Решение № 131 от 21.07.2021, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 131 гр. Карлово , 21.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и първи юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20215320100111 по описа за 2021 година

Производството е по осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.

1, предл. 1-во от ЗЗД, предявен от Х. Д. К., ЕГН: **********, от гр. К., ул. „И.

В.“ № **, чрез пълномощника си адв. К. Й. К. против „С. К. К. Г.” АД с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление в град С., район „И.“, ж.к. „Д.“, ул. „В. К.“, бл.**, ателие *, представлявано от А. Д. С..

В исковата молба се твърди, че между Х. Д. К., в качеството му на кредитополучател и „С. К. К. Г.” АД в качеството на кредитодател, бил подписан договор за потребителски кредит от 04.09.2019 г. Съгласно договора на ищеца бил предоставен кредит в размер на 800 лева.

Сумата по заема следвало да се върне до 04.09.2020 г. на вноски съгласно погасителния план. Размерът на договорената лихва бил при лихвен процент по кредита 24%, при годишен процент на разходите (ГПР) от 50%. като сумата, която следвало да се върне, била в размер на 907,80 лева. Броят на погасителните вноски бил 12 в размер на 153,93 лева, която сума следвало да се погаси за период от 04.10.2019 г. до 04.09.2020 г. Съгласно §4 от договора, ако в тридневен срок от подписването му, кредитополучателят не осигури обезпечение на паричните си задължения, чрез даване на 1 поръчителство при определени критерии, той дължал неустойка в размер на 939,36 лева. Общо дължимата сума плюс неустойката следвало да бъдат върнати с изплащането на 12 вноски.

Договорът бил потребителски по смисъла на чл.9 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) и бил недействителен на специалните основания предвидени в чл.22 ЗПК.

Твърди се, че договорът е недействителен на основание по чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Съдебната практика установила, че нищожна поради нарушение на добрите нрави е възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната при необезпечени кредити и двукратния при обезпечени. В конкретния случай лихвата надвишавала, както двукратния, така и трикратния размер на законната. Щом като била нищожна, тя били несъществуваща. А след като била несъществуваща, не било спазено правилото на нормата, в договора за потребителски кредит да е посочен размер на възнаградителната лихва и начинът на нейното прилагане.

В нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договора не бил посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и липсвала каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същия, респ. общо дължимата сума по него. Нормата на §1, т.2 ДР ЗПК, определяла, че тя представлява сбор от общия размер на кредита (отпусната в заем сума) и общите разходи по кредита. Последните били регламентирани в §1, т.1 ДР ЗПК и по своето същество представлявали годишен процент на разходите (ГПР) (чл.19, ал.1 ЗПК). В ГПР, съгласно законовата дефиниция, се включвала възнаградителната лихва и всички други разходи (такси, комисионни и пр.) свързани с кредита. По изложените по-долу съображения, определената в договора неустойка представлявала „скрито“ оскъпяване на кредита. Ако била добавена неустойката към общата сума за плащане посочена в договора, потребителят щял да установи, че ГПР ще надвиши 50%. С това се допускало нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК и клаузата за ГПР била нищожна. Оттук нищожен бил и договорът на основание чл.22, вр. чл.11, ал1, т.10 ЗПК.

Неустойката, предвидена в договора, била нищожна, тъй като била 2 уговорена в нарушение на добрите нрави и била прекомерна. Нищожността се извличала от следните обстоятелства:

Поръчителството или поемането на солидарното задължение по договора за кредит, следвало да бъде учредено в изключително кратък срок, като поръчителят или солидарният длъжник, следвало да представят на кредитното дружество обилна документация, която било невъзможно да бъде събрана в рамките на определения тридневен срок. Неустойката била прекомерна. Нямало предвидени по договора никакви правила, по които да се определи кои са тези вреди, които дружеството ще претърпи от непредставяне на обезпечението и които ще се компенсират от неустойката.

Тук следвало да се има предвид, че всички преки или косвени разходи възникнали от изпълнението на задълженията на страните по договора, били покрити от ГПР (чл.19, ал.1 ЗПК и §1 ДР ЗПК). Затова неустойката била начислена за покриване именно на тези разходи.

По изложените съображения, клаузата за неустойка била недействителна, но и на допълнителното основание по чл.21, ал.1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които по своето същество се покривали от ГПР и по този начин се надвишавало изискването по чл.19, ал.4 ЗПК – ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва.

Клаузата за неустойка противоречала и на материалния закон – чл.71 ЗЗД. Съгласно коментираната разпоредба, когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения, последният можел да иска изпълнение на всички задължения по договора предсрочно. С неустойката обаче в конкретния случай, се искало нещо друго – натоварване на кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречало на материалния закон.

Клаузата за неустойка противоречала и на императивната разпоредба на чл.33 ЗПК, която предвиждала, че при забава, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.

Това била единствената санкция предвидена в ЗПК при неизпълнение на договорните задължения, а с процесната наустойка се заобикаляла тази разпоредба и затова тя била нищожна (чл.21, ал.1 ЗПК).

Нищожността на клаузата за неустойка произтичала, както от 3 обстоятелството, че целият договор бил недействителен на основание чл.22 ЗПК, така и поради противоречието с добрите нрави, материалния закон и поради неговото заобикаляне.

С оглед изложеното за ищеца бил налице правен интерес от предявяване на настоящия осъдителен иск, тъй като заплатил неустойка при начална липса на основание.

Моли съдът да постанови решение, с което ответното дружество да му заплати сумата от 100 лева, недължимо платена по клауза за неустойка по договор за заем от 04.09.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване исковата молба в съда –21.01.2021 г., до окончателното й изплащане. Претендират се и разноските по делото.

С отговора на исковата молба ответникът, чрез Адвокатско дружество „К., Г., П. енд К.”, действащо чрез адв. Е. К., излага следните доводи:

Оспорва изцяло твърденията за недействителност на процесния Договор за кредит, сключен между „С. К. К. Г.“ АД и Х. Д. К., изложени в исковата молба. Процесният договор за кредит напълно отговарял на императивните изисквания, заложени в Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителя, поради което бил действителен. Годишният процент на разходите бил изчислен по формулата, съгласно приложение № 1 към чл. 19, ал.2 ЗПК. Освен това, в исковата си молба ищецът оспорвал като нищожна уговорената възнаградителна лихва, с твърдението, че същата противоречи на добрите нрави. В закона липсвала легална дефиниция на термина „добри нрави“, но същият бил формулиран по тълкувателен път в съдебната практика. Съгласно мотивите на Тълкувателно решение, постановено на 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, „Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях....“. Следователно „добрите нрави“ представлявали обща правна категория, приложима както към гражданските, така и към търговските правоотношения, в която попадали 4 тези наложили се правила и норми, които бранят принципи и ценности, които са общи за всички правни субекти и тяхното зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, а не само на интерес на някоя от договарящите страни. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД било налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива били принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване. Въпросът дали поведението на конкретния правен субект съставлява действие, накърняващо „добрите нрави”, злепоставящо чужди интереси с цел извличане на собствена изгода, следвало да се преценява във всеки отделен случай въз основа на доводите на страните, събраните доказателства по конкретното дело и приложимите към спора императивни правни норми. Липсата на легална дефиниция и обективни критерии налагали извода, че противоречието с добрите нрави зависи от субективната преценка на правоприлагащия орган. Съгласно чл. 9 от ЗЗД, „Страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави“. От изложеното следвало, че противоречието на договора или отделни негови клаузи с добрите нрави, следвало да се преценява, ако спорният въпрос – в случая допустимият размер на възнаградителната лихва, не е решен с императивни правни норми на действащото законодателство, какъвто бил настоящият случай.

Както се посочвало и в самата искова молба, в конкретния случай се разглеждала действителността на Договор за потребителски кредит, поради което отношенията между страните се регулирали от разпоредбите на Закона за потребителския кредит (ЗПК). Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, „Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Р. Б.“. Годишният процент на разходите бил дефиниран в чл. 19, ал. 1 от ЗПК, според която: „Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на 5 посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит “. Според §1. т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя " са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“.

От системното тълкуване на горецитираните разпоредби следвал изводът, че Годишният процент на разходите по кредита (ГПР) включвал в себе си и възнаградителната лихва като разход, наред с останалите такси, комисионни, възнаграждения и др. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗКП въвеждала максимален предел на ГПР, който не можел да надвишава 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и в чуждестранна валута, определена с постановление на Министерския съвет.

Т.е. при актуалния размер на законната лихва от 10 % на година, максималният ГПР по кредита, включващ и възнаградителната лихва, не можел да надвишава 50 %, като нарушаването на въпросната забрана било скрепено със санкция.