Решение № 3742 от 21.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3742 гр. Пловдив, 21.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20255330114416 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 22 ЗПК, вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД и чл.11, т.10 и т.11 ЗПК за признаване на установено в отношенията между страните, че договор за кредит № *** от 19.03.2025г. е недействителен. Предявеният насрещен осъдителен иск е с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, при условията на евентуалност – по чл.23 ЗПК, във връзка с чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД.

В исковата молба от Т. Ф. Г. против „Кеш Пойнт България” ЕООД и уточняваща молба вх. № 110146/24.10.2025 г. се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит № *** от 19.03.2025г., по силата на който в полза на ищеца била предоставена сума в размер на 900 лева, при фиксиран лихвен процент по заема от 50 % и годишен процент на разходите – 62.43 %. Договорът бил сключен в офис на дружеството и подписан лично от ищеца. По договора била заплатена сумата в размер на 550 лв. на 20.05.2025 г. В договора не се съдържали конкретните параметри на общата дължима сума с включен в нея ГПР, нито какъв е размерът на възнаградителната лихва. Не били спазени изискванията на чл.11 ЗПК.

Твърди, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9, поради непосочване в договора на условията за прилагане на лихвения процент. Посоченият в договора ГПР не съответствал на действително прилагания между страните, което представлявало заблуждаваща търговска практика. Поддържа, че не е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, тъй като в процесния договор липсвала информация колко е размерът на възнаградителната лихва като сума, както и с изплащане на всяка вноска каква част от лихвата се погасява. Твърди, че изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 и т. 10 от ЗПК за посочване на ГПР, който да не надхвърля 50 % са изпълнени само формално. Поради това е направено искане за признаване за установено по отношение на ответното дружество, че договорът за кредит е недействителен на основание чл.22, във връзка с чл.11, ал.1, т.10 и т.11 и чл19, ал.1 ЗПК. Претендирани са разноски.

В законоустановения едномесечен срок по чл. 131 ГПК по делото е постъпил отговор на исковата молба от „Кеш Пойнт България” ЕООД. Счита, че производството е заведено при условията на злоупотреба с право. Направено е искане на основание чл.213 ГПК за 1 съединяване на цитираните в отговора дела в общо производство. Поддържа, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК. Лихвеният процент и условията за прилагането му били ясно посочени в договора. В договора и СЕС били ясно посочени ГПР и по какъв начин се формира същият. С клаузата за неустойка не се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Изначално не било възможно неустойката да се включи в ГПР. Оспорената неустойка била действителна. Кредитополучателят разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора, без да е обвързан от спорната неустойка. Неустойката била индивидуално уговорена, била с фиксирани параметри по договора. Договорената неустойка била компенсаторна, в едновластна преценка на кредитора било дали да иска реално изпълнение или обезщетение с вредите по общия ред, или уговорената за неизпълнението на длъжника компенсаторна неустойка. Направено е искане за отхвърляне на предявения иск.

Предявен е насрещен иск с искане за осъждане на ответника за заплащане на сумата от 350 лв., представляваща част от неизплатено задължение за главница по договор за паричен заем от 19.03.2025г., в общ размер от 900 лв., ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещния иск до окончателното плащане. Изтекъл бил срокът на последната погасителна вноска – 19.11.2025г. Общото задължение на кредитополучателя към кредитора било в размер на 1900,51 лева, от които 900 лева главница, 153,05 лева възнаградителна лихва, 476,95 лева договорна нейстойка и 370,51 лева такси, а общо платеното от длъжника възлизало на сумата от 550 лв. Претендирани са разноски. Предявен е и евентуален иск по чл.23 ЗПК за осъждане на ответника да заплати сумата от 350 лв.

По делото е постъпил писмен отговор на насрещната искова молба, със становище за неоснователност на насрещните искове. Оспорва се реалното предаване/усвояване в брой в претендирания размер на сумата по кредита. Претендирани са разноски.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

Представен е по делото договор за обезпечен потребителски кредит № *** от 19.03.2025г., сключен между „Кеш Пойнт България“ ЕООД и Т. Ф. Г., в качеството им съответно на кредитор и кредитополучател, с размер на отпуснатия заем 900 лв., при фиксиран годишен лихвен процент: 50 %, ГПР: 62.43 %, ведно с Приложение № 1 – погасителен план.

Представено е искане за сключване на договор за кредит, Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, както и извлечение за извършени и предстоящи плащания по процесния договор.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

Съдът намира, че от събрания по делото доказателствен материал се установява, че на 19.03.2025 г. между страните е сключен договор за обезпечен потребителски кредит № ***, по силата на който „Кеш Пойнт България“ ЕООД е предоставило на Т. Ф. Г. в качеството на кредитополучател сумата в размер на 900 лв., която е следвало да бъде върната в срок до 19.11.2025г. с плащането на 8 месечни погасителни вноски. Фактът на сключване на договора се признава в уточнителна молба от 24.10.2025г., според която договорът за кредит е сключен в офис на дружеството в *** в, находящ се до *** и е подписан лично от ищеца.

Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание 2 представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.

В чл.6 от договора е предвидено, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения – банкова гаранция или поръчител, отговарящи на посочените условия. Според чл.7, ал.5 в случай, че кредитополучателят не представи договореното в чл.6 обезпечение в или предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в договора, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 911.95 лв., дължима в пълен размер от деня след изтичане на уговорения между страните срок за предоставяне на обезпечение.

В исковата молба се твърди, че сключеният договор за потребителски кредит е недействителен, като съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В отговора на исковата молба е посочено, че неустойката не представлява разход по кредита, който следва да бъде включван в ГПР, но съдът не възприема това становище. При сключването на договора за заем, чрез предвиждане на обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР. Ищецът е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да възстанови.

Уговорената неустойка представлява допълнително възнаграждение за заемодателя за предоставянето на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с чл.19, ал.4 ЗПК. В договора за заем изрично е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение.

Ето защо, посоченият в договора за кредит годишен процент на разходите от 62.43 % не 3 отговаря на действителния. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. Следователно, процесният договор за заем е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поради това съдът намира, че предявеният установителен иск е основателен и следва да бъде уважен.

По делото са предявени от страна на „Кеш Пойнт България“ ЕООД насрещен главен и евентуален осъдителен иск за сумата от 350 лв. Доколкото съдът прие, че процесният договор за кредит е недействителен, предявеният насрещен главен осъдителен иск следва да бъде отхвърлен, тъй като същият е предявен на договорно основание. В случая обаче приложение намира разпоредбата на чл.23 ЗПК, според която когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита е 900 лв. По делото не се спори, установява се и от представения към исковата молба приходен касов ордер от 20.05.2025г. и от представените към отговора на исковата молба извлечение и справка за движението по кредита, че от страна на кредитополучателя е заплатена сума в общ размер от 550 лв., или неплатеният остатък от чистата стойност на кредита възлиза на 350 лв. В хода на производството по делото е настъпил крайният падеж по договора за кредит - 19.11.2025г., поради което съдът намира, че евентуалният осъдителен иск следва да бъде уважен, ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба – 09.12.2025г. до окончателното изплащане на сумата.

При този изход на делото на ищеца следва да се присъди сумата от 236.62 евро, от които 25.56 евро заплатена държавна такса и 211.06 евро заплатено адвокатско възнаграждение, по представения списък по чл.80 ГПК. В полза на ищеца по насрещния иск следва да се присъди сумата от 270.98 евро направени по делото разноски, от които 25.56 евро заплатена държавна такса и 245.42 евро заплатено адвокатско възнаграждение, по представения списък по чл.80 ГПК.