Решение № 4358 от 04.07.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 4358 гр. София, 04.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Иванина Ив. Пъстракова

Членове:

Димитър К. Демирев

Мила Г. Димова при участието на секретаря ПЕТЯ ИВ. МИЛЕВА като разгледа докладваното от Мила Г. Димова Въззивно гражданско дело № 20241100506986 по описа за 2024 година

За да се произнесе, взе предвид следното.

Производството е по реда на чл. 258- чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 121606/12.04.2024г. по регистъра на СРС от ответницата в първоинстанционното производство – П.

В. П., срещу решение № 4214 от 08.03.2024г. по гр.дело № 43586/2023г. по описа на СРС, 33 състав, с което е признато за установено на осн. чл. 124, ал.1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС по отношение на П. В. П., ЕГН **********, че И.

Т. М., ЕГН ********** и И. В. М., ЕГН ********** са собственици въз основа на придобивна давност на припадащата се на ответницата П. В. П., ЕГН ********** ½ /една втора/ ид. части от апартамент № 29, находящ се в гр.

София. ж.к. Дружба № ****, с идентификатор: ***, състоящ се от една стая, кухня и сервизни помещения, със застроена площ 47,87 кв.м., с принадлежащо избено помещение №28, с полезна площ 3,24 кв.м., ведно с 2,2622 % ид.ч. от сградата, заедно със съответно право на строеж върху терена, при съседи: на жилището: от север ап. №30, от юг ап. № 28, от изток тревна площ, отгоре таван и отдолу ап. №25, на избеното помещение - от север коридор, от юг коридор, от изток мазе №30 и от запад коридор. Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Съдът не обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност. Неправилно съдът основал решението си 1 единствено върху показанията на свидетеля С.А., който заявил, че е чул по телефона през 2012г. как ответницата е поискала достъп до процесния апартамент, като едновременно с това дал показания, че последно е осъществил контакт с нея през 1992-1993г. Не било ясно при това положение как свидетелят, който не е разговарял с ответницата от толкова години, е успял да разпознае гласа й. Счита за житейски необосновано ответницата да не осъществи контакт с ищеца и да не предприеме никакви действия повече от 10 години след като му се е обадила по телефона пред 2012г., когато е поискала достъп до имота. Съдът не обсъдил показанията на свидетелката А., с която ищецът разговарял лично по повод апартамента и която заявила, че страните не са поддържали някакъв контакт след раздялата им през 1993г. – нито по телефона, нито на живо. Не разполагали с телефонните си номера, поради което ищецът през 2020г. посетил село Стряма, за да потърси контакт с ответницата. В резултат на това посещение през 2020г. ищецът и ответницата се чули по телефона и се уговорили, че ищецът ще изкупи нейната идеална част, но след това отново контактите били преустановени. Поради това, П. П. изпратила покана през 2021г. на И. М., съдържаща искане за предоставяне на достъп и плащане на наем. Макар и в тази покана да били посочено, че ответницата многократно е искала достъп до имота, въззивницата счита, че това обстоятелство не е достатъчно, за да се приеме, че представлява признание. Въззивницата живеела в чужбина повече от 20 години и станало ясно, че с И. М. не се в виждала и чувала през това време. Освен това, неправилно съдът приел, че дори и П. П. да не е искала достъп до имота преди 2020г., то било обективно невъзможно ищецът да демонстрира спрямо нея промяната на намерението за своене. Отново е посочено, че двете насрещни страни имат общ роднина в село Стряма и чрез него са осъществили контакт през 2020г., т.е. не е било невъзможно страните да се свържат. Неправилно се приело също, че въззивницата се е дезинтересирала от апартамента, като съдът не взел предвид, че в споразумението за развод страните са се разбрали имотът да се ползва от ищеца. До 2020г. не били предприети действия за подялбата на процесния апартамент, като едва след тази дата И. М. поискал да го прехвърли на дъщеря си, поради което предприел действия в тази насока.

Така мотивирана, въззивницата моли обжалваното решение да бъде отменено, а предявеният иск – отхвърлен.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемите И. Т. М. и И. В. М., с който оспорват нейната основателност.

Считат, че районният съд е направил задълбочен анализ на събраните по делото доказателства. Манифестирането на намерение за своене на вещта от страна на И. М. се доказало от недопускането на въззивницата до процесния имот през 2012 г., както и от изпратената от жалбоподателката покана от 09.04.2021 г., която съставлявала извънсъдебно признание на факта, че не е допускана до имота. Въззиваемите се позовават на мотивите на съда, изложени в обжалваното решение, че ако невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на страната преди години, 2 не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот, манифестирането на действия, които отблъскват владението, е обективно невъзможно. В този случай и ако не е установено трайното отсъствие на невладеещия съсобственик да се дължи на обективно препятствие, което той да не е в състояние да преодолее, било достатъчно промяната в намерението да е била демонстрирана спрямо всички по несъмнен начин, т. е. владението да се осъществява явно върху целия имот по начин всяко лице да може да го възприеме. В хода на делото се установило, че ответницата е напуснала страната преди повече от 20 години, поради което ищецът И. М. не е можел да манифестира спрямо нея промяна на намерението си за превръщането му от държател във владелец на нейните идеални части. Правилно съдът приел, че е налице трайно дезинтересиране от страна на ответницата към процесния недвижим имот. От събраните доказателства се установило, че ищците са демонстрирали спрямо третите лица фактическа власт върху недвижимия имот, поради което манифестирането на намерение за своене спрямо П. П. е било обективно невъзможно. Спрямо нея ищецът И. М. е бил недобросъвестен владелец и е придобил нейния дял от наследствения недвижим имот чрез давностно владение в продължение на 10 години. Съдът правилно преценил, че даването на обяснения по реда на чл.176 ГПК не е необходимо с оглед разпоредбата на чл.146, ал.4 ГПК, поради което доказателственото искане на жалбоподателката следвало да се остави без уважение. Молят обжалваното решение да бъде потвърдено. В отговора на въззивната жалба не са заявени доказателствени искания. Претендират се разноски.

Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК съдът намира първоинстанционното решение за валидно, тъй като е постановено от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Решението в обжалваната част е и допустимо, тъй като са налице положителните предпоставки и липсват отрицателните за предявяване на иска, като съдът се е произнесъл в обема на търсената защита, поради което няма произнасяне в повече. По правилността на съдебния акт настоящата инстанция намира следното:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на И.

Т. М. и И. В. М. срещу П. В. П., с която се предявява иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗС, с искане за признаване за установено в отношенията между страните, че ищците са собственици на ½ ид.ч. от апартамент № 29, находящ се в гр. София. ж.к. Дружба № ****, с идентификатор: ***, състоящ се от една стая, кухня и сервизни помещения, със застроена площ 47,87 кв.м., с принадлежащо избено помещение №28, с полезна площ 3,24 кв.м., ведно с 2,2622 % ид.ч. от сградата, заедно със съответно право на строеж върху терена, при съседи: на жилището: от север ап. №30, от юг ап. № 28, от изток тревна площ, отгоре таван и отдолу ап. №25, на избеното помещение - от север коридор, от юг коридор, от изток мазе №30 и от запад коридор. В исковата молба са изложени твърдения, че И.

М. и ответницата П. П. са били съпрузи от 1988 г., като през време на брака 3

/1992 г./ са придобили процесния апартамент чрез договор за продажба на държавен недвижим имот от военно-жилищния фонд. Сочи се, че имотът е бил закупен изцяло със средства на М.. През 1993 г. ответницата напуснала семейното жилище, а през същата година бракът между страните бил прекратен, а ползването върху недвижимия имот било предоставено на И. М..

Поддържа се, че на следващата година И. М. е сключил брак с ищцата И. М., като семейството живее и ползва апартамента като семейно жилище от този момент и към днешна дата. Излага се, че ищците в продължение на 30 години извършват необходими и полезни разноски по поддръжката и подобряването на вещта, заплащали са дължимите данъци и такси, подменяли са ламперията и вътрешната изолация, ВИК инсталацията, тапетите и плочките. Твърди се, че едва през м. април 2021 г. ответницата отправила покана до И. М. за заплащане на наем за ползването на нейната ½ ид.ч. от апартамента.

Поддържа се, че ищците са придобили въз основа на давностно владение, датиращо от юни 1993 г., притежаваната от ответницата П. ид.ч. от апартамента.

В отговора си по чл. 131 ГПК ответницата е оспорила иска като неоснователен. Признава, че малко преди прекратяването на брака с И. М. официално е напуснала семейното жилище, преместила се първоначално да живее при родителите си в с. Стряма, обл. Пловдив, а след това е заминала да живее в чужбина. Поддържа, че повече от 10 години не живее в България, не била поддържала никакъв контакт с ищеца М., докато през 2020 г. той не отишъл в с. Стряма да търси, за да уредят отношенията си във връзка с апартамента. В селото намери нейната сестра, която му обяснила, че ответницата живее в чужбина и му предала телефонния й номер, за да се свърже с нея. В разговора си със сестрата на П. ищецът обяснил, че иска да закупи дела на последната, за да може да прехвърли целия апартамент на дъщеря си. Впоследствие бившите съпрузи се били свързали и разбрали ответницата да прехвърли своята час срещу цена, която трябвало да бъде определена от оценител. Тъй като от ищеца не били предприети никакви действия, през 2021 г. П. изпратила процесната покана за заплащане на наем.

Твърди, че след прекратяването на брака между нея и И. не е искала достъп до имота, тъй като още със споразумението по делото за развод страните са се разбрали, че ищецът ще го ползва, а и тя живее в чужбина. Оспорва твърденията на ищците, че М. е манифестирал по някакъв начин, че владее имота като собствен, а напротив- през 2020 г. я е потърсил, за да уредят отношенията си по повод последния. Относно ищцата М. излага, че не я позна, не я виждала никога, поради което счита, че не са осъществени признаците на фактическото състояние владение.

За да уважи така предявяните искове, Софийски районен съд, е приел, че по отношение на ищцата И. М., която е чужда за собствеността приложение намира разпоредбата на чл. 69 ЗС, поради което установената от нея фактическа власт от есента на 1993 г. представлява владение. По отношение на ищеца И. М. е приел, че с отказа да осигури достъп до имота през 2012 г., е 4 манифестирал спрямо П. промяната в намерението си да свои имота. Счел е, че изпратената от П. покана представлява извънсъдебно признание на факта, че същата не е била допусната до имота. Приел е, че И. М. не е имал обективната възможност да манифестира спрямо ответницата П. П. промяна на намерението си за превръщането му от държател във владелец на нейните идеални части, тъй като тя е напуснала пределите на страната преди повече от 20 години.

Настоящият съдебен състав, след като прецени събраните по делото доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, които очертават предмета на въззивния контрол съобразно задължителните разрешения, постановени с Тълкувателно решение №1/2013 г. тълк.д. №1/2013 г., и по свое вътрешно убеждение намира от фактическа и правна страна следното.