Определение № 1948 от 30.06.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1948 гр. С., 30.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20268002901012 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. Й. Р., чрез процесуален представител, срещу въззивно решение № 1494 от 15.12.2025 г., постановено от Апелативен съд – С. по в.гр.д. № 3482 по описа на съда за 2024 г., в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 4316 от 17.07.2024 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 8004 по описа на съда за 2023 г., в неговата част, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу ЗАД „Армеец“ АД, иск с правно основание чл.

432, ал. 1 от КЗ за заплащане на сумата 66 000 лева, представляваща разликата над присъдените 84 000 лв. до общо предявения размер по главницата от 150 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди /болки и страдания/ по повод смъртта на неговия баща Й. Г. Р., починал следствие на ПТП, настъпило на 17.03.2023 г., със законните последици по отношение на лихвите и разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Твърди се, че решаващите изводи на съда са неправилни и не контактуват със събраните по делото доказателства, от които безспорно са установени релевантните за размера на процесното обезщетение 1 обстоятелства. Набляга се на също установените по делото, според касатора, взаимоотношения между него и починалия му баща, както и на конкретно претърпените вследствие загубата му, неимуществени вреди.

Оспорва се, като противоречащ на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, изводът на съда, че загиналият е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, поради това, че е нарушил чл. 113, ал 1, т. 1 от ЗдвП, което е довело до намаляването на застрахователното обезщетение от 150000,00 лв. на 84000,00 лв., като се твърди, че вината за ПТП е изключително на шофьора на увреждащото МПС, а ако бъде прието съпричиняване, същото следва да е в много по-малък размер.

Твърди се, че присъденото застрахователно обезщетение е несправедливо занижено при условие, че лимитът по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ е в размер на 10000000,00 лв., че приетото от съда противоречи на чл. 52 ЗЗД и на ППВС № 4/1968 г., както и че не е съобразена икономическата конюнктура в страната през релевантния период.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част, отмяната му в тази част и уважаването на предявения иск до пълния му размер, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следните /според касатора/ материалноправни въпроси, обуславящи изхода на спора:

1. Какви са критериите и как следва да се прилага разпоредбата на чл.

51, ал. 2 от ЗЗД за наличие на съпричиняване на вредите от починалия, съразмерността на съпричиняването на вредоносния резултат и начина на определяне на степента му?

2. Следва ли въззивния съд да изложи собствени аргументи по приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, щом този въпрос е повдигнат във въззивната жаба на ищеца и се изразява изрично недоволство от това, респ., че ако е налице съпричиняване, то следва да е в по-малък процент или е достатъчно препращане към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК?

Твърди се, че изводите на съда противоречат на константната съдебна 2 практика на ВКС по приложението на чл. 51, ал.2 от ЗЗД, в какъвто смисъл се сочат решение № 301/21.12.2018 г. по т.д. № 2503/2017 г. на ВКС, 2 т.о. и решение № 240/15.01.2019 г. по т.д. № 518/2018 г. на ВКС 1 т.о.

3. Следва ли въззивният съд да обсъди всички наведени във въззивната жалба доводи относно наличието на съпричиняване от страна на загиналия?

Сочи се, че във въззивната жалба са изложени подробни аргументи за това, защо не е налице съпричиняване, а дори и да се приеме, че има такова, то съвината следва да е в минимален процент, но в никакъв случай не трябва да е 30 %, което се явява прекомерно. Твърди се, че въззивният съд не е обсъдил тези наведени във въззивната жалба възражения в противоречие с решение № 40 от 04.02.2015 г. по гр.д. № 4297/2014 г. на ВКС 4 гр.отд., решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г. на ВКС, 4 г.о., решение № 191/25.03.2013 г. по гр.д. № 63/2013 г. на ВКС, 3 г.о.

4. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увреденото в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и следва ли определеното от съда застрахователно обезщетение да съответства на установените по делото факти?

По този въпрос се твърди противоречие с ППВС № 4/1968 г. и редица решения постановени по реда на чл. 290 от ГПК, според които при определяне на справедливия размер следва да се вземат предвид определени обстоятелства, като Върховният съд приема, че присъденото обезщетение следва да отговаря на конкретно установените по делото факти и обстоятелства, в какъвто смисъл са решение № 108/30.06.2017 г. по т.д. № 60323/16 на ВКС, решение № 112/21.06.2017 г. по т.д. № 60334/16 г. на ВКС и др.

Ответникът по касация намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна 3 страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставката на чл. 280, ал. 1 ГПК.

За да постанови решението си в обжалваната му част, въззивният съд, като е изложил подробно приетото за установено по делото от фактическа страна, е приел в относимата им към оплакванията в касационната жалба и твърденията в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си, че:

По отношение на размера на обезщетението, което е необходимо да репарира процесните, същото следва да е в размер на сумата от 120 000 лв.

Посочено е, че съгласно задължителните указания по приложението на закона, обективирани ППВС № 4/1968 г., както и трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 83/06.07.2009 г., постановено по т.д. № 795/08 г., решение № 158/28.12.2011 г., постановено по т. д № 157/11 г. по описа на ВКС, Т. К., I т.о., решение № 66/03.07.2012 г. постановено по т.д. № 619/11 г., по описа на ВК, Т.К., II т.о., решение № 124/11.11.2010 г., постановено по т. д. № 708/09 г. по описа на ВКС, Т.К., II т.о., решение № 749/05.12.2008 г., постановено по т. д. № 387/08 г. по описа на ВКС, Т.К., II т.о., решение № 25/17.03.2010 г., постановено по т.д. № 211/09 г., по описа на ВКС, Т.К., II т.о.,решение № 206/12.03.2010 г., постановено по т. д. № 35/09 г. по описа на ВКС, Т. К., II т.о., решение № 1/26.03.2012 г., постановено по т. д. № 299/11 г. по описа на ВКС, Т. К., II т.о., решение № 95/24.10.2012 г., постановено по т. д.

№ 916/11 г. по описа на ВКС, Т. К., I т.о. и други, понятието „справедливост“ не е абстрактно, а винаги изисква преценката на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които при телесни увреждания може да са свързани с начина на извършване, характера на увреждането, продължителността на възстановяването, интензитета и продължителността на болките, ежедневните неудобства и психологическите страдания, наличието на трайни физически и психически последици. Според съда посочените обстоятелства, както и редица други следва да бъдат обсъдени от съда в тяхната съвкупност, като се прецени и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на самото общество, обусловено от икономическите условия в страната, проявление на които са и лимитите на отговорността на застрахователите. Принципът на справедливост при възмездяване на претърпените от пострадалия от деликт неимуществени вреди налага съдът 4 при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания.

Въззивният състав излага, че съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, вкл. и свидетелските показания дават основание да се приеме, че в резултат на ПТП пострадалият е претърпял тежки увреждания, подробно възпроизведени от съда в мотивите му, които са станали причина за настъпилата му смърт. Съдът възпроизвежда показанията на разпитаните свидетели, които твърдят, че в резултат на загубата на баща си ищецът е бил в шок, спрял да говори, изпаднал в депресия, обвинява себе си, че не е изпълнил последната воля, както и че между починалия и ищеца е съществувала силна емоционална връзка, имали са общи идеи, за които са мечтали да осъществят заедно.

Релевираното пред въззивната инстанция оплакване, че първоинстанционния съд не е отчел обществено-икономическите условия в страната при определяне на размера на обезщетението, въззивният състав е намерил за основателно, като е посочил, че при определяне на размера на обезщетението съдът следва да се съобрази с икономическите условия в страната. Изхождайки от същите и предвид трайната практика въззивният съд е намерил, че справедливия размер на обезщетението следва да бъде определен на 120 000 лв., предвид липсата на доказателства за изключителност на търпените от ищеца, син на починалия, вреди.

Наведените доводи за незаконосъобразност на атакуваното решение в частта, в която съдът е приел, че е налице съпричиняване от страна на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат, въззивният състав е приел за частично основателни. Посочено е, че е налице трайно установена съдебна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК относно определяне на обема на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на самия пострадал участник в ПТП /решение № 97 от 06.07.2009 г., постановено по т. д. № 745/08 г., по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 33 от 04.04.2012 г., постановено по т.д. № 172/11 г. по описа на ВКС,ТК, II т.о., решение № 96 от 15.10.2012 г., постановено по т.д. № 936/11 г., по описа на ВКС,ТК, I т.о., решение № 39 от 16.07.2010 г., постановено по т.д. № 551/09 г. по описа на 5

ВКС,ТК, II т.о., решение № 43 от 15.04.2009 г., постановено по т. д. №

648/08 г., по описа на ВКС, ТК, II т.о. и други/, според която при определяне степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос.

В конкретния случай, според въззивния състав, от заключението на автотехническата експертиза по делото е установено, че пешеходецът като участник в движението също е трябвало сам да осигурява безопасността се на движение върху платното за движение. Вещото лице твърди, че пострадалият е имал възможност преди да навлезе в платното за движение да се огледа внимателно, имал е и възможност ла види приближаващият автомобил, могъл е да изчака и да го пропусне да извърши маневрата си. Неизпълнението на това задължение от страна на пострадалия, според съда, е в пряка причинноследствена връзка с настъпването на вредоносния резултат, поради което е налице съпричиняване от страна на пострадалия, размерът на което следва да бъде определен на 30 %.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.