Решение № 5975 от 22.11.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5975 гр. София, 22.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на шести април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета М. Антонова

МАРИЯ Н. СТОЙКОВА при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Ивета М. Антонова Въззивно гражданско дело № 20211100512118 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от К. Г. П. срещу решение № 20151593/05.07.2021г. постановено по гр.д. № 3923/2021г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 156 състав, в частта, с което е уважен предявения срещу него от ЗД „Б.И.“АД иск с правно основание чл.500 ал.1 т.1 от КЗ за сумата от 3330,00 лв., представляваща регресно вземане за платено по договор за задължителна застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите застрахователно обезщетение за вреди, претърпени от настъпило на 03.02.2017г. пътнотранспортно произшествие, вследствие на виновно поведение на К. П. като водач на лек автомобил „Фолксваген лупо“ с ДК № СА **** ХВ, с включени ликвидационни разноски за неговото определя, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаването на исковата молба до окончателното й изплащане.

Прави искане за отмяна на решението в обжалваната му част, както и в частта за разноските, като въззивникът счита, че неправилно са направени разноски за СМЕ и САТЕ, а и определените възнаграждения на вещите лица са прекомерни, както и неправилно всички разноски са възложени на ответника, въпреки изричното признание на иска.

Въззиваемата страна ЗД „Б.И.“АД в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор, в който твърди, че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение са несъстоятелни, а обжалванотопостановено при съобразяване на събраните доказателства и правилни и законосъобразни изводи, поради което счита, че същото следва да потвърдено.

1

Посочва, че не е налице основанието по чл.78 ал.2 от ГПК, поради което и ответникът дължи разноските по делото съответно на уважения размер на иска.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо в обжалваната му част.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.500 ал.1 т.1 хип.2 от КЗ за сумата от 3350,00 лв., като иска е уважен за размера от 3300,00 лв., предмет на въззивно обжалване, а в отхвърлителната му част – за разликата над 3300,00 лв. до пълния предявен размер от 3350,00 лв. – решението, като необжалвано, е влязло в законна сила.

В разпоредбата на чл. 500 от КЗ е уредено специално регресно право на застрахователя по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите срещу делинквента, което се обуславя от кумулативното наличие на следните предпоставки: изплатено застрахователно обезщетение, по действително застрахователно правоотношщение „гражданска отговорност“ и за настъпил застрахователен риск, за вреди на трети лица на ПТП причинени вследствие виновно и противоправно поведение на делинквента при управление на МПС и при наличие на специалните изчерпателно изброени фактически предпоставки по ал.1 т.1,2,3,4,5 и ал.2 изр. хип.2 от КЗ.

От фактическите твърдения в исковата молба, от събраните по делото доказателства – писмени, гласни, заключения по СМЕ и САТЕ, които съдът кредитира, безпротиворечиво се установява: наличието на действително застрахователно правоотношение по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ към датата на ПТП – 03.02.2017г. между ищеца и въззиваем в настоящяото производство и собственика на лек автомобил „Фолксваген лупо“ с ДК № СА **** ХВ, относно същия лек автомобил, механизма на настъпване на ПТП, поради виновно и противоправно поведение на ответника /въззивник в настоящото производство/, който управлява лек автомобил „Фолксваген лупо“ с рег.№ СА **** ХВ с несъобразена с пътната настилка скорост и реализира ПТП в с лек автомобил „Тойота Авенсис“ с рег. № СА **** РТ, вследствие на което са причинени имуществени вреди на лекия автомобил и неимуществени на пътника в Т.Л.В. от удара, изплащане на съответно обезщетение /дори в намален размер за вредите по лекия автомобил/ от ЗД „Б.И.“АД в размер на 2584,00 лв. на собственика на увредения автомобил и на 716,00 лв. – неимуществени за пътника Вукадинова за травматичните увреждания. Безспорно установено е, че при настъпването на ПТП въззивника е бил тестват от контролните органи по съответния 2 ред с полеви тест и е дадена проба 426 положителна – за употреба на амфетамини и опиати.

Горната фактическа обстановка, която не е оспорена и от ответника, нито в отговора на исковата молба, нито във въззивната жалба, установява наличието на кумулативните предпоставки по чл.500 ал.1 т.1 хип.2 от КЗ и основателност на иска.

В отговора на исковата молба по чл.131 от ГПК, ответникът е оспорил исковете, като не е конкретизирал тези оспорвания, като едва в последното съдебно заседание, процесуалният му представител прави признание на иска до размер от 2200 лв. за имуществените вреди и 700 лв. за неимуществените, а във въззивната жалба се иска отмяна на решението в осъдителната му част, като отново не са наведени каквито и да са конкретни доводи за неправилност на решението включително и относно размера на дължимото регресно обезщетение.

Предвид и изрично и подробно дадените указания в ТР № 1/2013г. от 09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК, въззивният съд е ограничен от наведените доводи за неправилност на решението във въззивната жалба и не може да извършва служебна проверка за обжалваното решение вкл. и досежно допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд при доклада и разпределение на доказателствената тежест. /освен в случаите, в които се касае за прилагане на императивни правни норми/.

Единственият довод във въззивната жалба, така и в хода на устните състезания, за неправилност на решението е процесуално нарушение от първоинстанционния съд изразяващо се в назначаването на СМЕ и САТЕ и определяне на възнаграждения за вещи лица.

На първо място, следва да се има предвид, че при подаване на отговор на исковата молба, ответникът чрез процесуалният си представител изрично - в т.5 и т.6 от същия, е изразил становище по доказателствените искания на ищеца и е заявил „да се допусне“ назначаването на СМЕ и САТЕ, като в отговора и първо съдебно заседание е поддържал оспорването на иска. Адв. И. изрично е заявила, че има въпроси към вещите лица /протокол от съдебно задание на 27.05.2021г. – л.106 и сл. от делото на СРС/. В тази връзка, при направено своевременно и относимо доказателствено искане от ищеца за експертизи, същото се явява и необходимо с оглед неблагоприятните последици при недоказване на претенцията - чл.154 ал.1 от ГПК. Следователно съдът не е допуснал нарушения на процесуалният закон при събиране на доказателства, още повече такива, които да нарушат процесуалните права на ответника.

Направеното признание на исковете в последното съдебно заседание на ответника, не може с обратна сила да бъде отнесено към момента на отговора на исковата молба и с обратна сила да определи липса на необходимост от събиране на относими доказателства.

На следващо място, не подлежи на инстанционен контрол и определения от първоинстанционният съд размер на възнаграждения за вещи лица, поради което не следва да бъде обсъждан.

Предвид гореизложеното, настоящият състав, препраща на основание чл.272 от ГПК изцяло към мотивите на първоинстанционното решение и споделя всички фактически и правни изводи в него, поради което и обжалваното решение следва бъде потвърдено.

3

По разноските

С въззивната жалба, се твърди, че първоинстанционният съд неправилно е приложил закона и не е освободил ответника от разноските по делото.

Невъзлагането на разноски на ответната страна според разпоредбата на чл.78 ал.2 от ГПК изисква кумулативното наличие на следните предпоставки: 1. с поведението си ответникът да не е дал повод за завеждане на делото; 2. да е признал иска.

В настоящият случай, дори и да се приеме, че е налице първата предпоставка, тъй като регсресната покана – л.56 от делото на СРС, която е съставена от ищеца, няма доказателства да е получена от ответника, то не е налице втората от изискуемите предпоставки, тъй като, както вече беше описано по – горе признанието на иска е едва в последно съдебно заседание, а във въззивната жалба отново се иска отмяна на решението в осъдителната му част и за която е направено признанието /т.е. налице са противоречиви изявления от ответната страна/.

Следователно правилно първоинстанционният съд е разпределил отговорността за разноски съобразно разпоредбата на чл.78 ал.1 от ГПК.

Във въззивната инстанция, също не е налице основание за прилагане на разпоредбата на чл.78 ал.2 от ГПК – въззивното производство е инициирано именно от ответника.

Предвид изхода на въззивното дело, разпоредбата на чл.78 ал. 3 от ГПК и изрично направеното искане от въззиваемата страна в молба на л.26 от делото за присъждане на разноски, такива й се дължат – за юрисконсултско възнаграждение. В цитираната молба не е посочен точния претендиран размер на юрисконсултското възнаграждение, а е посочено само –в минимален размер, поради което и направеното възражение за прекомерност от процесуалният представител на въззивника по чл.78 ал.5 от ГПК е неоснователно.

На въззиваемата страна следва да присъдят разноски в размер на 100,00 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

На основание чл.280 ал.3 т.1 от ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийски градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20151593/05.07.2021г. постановено по гр.д. № 3923/2021г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 156 състав, в обжалваната му част.

4

ОСЪЖДА К. Г. П. с ЕГН: ********** с адрес: с. Кокаляне, район Панчарево на Сторична община, обл. София, бул. **** да заплати ЗД „Б.И.“АД с ЕИК: **** със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. **** на основание чл.78 ал.3 от ГПК разноските по делото в размер на 100,00 лв. /сто лева/.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5