Протокол № 257 от 22.04.2025, Окръжен съд - Пазарджик

ПРОТОКОЛ

№ 257 гр. Пазарджик, 22.04.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Ил. Димитрова

Членове:

Албена Г. Палова

Иванина Игн. Иванова при участието на секретаря Стоянка Ст. Коцева

Сложи за разглеждане докладваното от Иванина Игн. Иванова Въззивно гражданско дело № 20255200500165 по описа за 2025 година.

На именното повикване в 10:45 часа се явиха:

Жалбоподателят-ищец Г. М. С., редовно призован, не се явява. За него се явява адв. А. К. Д., редовно упълномощена по делото.

За жалбоподателя-ответник Гдин редовно призовани, се явява юрк. Д.

Й., с представено пълномощно по делото.

Адв. Д.: Да се даде ход на делото.

Юрк. Й.: Да се даде ход на делото.

Съдът намира, че няма процесуална пречка по даване ход на делото, поради което и на основание чл. 142, ал. 1 от ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО

ДОКЛАДВА СЕ ДЕЛОТО

С Решение № 1025/01.08.2024 г., постановено по гр.д. № 1061/2023 г. по описа на Районен съд - Пазарджик е осъдена гдин с адрес: да заплати, на основание чл. 19, ал. 2 от ЗИНЗС, във вр. с чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР и чл. 86 от ЗЗД, на Г. М. С., ЕГН **********, с адрес: **** дължимото му се допълнително трудово възнаграждение за извънреден труд в общ размер на 284,99 лева, положен през 4- то тримесечие на 2020 г. /01.10.2020 г. до 1

31.12.2020 г./; 1-во тримесечие на 2021 г. /01.01.2021 г. до 31.03.2021 г./; 2-ро тримесечие на 2021 г. /01.04.2021 г. до 30.06.2021 г./; 3-то тримесечие на 2021г.

/01.07.2021г. до 30.09.2021г./; 1- во тримесечие на 2022 г. /01.01.2022 г. до 31.03.2022 г./ и 3-то тримесечие на 2022г. /01.07.2022г. до 30.09.2022г./, както и обезщетение за забава в размер на 41,11 лева за периода от 26.01.2021 г. до 24.03.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 24.03.2023 г., до окончателното изплащане, като са отхвърлени като неоснователни исковите претенции срещу ответника за присъждане на главница над присъдената сума от 284,99 лева до претендирания размер от 1500 лева и за останалия претендиран период, както и иска за обезщетение за забава над присъдената сума от 41,11 лева до претендирания размер от 200 лева. С решението ответникът е осъден да заплати на адв. А. Д. сумата от 49,76 лева –адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищеца, съразмерно на уважената част от иска, както и е осъден да заплати по сметка на Районен съд Пазарджик държавна такса в размер на 100,00 лева и възнаграждение за вещо лице в размер на 14,30 лева, а ищецът е осъден да заплати на ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 188,56 лева.

С Определение № 3348/18.11.2024 г. по същото дело, съдът е оставил без уважение искането на ищеца по чл. 248 от ГПК за изменение на решението в частта за разноските.

В законоустановения срок срещу решението са постъпили въззивни жалби от двете страни по спора.

С въззивната жалба от процесуалния представител на ответника ГДИН – юрисконсулт Й., решението се обжалва в частта, с която е осъдена ГДИН да заплати на ищеца сумата от общо 284,99лева допълнително трудово възнаграждение за положен извънреден труд, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 24.03.2023 г. до окончателното изплащане на вземането и с която е осъдена да заплати обезщетение за забава в размер на 41,11 лева за периода от 26.01.2021 г. до 24.03.2023 г., както и в частта за разноските. Жалбоподателят намира решението в обжалваната му част за неправилно поради нарушение на материалния закон и необосновано. Съдът стигнал до погрешни изводи, като не съобразил действителната фактическа обстановка и установените по делото обстоятелства, като грубо нарушил принципа на равнопоставеност на страните, както и принципа на безпристрастност и оттам задължението за пълно и всеобхватно изясняване на фактите преди постановяване на 2 решението. Сочи, че била издадена заповед, предвиждаща заплащане на 30 минути извънреден труд, като единствено за затвора в София допълнителното заплащано време било в размер на 45 минути. Във всички останали затвори в страната допълнителното време било 30 минути и за процесния период то било заплащано на всички надзиратели. Позовава се на практика по идентични спорове. Намира, че тези допълнителни 30 минути, които от 2019г. работодателят ГДИН заплащал на всеки надзирател, били достатъчни и съответствали на допълнително отработеното време от всеки един от тях при 12 и 24- часови дежурства. Сочи, че съдът неправилно не бил взел под внимание показанията на свидетеля Ф., доколкото бил заинтересован от изхода на делото, тъй като заемал ръководна длъжност в затвора – Пазарджик, а били кредитирани показанията на свидетеля на ищеца – Д., който според жалбоподателя бил пряко заинтересован от изхода на делото, доколкото също бил предявил иск срещу ответника със същия предмет - гр.д. № 1096/2023 г. по описа на PC-Пазарджик, а също така бил и баща на представителя на ищеца – адвокат Д.. Сочи, че неправилно съдът не бил кредитирал предоставените от ответника видеозаписи, тъй като били оспорени от процесуалния представител на ищеца. Сочи, че не са му давани указания да ангажира специалист със специални познания във връзка с прочитането на тяхното съдържание, с оглед цененето на доказателствената им стойност, като въпреки това съдът приел, че не следва да ги взема предвид, доколкото такова искане не било направено от жалбоподателя. Намира, че посочените видеозаписи потвърждавали показанията на Ф. и опровергавали показанията на свидетеля Д. Сочи, че районният съд бил приел, че след като служителят се подпишел за сдаване на поста, му оставало да извърви известно разстояние до КПП на затвора, където се намирала стаята за отвод, след което следвало провеждането на отвод до 5 минути и напускане на района на Затвора, тоест не се отричало, че в установения период от време след сдаването на поста, ищецът е бил длъжен физически да присъства на мястото, определено от работодателя. След сдаване на постовете служителите се отправяли към стаята за отвод, за да се съберат и докладват на дежурния надзирател, ако има проблеми, като това били част от всички дейности относно инструктажа, приемане, сдаване на постовете и отвод по чл. 305, 306, 307, 311 и 314 от ПП3ИНЗС, които се зачитали за работно време, съгласно Заповед от 13.05.2019 г. на главния директор на ГДИН. Намира решението за необосновано и неточно, доколкото по делото било установена невъзможността да бъдат дадени цялостни и точни заключения на вещото лице относно изчисляването на отработените от ищеца часове за последното 3 тримесечие. Това се дължало на факта, че краят на исковия период - първото тримесечие на 2023 г. не съвпадал с края на отчетния период, който администрацията на Затвора - Пазарджик е отчитала и смятала сумарно.

Реално се получавала разлика от осем дни към изчисленията от 23.03.2023 г. до 31.03.2023 г.- период от време, през който служителят може да е бил в компенсация и да не е идвал на работа, или да е извършил смяна със служител от друго отделение за началото на следващия месец, или да е бил болничен.

Това напрактика водело до неточности относно изчисленията на вещото лице, които неточности се отразявали и на крайното заключение по експертизата.

Въпреки това, при постановяване на решението, съдът възприел изцяло заключението на вещото лице. Намира, че показанията на Д. че времето за инструктаж, сдаване и предаване на смяната отнемат повече от 30 минути, а именно около 1 час, не се подкрепяли от събраните по делото доказателства.

Ищецът следвало да докаже, че за всяко дежурство, дадено в исковия период, всеки път се е налагало да чака да бъде освободен от територията на затвора и то извън рамките на времето за сдаване и освобождаване от наряд. Сочи, че свидетелите и на двете страни потвърдили, че на територията на затвора, след бариерата, имало служебен стол и лавка, където служителите, които идвали сутрин за работа, можели да закусват и пият кафе, след като преминат бариерата, но с това не започвало тяхното работно време. Работното време на служителите започвало съгласно съответните заповеди в 08,15 часа в стаята за развод на наряда. Сочи се разпоредбата на чл. 305, ал. 1 от ППЗИНЗС, според която назначените в наряд се явяват в поделението в определеното за инструктаж време, годни да изпълняват служебните си задължения, като кредитирайки показанията на свид.Д., съдът пренебрегнал тази разпоредба.

Намира, че идването с 30, 45 или повече минути по-рано на работа не задължавало ответника да плаща допълнителен труд на служителя, след като нямало писмено разпореждане или нормативен акт, който да го задължава да прави това. Намира, че показанията на Д. категорично не кореспондирали с обективната истина, като действията, които ищецът твърдял, че извършва преди и след края на работното време, установено със заповед на началника на затвора, не му били вменени в задължение. Обстоятелството, че служителят, явявайки се по собствена инициатива на работното си място във време, което той самият е определил, не давало основание да се отчита и заплаща извънреден труд. Прави се искане решението в обжалваните части да бъде отменено, като се присъдят и разноски, включително за юрисконсултско възнаграждение.

4

В срок е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от процесуалния представител на ищеца – адвокат А. Д., с който същата се оспорва изцяло като неоснователна. Излагат се подробни съображения, във връзка с наведените в жалбата доводи. Набляга се, че съвсем логично било когато противоречията в показанията касаят работното време на служителите, превес да вземат показанията на свидетеля, който имал същото работно време с това на ищеца.

Сочи, че разпитаният свидетел Ф. е бил служител в редовна смяна, като приключвал работа в 16,45 часа, а служителите, работещи в наряд, приключват нарядите си около 21 часа, поради което неговите впечатления относно края на всеки наряд не са преки и непосредствени. Сочи, че първоинстанционният съд в присъствието на двете страни, възпроизвел в съдебно заседание и прегледал предоставените 2 броя дискове, което коствало много време, като било невъзможно да бъде разпознат ищеца - дали изобщо присъства на самия запис. Поради това ищцовата страна оспорила записите, а ответникът не се е възползвал от предоставената законова възможност и не поискал назначаване на видео-техническа експертиза, въпреки дадените указания от съда в този смисъл.

Срещу решението, в частта му, с която са отхвърлени исковите претенции, е подадена въззивна жалба вх. № 24557/07.10.2024г. от ищеца.

Препис от същата е изпратен на насрещната страна, като в срок е постъпил писмен отговор вх. № 26665/29.10.2024г. на въззивната жалба от процесуалния представител на ответника ГДИН – юрисконсулт Й., с който жалбата е оспорена изцяло като неоснователна по подробни съображения, във връзка с наведените в жалбата доводи.

С молба вх. № 52/03.01.2025г. от ищеца чрез процесуалния му представител адв. Д., на основание чл. 264, ал. 1 ГПК е оттеглена подадената от него въззивна жалба срещу първоинстанционното решение.

С Определение № 31/07.01.2025г., постановено по гр.д. № 1061/2023 г. по описа на Районен съд - Пазарджик е върната въззивна жалба вх. № 24557/07.10.2024г. /с изключение на частта й, имаща характер на молба по чл.

248 ГПК/.

Срещу постановеното по делото определение № 3348/18.11.2024 г. по реда на чл. 248 ГПК в срок е постъпила частна жалба от ищеца, чрез адвокат Д., с доводи за неговата неправилност и незаконосъобразност, като постановено в противоречие с материалния закон. Намира, че присъдените разноски и за двете страни по делото са погрешно изчислени. Счита, че първоинстанционният съд неправилно бил определил материалния интерес, 5 доколкото по делото било направено изменение на исковите претенции, като дори и то да не се вземело предвид, отново се стигало до грешка в изчисляването на присъдените разноски. Сочи, че дори и да се приемело, че съдът не е обвързан с лимитите на Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения, той следвало по вътрешно убеждение и с оглед правната сложност на делото да определи справедливо адвокатско възнаграждение, което да съответства на положения от адвоката труд, като присъдената сума в размер на 49,76 лева за адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на ищеца не съответствала на тези критерии. Намира, че възнаграждението следва да се определи на размер от 400,00 лева, съобразно чл. 7, ал. 2 от Наредбата, което би било справедливо. Наред с това счита, че присъдените разноски в полза на ответника не следвало да се съобразяват с първоначалния размер на исковете, а с изменения им размер. Отправя искане за отмяна на определението и постановяване на ново, с което се уважи искането по чл. 248 от ГПК, като се увеличи размерът на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лева, както и да бъдат намалени присъдените в полза на ответника разноски.