Решение № 1861 от 21.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1861 гр. Пловдив, 21.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20255330115777 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от И. Й. Й. против „Фератум България“ ЕООД, с която се предявява иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, вр. чл.

22 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че Договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, е недействителен на основание чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че на ** г. страните по делото са сключили договор за кредит № **, по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 800 лева при ГПР в размер на 49,96 % о ЛП от 5,12 %.

Посочва се, че на същата дата - ** г., ищцата била задължена да сключи договор за предоставяне на поръчителство с „**“, с който да бъде обезпечен договорът за потребителски кредит, за което същата следвало да заплати възнаграждение в размер на 367,04 лева. От правна страна се излагат съображения, че договорът за потребителски кредит е недействителен, доколкото възнаграждението по договора за поръчителство не е включен в ГПР, по който начин се достига до заобикаляне на чл. 19, ал.4 ЗПК.

Посоченото възнаграждение по своята същност представлявало скрита лихва, която следвало да бъде включена в ГПР. Поради изложеното се предявява 1 исковата претенция. Претендират се разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Фератум България” ЕООД, с който се взима становище за неоснователност на предявената искова претенция. Посочва се, че договорът за гаранция касае отделно правоотношение от това по договора за потребителски кредит със самостоятелно юридическо лице. С оглед изложеното и възнаграждението по същия не следвало да бъде включено в ГПР. Ищецът сам избрал дружеството поръчител при попълване на документите за получаване на сумата по кредита.

Към исковата молба липсвали и убедителни писмени доказателства. Поради изложеното се претендира исковите претенции да бъдат отхвърлени.

В срока по чл. 211, ал.1, вр. чл. 131 ГПК е постъпила насрещна искова молба, с която се предявява иск с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД за осъждане на ищеца да заплати на ответника сумата в размер на 800,00 лева (равняваща се на 409,03 евро), представляваща главница по Договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещната искова молба в съда – 16.12.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.

В насрещната искова молба се излагат съображения, че по силата на сключения между страните договор за потребителски кредит ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 800,00 лева за срок от 45 дни, като последният не е заплащал суми по договора. Поради изложеното се предявява претенцията. Претендират се разноски в производството.

В указания срок е постъпил отговор на насрещната искова молба, с който се изразява становище за допустимост, но неоснователност на предявената искова претенция. Не се оспорва дължимостта на главницата.

С Определение № 2052/17.02.2026 г., постановено по делото, е приет за съвместно разглеждане в настоящото производство насрещния иск за осъждане на ищеца да заплати на ответника сумата в размер на 800,00 лева (равняващи се на 409,03 евро), представляваща главница по договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещната искова молба в съда – 16.12.2025 г. до окончателното изплащане на вземането.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в 2 тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между страните е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит от ** г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 800 лева, която следвало да бъде върната в срок от 45 дни от превеждане на сумата. С договора бил уговорен лихвен процент в размер на 40,96 % и ГПР в размер на 49,93 %. Съобразно чл. 6 от договора, заемът се обезпечавал с поръчителство, предоставено от * * в полза на ответника. С одобряването от ответника на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението, не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лице, предоставило обезпечението. Одобряването на обезпечението се извършвало чрез одобряване на кредита.

Въз основа на така уговорената клауза на чл. 5 от договора, между ** и ищеца бил сключен договор за гаранция /поръчителство/, по силата на който се обезпечава Договор за предоставяне на потребителски кредит от ** г.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът счита от правна страна следното:

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Клаузата на чл. 6 от Договора за кредит възлага в тежест за заемателя да осигури обезпечение с поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на кредитора. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то.

Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по договора 3 за поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,93 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати възнаграждение за поръчителство, то същото е с характер на сигурен разход и следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно 4 положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че Договор за предоставяне на потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че така предявеният иск за признаване за установено в отношенията между страните, че процесният договор за кредит е недействителен, се явява основателен и като такъв, следва да бъде уважен.

По насрещния иск:

С оглед правните изводи по отношение на главния иск, то несъмнено се установи, че сключеният между страните договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Предвид изложеното и на основание чл. 23 от ЗПК на ищеца по насрещния иск се дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Както бе посочено, от приобщения договор за потребителски кредит се изяснява, че на ищеца е предоставена сумата в размер на 800,00 лева. По делото не са представени доказателства от същия да е извършено плащане в полза на ответното дружество. Дори напротив, в отговора на исковата молба по насрещния иск е 5 направено признания от ищеца, че не е заплатена главницата по договора.

Поради изложеното следва така предявеният насрещен иск да бъде уважен в пълен размер.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски на основание чл.78, ал.1 и ал.

3 ГПК имат и двете страни.

От страна на ищеца са представени доказателства за заплатена държавна такса в размер на 50,00 лева, ранвяващи се на 25,56 евро, които следва да му бъдат присъдени.

На основание чл. 38, ал.2 от ЗАдв. съдът следва да определи възнаграждение дължимо от ответника на процесуалния представител на ищеца Й. – адв. Д. Г..

При определяне на размера на следващото се възнаграждение следва да се съобразят разясненията, дадени в Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.