Решение № 1193 от 26.03.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1193 гр. Варна, 26.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 7 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Александър В. Цветков при участието на секретаря Ивелина Ат. А. като разгледа докладваното от Александър В. Цветков Гражданско дело № 20243110114846 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от П. А. А., ЕГН **********, срещу „****“ ЕООД, ЕИК ****, с която се иска да бъде прогласена нищожност на клаузата за неустойка по чл.

18 от Договор за потребителски кредит № 973587/01.12.2023 г., предвиждаща неустойка в размер на 4198,40 лв., на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД като противоречаща на добрите нрави, както и поради заобикаляне на закона по чл. 21 от ЗПК във връзка с чл. 19, ал. 4 и чл. 11, т. 10 от ЗПК и Директива 2008/48/ЕО и Директива 93/13/ЕИО. Претендират се и съдебни разноски.

В исковата молба се твърди, че на 01.12.2023 г. между ищеца и ответното дружество е сключен Договор за потребителски кредит № 973587/01.12.2023 г. под формата на кредитна линия, предоставен от разстояние, за сума от 3200 лв., със срок на изплащане 18 месеца, годишен лихвен процент 47%, годишен процент на разходите (ГПР) 58,27% и обща дължима сума 4717,48 лв. (главница и лихва). Съгласно чл. 6 от договора ищецът е бил задължен в 3-дневен срок от сключването да предостави обезпечение под формата на поръчителство или Б.а гаранция, а при неизпълнение, съгласно чл. 18, дължи неустойка в размер на 4198,40 лв.

Ищецът твърди, че тази клауза е нищожна, тъй като представлява „скрита лихва“, не е включена в ГПР, което нарушава чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, и води до недействителност на договора по чл. 21 от ЗПК. Освен това се твърди, че неустойката надхвърля присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като цели неоснователно обогатяване на кредитора.

Позовава се на съдебна практика, включително Решение № 4/2009 г. по т.д. № 395/2008 г. на Върховния касационен съд (ВКС), Решение № 1270/2009 г. по гр.д. № 5093/2007 г. на ВКС, както и на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС и решения на Съда на Европейския съюз (СЕС).

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от „****“ ЕООД, представлявано от адвокат Х. М., с който искът се оспорва като неоснователен. Ответникът твърди, че договорът е сключен в съответствие с разпоредбите на ЗПК, Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) и Директива 2008/48/ЕО. Ищецът е бил запознат с всички условия чрез предоставяне на Стандартен европейски формуляр 1

(СЕФ), искане за сключване на договор и Общи условия, което доказва индивидуално договаряне на клаузите. Утвърждава се, че неустойката по чл.

18 не е включена в ГПР, тъй като представлява санкция за неизпълнение на непарично задължение (предоставяне на обезпечение), което е в съответствие с чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48/ЕО. Според ответника, неустойката е фиксирана, ясна и разсрочена в полза на потребителя, като не противоречи на добрите нрави, тъй като зависи от поведението на ищеца, който е можел да я избегне чрез предоставяне на обезпечение. Ответникът подчертава, че неустойката има обезпечителна и санкционна функция, а вредите от непредоставянето на обезпечение са очевидни, тъй като кредиторът остава без гаранция за удовлетворяване на вземането си. Позовава се на съдебна практика, включително Решение № 50086/21.12.2023 г. по т.д. № 1027/2022 г. на ВКС, както и на Решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/13 на СЕС.

Ответникът оспорва твърдението, че клаузата заобикаля чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като сочи, че ГПР от 58,27% не надвишава нормативния лимит от 69%.

Допълнително се твърди, че ищецът е сключил шест договора с идентични условия през 2023 г., което опровергава твърденията за недобросъвестност или липса на информация и сочи недобросъвестно поведение от страна на ищеца, целящо неоснователно обогатяване.

В срока по чл. 211, ал. 1 от ГПК „****“ ЕООД е предявил насрещна искова молба срещу П. А. А., ЕГН **********, за осъждане да заплати сумата от 1982 лв., представляваща част от непогасената главница по Договор за потребителски кредит № 973587/01.12.2023 г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на насрещната искова молба до окончателното изплащане. Предявен е и евентуален иск на основание по чл. 23 от ЗПК за заплащане на същата сума като чиста стойност на кредита, в случай че договорът бъде обявен за недействителен.

В насрещната искова молба се твърди, че ищецът е получил сумата от 3200 лв. на 01.12.2023 г. чрез плащане по „Изипей“. Ищецът е направил две плащания по 609 лв. на 02.01.2024 г. и 31.01.2024 г., с които са погасени първите две вноски, но не е предоставил обезпечение, поради което е активирана неустойката по чл. 18. Към 17.02.2025 г. общото задължение възлиза на 10151,83 лв., от които 3200 лв. главница, 1180,58 лв. възнаградителна лихва, 4198,40 лв. неустойка и 1572,85 лв. такси. Ответникът твърди, че ищецът е в просрочие на 12 вноски с падежи от 01.03.2024 г. до 03.02.2025 г., което е основание за предсрочна изискуемост по чл. 13, ал. 3 от договора.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на насрещната искова молба от П. А. А., с който исковете на „****“ ЕООД се оспорват като неоснователни и недоказани. Ищецът твърди, че процесният договор е нищожен поради противоречие с разпоредбите на ЗПК и добрите нрави, като се позовава на съдебна практика, включително Решение № 4/2009 г. по т.д. № 395/2008 г. на ВКС и Решение № 1270/2009 г. по гр.д. № 5093/2007 г. на ВКС.

Утвърждава се, че неустойката от 4198,40 лв. не е включена в ГПР, което нарушава чл. 19, ал. 4 от ЗПК и води до недействителност на договора по чл.

21 от ЗПК. Допълнително се твърди, че лихвеният процент от 47% е нищожен, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва, което противоречи на добрите нрави съгласно Решение № 906/30.12.2004 г. по гр.д. № 1106/2003 г. на ВКС. Ищецът оспорва уведомлението за предсрочна изискуемост от 17.02.2025 г., като твърди, че то не представлява валидно волеизявление на кредитора, и иска ответникът да уточни дали претендира частични суми.

Претендира се отхвърляне на насрещните искове и присъждане на съдебни разноски по чл. 80 от ГПК.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становището на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна:

По иска с правно основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД

2

Предмет на разглеждане в производството са обективно евентуално съединени искове с правно основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10, във връзка с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, както и предявен от ответника насрещен осъдителен иск по чл. 79 и чл.

86 от ЗЗД.

От представените по делото писмени доказателства се установява, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № 973587/01.12.2023 г. за сума от 1636.29 евро (3200 лева). Договорът предвижда ГПР от 58,27%, годишен лихвен процент 47%, срок на изплащане 18 месеца и обща дължима сума 2411.96 евро (4717,48 лева).

В чл. 18 от договора е предвидена неустойка в размер на 2146.43 евро (4198,40 лева) за непредоставяне на обезпечение в тридневен срок. Съгласно чл. 6 от договора страните са се споразумели, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с безусловна Б.а гаранция или поръчителство на физически лица с осигурителен доход в размер на не по-малко от три пъти размера на минималната работна заплата при един поръчител.

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите (ГПР) изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК общите разходи по кредита за потребителя не може да надвишават 4-кратния размер на предоставения кредит.

Така уговореното обезпечение чрез Б.а гаранция или поръчителство с изискванията за доход три пъти над минималната работна заплата при един поръчител представлява практически неизпълнимо условие за потребител, който търси краткосрочно потребителско финансиране. Очевидно е, че за лице, което има нужда от такъв краткосрочен кредит, е изключително трудно, ако не и невъзможно, да осигури Б.а гаранция или поръчител с толкова висок доход в тридневен срок.

Посочената клауза за неустойка в размер на 2146.43 евро (4198,40 лева) практически удвоява реалната цена на кредита. Тази неустойка представлява скрит разход по кредита, който не е включен в посочения ГПР от 58,27%. При включване на неустойката в общите разходи по кредита, реалният ГПР значително надвишава посочения в договора и надхвърля императивния законов таван по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Уговарянето на практически неизпълнимо условие за обезпечение с цел активиране на неустойка, която не е включена в ГПР, представлява заобикаляне на императивните разпоредби на ЗПК относно максималния размер на общите разходи по кредита. Това води до нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК когато не са спазени изискванията по чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. В конкретния случай не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което води до недействителност на целия договор. С оглед изложеното Договор за потребителски кредит № 973587/01.12.2023 г. е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. с чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД, поради което предявеният иск следва да бъде уважен.

При установената недействителност на договора за кредит не следва да се разглеждат останалите основания за нищожност, доколкото те са предявени при условията на евентуалност.

По насрещните искове

Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други разходи по кредита.

От приложените писмени доказателства и заключението на съдебно3 счетоводната експертиза се установява, че размерът на усвоената главница по Договор за потребителски кредит № 973587/01.12.2023 г. е 1636.29 евро (3200 лева). Установява се също, че ищцата е извършила плащания по договора в общ размер на 622.77 евро (1218 лева) – две вноски по 311.39 евро (609 лева) всяка.

Доколкото не е налице валидно основание за погасяване на неустойка за поръчителство и на лихви по кредита поради недействителността на договора, с престираните суми следва да бъде погасена единствено чистата стойност на кредита.При липса на доказателства за други погашения на чистата стойност на кредита, евентуалният насрещен иск се явява основателен до сумата от 1013.52 евро (1982 лева) и следва да бъде уважен изцяло.

Относно определянето на законно платежно средство

От 1 януари 2026 г. еврото е единствената официална валута и законно платежно средство в Република България, съгласно чл. 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България (ЗВЕРБ).

Официалният валутен курс на лева към еврото е 1.95583 лева за 1 евро.

Този курс е неотменимо фиксиран. Прилагането на този фиксиран курс е императивно разпоредено в чл. 5 от ЗВЕРБ за всички преизчисления на парични стойности от левове в евро.

Съгласно чл. 12, ал. 1 от ЗВЕРБ, превалутирането се извършва чрез делене на сумата в левове на пълната числена стойност на официалния курс (1.95583), изразен с пет знака след десетичната запетая, като полученият резултат се закръглява до втория знак след десетичната запетая по математическото правило.

Всички суми в настоящото решение са превалутирани в евро по посочения курс.

По главния иск: Тъй като главният иск е уважен изцяло, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищцата следва да се присъдят направените разноски в пълен размер от 317.00 евро.

По насрещния иск: Същият е уважен изцяло — за пълния претендиран размер, поради което разноските на ищеца по насрещния иск следва да му бъдат присъдени в пълен размер, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. „****" ЕООД е направило следните разноски по насрещния иск: адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. (245.42 евро), заплатена държавна такса в размер на 79.82 лв. (40.81 евро) и внесен депозит за вещо лице в размер на 300 лв. (153.39 евро), или общо 859.82 лв. (439.62 евро), която сума следва да бъде присъдена изцяло в негова полза.