Определение № 2376 от 07.08.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2376 гр. София, 07.08.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове:

Владимир Йорданов

Димитър Димитров като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20228002103805 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 2964/27.06.2022 година, подадена от С. М.

Р., срещу решение № 126/02.06.2022 година на Окръжен съд Шумен, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 98/2022 година в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение № 6/14-01.2022 година на Районен съд Велики Преслав, гражданско отделение, ІІІ-ти състав, постановено по гр. д. № 259/2021 година е признато за установено, на основание чл. 422, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 430 от ТЗ и чл. 79 от ЗЗД, че Л. дължи на „Банка ДСК“ АД гр. София сумата от 4719.01 лева-главница дължима по договор за кредит за текущо потребление, сключен на 10.10.2017 година между „Банка ДСК“ АД гр. София, в качеството на кредитодател и С. М. Р. , в качеството на кредитополучател, за която сума са издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК № 260 102/11.12.2020 година и изпълнителен лист № 260 161/11.12.2020 година по ч. гр. д. № 607/2020 година по описа на Районен съд Велики Преслав.

В подадената от С. М. Р. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на 1 съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният срещу него от „Банка ДСК“ АД гр. София иск, с по чл. 422, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 430 от ТЗ и чл. 79 от ЗЗД, да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Шумен по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“ АД гр. София е подал отговор на същата с вх. № 4021/30.0082.2022 година, с които е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 126/02.06.2022 година на Окръжен съд Шумен, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 98/2022 година в обжалваната му част и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

С. М. Р. е бил уведомен за обжалваното решение на 22.06.2022 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 2964/27.06.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Шумен е прел, че предявените по делото искове били с правно основание чл.

422 от ГПК-за установяване съществуването на вземания -неиздължена главница, лихви по договор за потребителски кредит, както и за дължими такси и разноски по договора. Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест (чл. 154, ал. 1 от ГПК ), ищецът следвало да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти, а именно: че спорното главно право било 2 възникнало, в случая това били обстоятелствата, свързани със съществуването на облигационно правоотношение между дружествотокредитор и ответника, настъпването изискуемостта на паричните задължения на последния, изпълнение на задължението на кредитора по конкретния договор. Ответната страна следвало да установи факта на заплащане на дължимата главница по договора и търсената договорна лихва. В конкретния случай се установявало по безспорен начин, че ищеца и ответника са били в облигационни отношения, уредени от сключения между тях договор за кредит, като кредиторът бил предоставил на кредитополучателя уговорената сума и същата е била получена по сметката на кредитополучателя. Ответната страна не била ангажирала доказателства, че била изпълнила в пълен размер задължението си за връщане на главницата и уговорената лихва по договора.

Поради забава в плащанията банката била упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Съгласно даденото разрешение в т. 18 на ТР № 4/18.06.2014 година, постановено по тълк. д. № 4/2013 година на ОСГТК на ВКС в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 о т ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, ставало изискуемо, ако кредиторът бил упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост била уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявявала по реда на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, правото на кредитора следвало да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябвало да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.

Или, предсрочната изискуемост имала действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Начинът на удостоверяване на връчването на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на банката, че счита вземането по договора за кредит за предсрочно изискуемо, било поставен в зависимост от избрания от кредитора способ за уведомяване. Уведомяването на длъжника следвало да бъде надлежно удостоверено посредством уредените в чл. 37-ч л . 5 8 о т ГПК способи за връчване на книжа, включително връчване по възлагане от нотариус (чл. 50 от ЗННД) или частен съдебен изпълнител (чл. 43 от ЗЧСИ ).

В случая кредиторът бил възложил връчването на уведомлението за предсрочната изискуемост на частен съдебен изпълнител Даниела Златева3 частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд Шумен, вписана под № 876 в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители. Компетентността на частните съдебни изпълнители да връчват съобщения във връзка с гражданскоправни отношения произтичала от разпоредбата чл. 18, ал. 5 о т З Ч С И (в редакцията й, обн. ДВ бр.

868/27.10.2017 година), действала към момента на връчване на процесното уведомление. В чл. 43 от ЗЧСИ е предвидено, че връчването на книжа се извършва при условията и по реда на чл. 37-чл. 58 от ГПК. Видно било от представените писмени доказателства, че уведомлението с изявлението на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост било изпратено от частният съдебен изпълнител на посочения в договора за кредит адрес на ответника, който бил негов официално удостоверен постоянен и настоящ адрес съгласно съдържащата се в кориците на приложеното ч. гр. д. № 607/2020 година по описа на Районен съд Преслав справка от НБД „Население“. Видно било от разписката към съобщението, че по данни на Георги Славчев Недялков , кмет на село Златар, ответникът бил напуснал адреса. Следователно били налице предпоставките по чл. 47, ал. 1 от ГПК за залепване на уведомление, като такова уведомление със съдържанието по чл.

47, ал. 2 от ГПК било залепено от връчителя на 29.10.2020 година. Съгласно чл. 47, ал. 5 от ГПК с изтичане на двуседмичния срок от залепване на уведомлението, а именно на 12.11.2020 година, съобщението с волеизявлението на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост на целия кредит е било редовно връчено на ответника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. С оглед на това следвало да се приеме, че кредиторът бил упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като бил уведомил същия за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, като към 29.11.2020 година са били налице обективните факти, обуславящи настъпването й. В чл. 18. 2 от ОУ страните били уговорили, че при допусната забава в плащанията на главница и/или на лихва над 90 дни, целият непогасен остатък от главницата ставал предсрочно изискуем и се олихвявал с договорения лихвен процент и с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта, като към 12.11.2020 година, когато било връчено и изявлението на кредитора, че прави кредита предсрочно изискуем е била налице такава забава на длъжника, предвид заключението на вещото 4 лице по съдебно‑счетоводната експертиза . По делото не били събрани доказателства ответникът да бил издължил непогасената част от кредита предмет на иска. С оглед на това същият дължал целия размер на усвоения кредит, който е станал предсрочно изискуем. Първоинстанционният съд бил присъдил на ищеца главница в размер на 1933.40 лева, и тъй като ответникът дължал цялата претендирана предсрочно изискуема главница по договора в размер на 6652.41 лева следвало на ищеца да се присъди допълнително главница в размер на още 4719.01 лева. Ищецът претендирал, че кредитополучателят му дължал на основание чл. 17 договора, чл. 8 от ОУ и т.

5 от Тарифата за таксите по кредити за текущо потребление сумата от 120.00 лева такса за направени разходи при изискуем кредит. В чл. 17 от договора кредитополучателят се бил съгласил с Тарифата за таксите на банката, но посоченото там в т. 5 задължение за кредитополучателя да заплати разходи при изискуем кредит противоречало на чл. 33, ал. 1 о т ЗПК, където било регламентирано, че при забава на плащането кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, която не можела да надхвърля размера на законната лихва. Следователно било недопустимо освен законната лихва за забава в тежест на заемателя да се възлага и допълнителна такса, която законът не допускал и следователно такава не се дължала, тъй като тази уговорка в чл. 17 от договора във връзка с т. 5 от Тарифата била нищожна като противоречаща на закона. Също така на основание чл. 10а от ЗПК кредиторът не можел да иска заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита и тази уговорка била нищожна и на това основание. Установителният иск за сумата от 120.00 лева такси бил неоснователен и следвало да се отхвърли. С оглед на обстоятелството, че правните изводи, до които въззивната инстанция била достигнала, несъответствали на правните съждения на първоинстанционния съд, то първоинстанционното решение следвало да бъде отменено в обжалваната му част и вместо това искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК да се уважи изцяло по отношение на претендираната главница и на ищеца да се присъдят още 4719.01 лева главница, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение-10.12.2020 година до окончателното плащане.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. М. Р. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Шумен да се допусне до касационно 5 обжалване по правния въпрос за това въз основа на какви предпоставки може да се приеме, че кредиторът по договор за банков кредит е довел до знанието на длъжника заявлението си, с което е обявил кредита за предсрочно изискуем в хипотезата на автоматична предсрочна изискуемост. От мотивите на изложението може да се направи извод, че този въпрос се поставя във връзка с възможността съдебният изпълнител да връчва уведомления за предсрочна изискуемост, както според въззивния съд е налице, но се отрича от касатора. Във връзка с това последният се позовава на решение № 25/03.05.2017 година, постановено по гр. д. № 60 208/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. В него е прието, че поначало никой държавен орган или частноправен субект, на когото държавата е делегирала определени функции, не разполага с универсална властническа компетентност. По смисъла на чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от ЗЧСИ, частният съдебен изпълнител е лице, на което държавата възлага принудителното изпълнение на частни притезания, като може да му се възложи и събирането на публични вземания. Уредената в чл.