Решение № 122 от 19.06.2025, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 122 гр. Варна, 19.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Милен П. Славов

Членове:

Петя Ив. Петрова

Мария Кр. Маринова при участието на секретаря Олга Ст. Желязкова като разгледа докладваното от Мария Кр. Маринова Въззивно гражданско дело № 20253000500209 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.Образувано по подадена въззивна жалба от „Биптан“ЕООД, гр.Севлиево, представлявано от управителя Румен Василев Демиров, чрез процесуалния представител адв.Б.Г., против решение №13/15.01.2025г., постановено по т.д.№600/23г. по описа на ВОС, т.о., в частите му, с които: 1/ е отхвърлен предявеният от „Биптан“ЕООД против „Електроразпределение Север“АД иск в частта му за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата, представляваща разликата над 403, 65лв. до пълния претендиран размер от 25 500лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване от ползването на собствения на ищеца ТП Цех „Буря“ и съоръженията в него, находящи се с.Ряховците, общ.Севлиево, за доставка на ел. енергия за периода от 01.07.2019г. до 30.09.2023г., ведно със законната лихва върху отхвърлената част от главницата, считано от датата на подаване на исковата молбата - 26.10.2023г. до окончателното заплащане на задължението; 2/ е осъдено „Биптан“ЕООД да заплати на „Електроразпределение Север“АД сумата от 3 183, 23 лв., представляваща сторените от ответника разноски в настоящото производство, съразмерно с отхвърлената част от иска, на осн. чл.78, ал.3 от ГПК.В жалбата 1 и уточняващата молба към нея с вх.№7555/17.03.2025г. се твърди, че решението в обжалваната част е неправилно, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила по изложените в същата подробни съображения.Претендира се да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което предявеният иск се уважи при условията на чл.237 от ГПК, т.к. ответникът е направил признание на иска пред първоинстанционния съд, което на осн. чл.237, ал.4 от ГПК е неоттегляемо, а искането на ищеца по реда на чл.237, ал.1 от ГПК за постановяване на решение при признание на иска не е ограничено със срок.Претендират се разноски.

Въззиваемото дружество „Електроразпределение Север“АД, гр.Варна в депозирания отговор по въззивната жалба в срока по чл.263, ал.1 от ГПК, чрез процесуалния си представител адв.Н.Б., поддържа становище за нейната неоснователност и моли решението да бъде потвърдено в обжалваната му част.Претендира разноски.

За да се произнесе, съдът взе предвид следното.

В исковата си молба и уточняващата такава към нея от 16.11.2023г., ищецът „Биптан”ЕООД, гр.Севлиево излага, че с договор за покупкопродажба, обективиран в н.а.№55/02.12.1997г., Б.И.П. в качеството му на ЕТ „Биптан-Б.П.“ е придобил от „Буря“АД собствеността върху трафопост - ТП Цех „Буря“ и съоръженията в него, находящ се в с.Ряховците, община Севлиево, а посредством сключения между ЕТ „Биптан-Б.П.“ и „Биптан“ЕООД договор от 18.12.2006г. за продажба цялото търговско предприятие на ЕТ като съвкупност от права, задължения и фактически отношения собствеността върху ТП Цех „Буря“ е придобил ищецът.По повод жалби на „Биптан”ЕООД до КЕВР против „Електроразпределение Север“АД по повод начисляване цена за пренос през разпределителната мрежа ниско напрежение, която не е собственост на електроразпределителното дружество, в свое писмо от 01.03.2018г. същото изрично е посочило, че не е собственик на ТП Цех „Буря“, от който се захранват 36 абоната.Същите констатации е направила и КЕВР в решението си от 09.11.2018г. и на „Електроразпределение Север“АД са дадени съответни предписания.В периода от 01.07.2019г. до 30.09.2023г., вкл. ответникът „Електроразпределение Север“АД е използвал процесния трафопост/сграда и съоръженията в него/, собственост на ищеца, и 2 така се е обогатил неоснователно, спестявайки заплащане на наемната цена, която следва да се изчисли по реда, предвиден в методиката по чл.117, ал.8 от ЗЕ.Излага и, че ответникът е ползвал процесния трафопост и в предходен период, а именно м.07.2014г.-м.30.06.2019г., вкл., за който е осъден да му заплати обезщетение с влязло в сила решение, постановено по гр.д.№1869/19г. по описа на ВОС, по което е бил разрешен и преюдициалният спор относно собствеността на трафопоста.Предвид изложеното претендира ответникът да бъде осъден да му заплати обезщетение за ползване на ТП Цех „Буря“ в размер на 500лв. месечно за всеки от месеците в периода от 01.07.2019г. до 30.09.2023г. вкл. общо в размер на 25 500лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане.

Ответникът „Електроразпределение Север”АД е получил препис от исковата молба на 20.11.2023г. и депозирал отговор на 05.12.2023г.От първоинстанционния съд е прието, че спорът между страните подлежи на разглеждане по реда на глава 32 от ГПК-производство по търговски спорове и на ответника е даден на осн. чл.367 от ГПК двуседмичен срок за отговор/в сроковете по чл.369 от ГПК нито ответникът, нито съдът са повдигнали въпросът за разглеждане на делото по общия ред/.В депозирания на 05.12.2023г. отговор, т.е. след срока, ответникът, чрез процесуалния си представител, е посочил, че исковата молба е допустима, а по същество основателна, и в срока по чл.367 от ГПК прави изявление, че признава заявената с иска претенция по см. на чл.237 от ГПК, поради което моли, с оглед становището на ищцовото дружество, да се постанови решение при признание на исковата претенция.С разпореждане от 06.12.2023г. първоинстанционният съд е указал на ответника да посочи избрания от страната електронен адрес за връчване, съобразно разпоредбата на чл.50, ал.5 от ГПК, както и да представи четлив екземпляр, заверен за вярност, от адвокатското пълномощно, с което ответникът е упълномощил адвокатско дружество да го представлява, вкл. с указания, че при неизпълнение в предоставения срок процесуалното действие по подаване на отговор на исковата молба следва да се счита за неизвършено, на осн. чл.101, ал.3 от ГПК.Поради неизпълнение на тези указания в дадения срок, с разпореждане от 29.12.2023г. първоинстанционният съд е приел за неизвършено процесуалното действие по подаване на отговор на исковата молба с вх.

3

№29775/05.12.2023г.Така е прието и в определението по чл.374 от ГПК от 03.01.2024г., с което е изготвен предварителен доклад по делото, вкл. е разпределена доказателствената тежест с дадени указания на ищеца да установи наличието на всички елементи от фактическия състав на неоснователното обогатяване, и допуснати исканите от него доказателства, вкл. писмени и съдебно-техническа и оценителна експертиза.В първото проведено о.с.з. пред ВОС страните, чрез процесуалните си представители, са заявили, че не възразяват по проекта за доклад и същият е приет за окончателен.Ответникът е заявил, че оспорва иска, като недепозирането на отговор на исковата молба не преклудира възможността му да оспори иска, поради което поддържа, че ищецът следва да докаже чрез пълно и главно доказване претенцията си.

Решението на първоинстанционния съд в частта му, с която искът е уважен в частта му за сумата от 403, 65лв., ведно със съответните й разноски от 71, 07лв., е влязло в сила с влизане в сила на постановеното по настоящото дело определение №264/24.04.2025г., в частта му, с която е прекратено производството по подадената от ищеца въззивна жалба против решението на ВОС в тази му част.

Съдът, след като съобрази събраните по делото доказателства и приложимия закон, приема за установено от фактическа и правна страна следното.

Предявен е иск с пр. осн. чл.59 от ЗЗД.

Неоснователни са оплакванията на ищеца за допуснати съществени процесуални нарушения от първоинстанционния съд.Действително, с депозирания на 05.12.2023г. отговор ответникът е посочи, че прави признание на иска по чл.237 от ГПК.Отговорът е извън срока по чл.367 от ГПК, но признанието от своя страна не е обвързано със срок, нито неизпълнението в срок на дадените указания от ВОС за посочване на избрания от страната електронен адрес за връчване и представяне четлив екземпляр, заверен за вярност, от адвокатското пълномощно, с което ответникът е упълномощил адвокатско дружество да го представлява/представеното с отговора копие от пълномощно е достатъчно четливо и заверено, упълномощаването е изрично и с правата по чл.34, ал.3 от ГПК, с каквито права е и пълномощното за преупълномощаване на адв.Н.Б./, могат да доведат до последица, че 4 действието да не следва да се счита за извършено.Признанието на иска, уредено в чл.237 от ГПК, е процесуално действие на ответника, с което той се отказва от защита срещу иска, защото го счита за основателен и заявява, че твърденията на ищеца отговарят на действителното правно положение, т.е. претендираното право съществува.По правната си природа е близко с отказа от иска като акт, с който ищецът се разпорежда със своето право на иск.Това обяснява сходствата в техния правен режим, а различията произтичат от различното правно положение на страната, която се разпорежда със своето правото на иск.Когато ищецът се разпореди с правото си на иск, като се откаже от него, той десезира съда и производството по делото се прекратява.Това удовлетворява нуждата на ответника от защита, защото същият иск не може да бъде предявен отново.Признанието на иска, макар и също акт на разпореждане, не десезира съда, тъй като нуждата от защита на ищеца може да бъде удовлетворена само от съдебно решение, което признава претендираното или не признава отричаното от него право.Различен е и режимът на оттегляемостта на разпореждането с правото на иск.Доктрината и съдебната практика приемат, че отказът от иска е оттегляем до постановяването на определение за прекратяване на производството по делото, докато законът изрично урежда неоттегляемостта на признанието на иска.Приема се обаче в съдебната практика, че забраната за оттегляне на признанието се прилага не от момента на депозирането му, а от момента, когато ищецът е направил искане до съда за произнасяне на решение по чл.237 от ГПК/определение №355/20.05.2015г. по т.д.№2976/14г., ВКС, І т.о., цитирано в „Граждански процесуален кодекс, Приложен коментар“, изд.2017г., стр.547/.Налице са и са случаи, изрично предвидени в закона, в които решение по смисъла на чл.237 ГПК при признание на иска не се постановява-напр.чл.234, чл.334, чл.339 ГПК, както и при хипотезите на чл.237, ал.3 от ГПК.

Признанието на иска обвързва съда, но от волята на ищеца зависи дали да поиска прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение по чл.237 от ГПК, или да остави съда да постанови решение по чл.235 от ГПК изрично разпоредбата на чл.237, ал.1 от ГПК сочи, че, когато ответникът признае иска, по искане на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение съобразно признанието, т.е. процесуалните действия на всяка от страните по чл.237 от ГПК следва да са налице кумулативно.В 5 първоинстанционното производство ищецът/с предоставен ел.достъп на процесуалния му представител до делото в ЕПЕП от 15.01.2024г./ до приключване на устните състезания пред ВОС - 16.12.2024г. не е направил искане съдът да прекрати съдебното дирене и да се произнесе с решение съобразно признанието.Искането си съдът да прекрати съдебното дирене и да се произнесе с решение съобразно признанието, направено от ответника пред първоинстанционния съд, ищецът следва да направи пред първоинстанционния съд преди приключване на устните състезания по делото.Действително нормата на чл.237 от ГПК не сочи това изрично, но то следва от естеството на това процесуалното действие, чийто резултат следва да е прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение съобразно признанието на ответника.За първи път ищецът е поискал съдът да се произнесе при условията на чл.237 от ГПК с депозираната от него молба на 10.01.2025г., която е след приключване на устните състезания пред ВОС, т.е. след крайния възможен срок, поради което и не е зачетено.По горните съображения подобно искане не може да се направи и за първи път пред въззивната инстанция, доколкото то не съставлява оплакване за процесуално нарушение, а особено процесуално искане.Не може да се направи пълна аналогия с отказа от иска, допустим пред всяка инстанция, доколкото възможността за това процесуално действие на ищеца във всяко положение на делото е изрично предвидена в процесуалния закон с изрично предвидени процесуални последици от него.Следва да се посочи и, че ако се сподели практиката в определение №355/20.05.2015г. по т.д.№2976/14г., ВКС, І т.о., то предвид процесуалното поведение на ответника-предприето оспорване на иска, т.е. опровергаване на волята за признание, преди ищецът да е отправил искане за прилагане на чл.237 от ГПК, то отново не биха били налице предпоставките за постановяване на решение по реда на чл.237 от ГПК.