Решение № 3986 от 10.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3986 гр. София, 10.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело № 20241100509780 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 6576/11.04.2024 г., постановено по гр.д. № 41021/2023 г. по описа на СРС, 166 състав, са уважени обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът Г. Р. А., ЕГН **********, дължи на ищеца „Сънфудс България“ ЕООД, ЕИК 831507493, сумата от 1200 лв., представляваща неустойка по договор за повишаване на квалификацията от 15.01.2021 г. към трудов договор от 21.05.2020 г., ведно със законна лихва за период от 28.02.2023 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 47 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 11.10.2022 г. до 28.02.2023 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК от 25.03.2023 г. по ч. гр. д. № 10885/2023 г. по описа на СРС, 166 състав.

С решението е разпределена и отговорността за разноски, като ответникът е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на ищеца сумата от 493 лв. за исковото производство и сумата от 400 лв. за заповедното 1 производство.

По делото е депозирана въззивна жалба от 14.05.2024 г. от ответника Г.

А..

Във въззивната жалба се поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно и необосновано. Неправилен бил изводът на съда, че възражението за непълнолетие на ответника при сключването на договора било преклудирано, тъй като същото, макар и въведено по делото едва с писмената защита, не се преклудирало, тъй като тази неблагоприятна процесуална последица била характерна само за тези възражения, за които съдът не следи служебно. Въззивникът счита, че съдът следи служебно за нищожността на договорите. По делото било прието за безспорно, че ответникът към момента на сключване на двата договора бил непълнолетен, което ги правело сключени в нарушение на чл. 303 КТ и Наредба № 6 за условията и реда за даване на разрешение за работа на лица ненавършили пълнолетие. Поддържа, че съдът не отчел неизправността на работодателя по двата договора. Двата курса следвало да бъдат проведени в гр. София в определен срок. Първият бил проведен в Пловдив, а вторият в периода 17– 19.01.2022 г., който бил извън договорения срок. Това обаче не се дължало на заболяване на служителя, такова обстоятелство било недоказано. Съдът погрешно е счел, че представената по делото кореспонденция между В. и С.К. била с участието на ответника. Предвидения в договора размер на неустойката от 1 200 лв. излизал извън обезщетителната и обезпечителната функция.

Следвало да се възстанови реално направения разход за обучение, а не работодателят да се обогатява. Неправилно било прието, че се дължала лихва за забава, тъй като ответникът не бил получил поканата за плащане. В представената по делото обратна разписка не било вписано той да я е получавал. С тези аргументи се търси отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове. Претендирани са разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия, с който я оспорва като неоснователна. Счита, че правилно районният съд не обсъдил възражението за нищожност на договора, тъй като то било преклудирано. При евентуална негова основателност се сочи, че след ненавършването на осемнадесетгодишна възраст от ответника, той е разполагал с пълна трудова дееспособност и поради това договорът бил 2 изряден. Невярно било твърдението, че първият договорен курс се провел в Пловдив, а не в София. Именно в столицата се е състоял, в подкрепа на което били и свидетелските показания на един от изслушаните пред СРС свидетели.

От приложената електронна кореспонденция се доказало, че ответникът поради здравословни причини не могъл да вземе участие във втория от предвидените два курса навреме. Предвидената неустойка била с предварително ясен размер с оглед възрастта на служителя. Тя не нарушавала добрите нрави. Погрешно било посочено в жалбата, че поканата за изплащане на задължението не била връчена надлежно. От доказателствата по делото ставало ясно, че това е сторено на 10.10.2022 г. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото писмени доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в неговата цялост.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно, тъй като е постановено от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав, актът е постановен в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в изискуемата от закона писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, а волята на съда е ясна.

Въззивният съд приема, че обжалваното решение е допустимо, тъй като е постановено по допустим иск – налице са положителните процесуални 3 предпоставки за предявяване на иска и отсъстват отрицателни такива.

По същество на спора съдът приема следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 24.07.2023 г., с която са предявени обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът Г. Р. А., ЕГН **********, дължи на ищеца „Сънфудс България“ ЕООД, ЕИК 831507493, сумата от 1200 лв., представляваща неустойка по договор за повишаване на квалификацията от 15.01.2021 г. към трудов договор от 21.05.2020 г., ведно със законна лихва за период от 28.02.2023 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 47 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 11.10.2022 г. до 28.02.2023 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.03.2023 г. по ч. гр. д. № 10885/2023 г. по описа на СРС, 166 състав.

Предявени са искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за основателността на които е необходимо ищецът в условията на пълно и главно доказване да установи следните правопораждащи юридически факти: 1) наличие на валидно възникнало трудово правоотношение по силата на трудов договор; 2) възникнало валидно облигационно отношение по силата на договор за повишаване на квалификация, от което е възникнало задължение за изпълнение; 2) кредиторът е изпълнил задълженията си по правоотношението, респ. е бил готов да изпълни същите; 3) валидна клауза за неустойка в случай на неизпълнение на задължението на ответника да работи при работодателя през уговорения срок; 4) размер на неустойката. По иска за мораторна лихва в тежест на ищеца е да докаже наличието на главен дълг, изпадането в забава на ответника, както и размера и периода на дължимата лихва.

При установяване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже правоизключващите си възражения.

От събраните по делото доказателства – Трудов договор № 870370/21.05.2020 г. и Договор за повишаване на квалификация към трудовия договор от 15.01.2021 г., се установява безспорно, че между страните е налице трудово правоотношение, по силата на което ответникът е заемал длъжността „Готвач, заведение за бързо хранене“. Уговорен е срок за 4 изпитване – шест месеца в полза на работодателя, след което трудовото правоотношение е безсрочно. По силата на договора за повишаване на квалификацията от 15.01.2021 г. работодателят се е задължил в срок от шест месеца от датата на подписване на договора да проведе два курса за повишаване на квалификацията на служителя – „Basic Shift Management Class“ и „Advanced Shift Management Class“, с продължителност по 3 дни всеки и с място на провеждане в гр. София. Ответникът се е задължил да завърши курса за повишаване на квалификацията, както и да не прекратява трудовото правоотношение по време на обучението и 18 месеца след неговото завършване – чл. 12 от договора. В клаузата на чл. 13 от договора е предвидено, че ако служителят прекрати едностранно трудовото правоотношение преди изтичането на сроковете по чл. 12, същият дължи на работодателя неустойка в размер на 1 200 лв.

По отношение на първото оплакване във въззивната жалба – за действителността на процесните договори, съдът намира следното:

По делото не се спори, че към момента на сключване както на трудовия договор, така и на договора за повишаване на квалификацията, ответникът Г.

А. е бил непълнолетен – на 16, съответно на 17 години.

Съгласно чл. 301, ал. 1 КТ минималната възраст за приемане на работа е 16 години.

Според чл. 303, ал. 3 КТ лицата от 16 до 18 години се приемат на работа с разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай. В ал. 1 на същия член е установена забрана за работи, на които непълнолетни не могат да бъдат приемани – тежки, опасни или вредни за здравето и за правилното им физическо, умствено и нравствено развитие.

В КТ е предвидена особена трудова дееспособност за лица между 16 и 18 годишна възраст.

Недействителността на трудовите договори е предвидена в чл. 74 КТ.

Трудов договор, който противоречи на закона или на колективен трудов договор или ги заобикаля, е недействителен. Трудовият договор се обявява за недействителен от съда по реда на глава осемнадесета КТ. В случаите, когато трудовият договор е недействителен поради приемането на работа на работник или служител, който не е навършил допустимата по този кодекс 5 възраст, недействителността се обявява от инспекцията по труда. Ал. 5 изрично предвижда, че страните не могат да се позовават на недействителност на трудовия договор или на отделни негови клаузи, докато тя не бъде обявена и решението за обявяването й не бъде връчено на страните.

По делото нито се твърди, нито се установява трудовият договор да е обявен за недействителен по надлежния ред.

От друга страна, процесният договор за повишаване на квалификацията, сключен на основание чл. 234 КТ, макар и уреден в КТ и свързан с трудовото правоотношение, по своята правна същност не представлява трудов договор, а установява правоотношение с гражданскоправен характер, поради което за него са приложими общите правила на ЗЗД и в частност тези за недействителността на правните сделки. Макар и да е разполагал с трудова дееспособност, към момента на сключване на договора за повишаване на квалификацията ответникът не е бил напълно дееспособен, тъй като пълната дееспособност настъпва с навършването на 18-годишна възраст.

Дееспособността в трудовото право не настъпва едновременно с тази по гражданското право.

Съгласно чл. 4 ЗЛС лицата от 14 години до навършване на 18-годишна възраст са непълнолетни, като извършват правни действия със съгласието на техните родители или попечители, но те могат сами да сключват обикновени дребни сделки за задоволяване на текущите им нужди и да разполагат с това, което са придобили със своя труд.

Договор за повишаване на квалификацията не може да бъде квалифициран като обикновена дребна сделка за задоволяване на текущи нужди, поради което и на основание чл. 4, ал. 2 ЗЛС същият може да бъде сключен от непълнолетен лично със съгласието на родител, което следва да бъде отразено в договора.