Решение № 31 от 28.01.2025, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 31 гр. София, 28.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петя Хорозова

Членове:

Галина Иванова

Мирослава Кацарска при участието на секретаря Ангел Ем. Йорданов като разгледа докладваното от Мирослава Кацарска Касационно търговско дело № 20248002901713 по описа за 2024 година

, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. В. В. чрез процесуалния му пълномощник – адв. Р. М., срещу решение № 125/26.03.2024г. постановено по в.т.д. №56/2024г. на Апелативен съд – Пловдив, Т.О., 3ти състав, в частта му, с която е отменено решение № 289 от 17.08.2023 г. по търг.дело № 239/2022 г. по описа на Окръжен съд Стара Загора, с която ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД е осъден да заплати на В.

В. В. обезщетение в размер над сумата от 35 000 лв. до размер от 60 000 лв. за претърпени неимуществени вреди, в резултат на ПТП, настъпило на 20.09.2021 г., и е отхвърлен искът по чл. 432 КЗ за разликата над сумата от 35 000 лв. до пълния предявен размер.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено при съществени нарушения на процесуалните правила и необосновано. Твърди, че правилно съдът е възприел, че вина за настъпилото ПТП има единствено водачът, застрахован при ответното дружество, както и че в резултат на инцидента са му причинени сериозни телесни наранявания. Излага подробни доводи във връзка с получената фрактура на ляв глезен и наложилото се обездвижване, лечение и преживени болки и страдания в резултат на счупването на медиалния израстък на долния край на голямата подбедрена кост. Поддържа, че възстановителният период е продължил повече от 7 месеца, а освен това бил 1 получил и остра стресова реакция, довела до временно разстройство в адаптацията. Твърди, че неприятните последици още не са отшумели. С оглед изложеното счита, че неоснователно Пловдивският апелативен съд е намалил обезщетението за неимуществени вреди, присъдено от първоинстанционния съд, от 60 000 лв. на 35 000 лв., без да анализира целия доказателствен материал.

В проведеното открито съдебно заседание касаторът чрез процесуалния си представител – преупълномощения адв. Б. В., претендира отмяна на решението в обжалваната му част, уважаване на предявената искова претенция в пълен размер, както и присъждане на разноски по представен списък – адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.2 ЗАдв.

Ответникът по касационната жалба – ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, оспорва жалбата по съображения, изложени в подадения писмен отговор чрез процесуалния си пълномощник – юриск. А. С.. В съдебно заседание, представляван от юриск. Цветков, претендира оставяне без уважение на касационната жалба и потвърждаване на въззивното решение, както и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

С определение № 3024/20.11.2024г. по к.т.д. № 1713/2024 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следния обобщен въз основа на поставените от касаторите правен въпрос: „Как следва да се прилага принципът на справедливост, уреден в чл. 52 от ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застраховател?“ Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и провери правилността на въззивното решение, на основание чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:

За да постанови обжалваното въззивно решение, АС – Пловдив е приел, че ищецът при челен удар при ПТП на 20.09.2021г. е получил травматични увреждания на левия долен крайник в областта на глезенната става.

Въззивният съд е счел, че основният спор в производството пред него се отнася до приноса на ищеца за настъпилите увреждания, изразяващ се в отказ от хоспитализация непосредствено след ПТП и избор на лечение, довел до настъпили артрозни промени на глезенната става в зоната на фрактурата.

Апелативният съд е счел въз основа на медицинската документация, че на ищеца е поставена диагноза – фрактура малеоли медиалис тибие синистре счупване на медиалния израстък на долния край на голямата подбедрена кост, характеризираща се с трайно затрудняване на движенията на долния ляв крайник, продължителна болкова симптоматика и дискомфорт, без опасност за живота на пострадалия, като периодът на лечение е повече от 30 дни, и това покрива критериите за средна телесна повреда. Възприел е, че за лечението на травмата има два метода, като при правилно консервативно лечение възстановителният процес би продължил 6 месеца, а при оперативно лечение / с открито наместване на фрактурата и фиксация с метални тела / 2 възстановителният процес би продължил 4-5 месеца. Въззивният съд е отчел, че пострадалият е избрал консервативно лечение, като е направена репозиция и гипсова имобилизация, но след снемане на гипсовата имобилизация, с рентгеново изследване е установено, че фрактурата не зараства в нормални срокове, и се е преминало към оперативно лечение, като ищецът е хоспитализиран на 18.01.2022 г. и опериран. Апелативният съд е посочил, че ищецът е провел индивидуална рехабилитация в домашни условия, като общият период на лечение е 7 месеца и след това е прекратено издаването на документи за временна нетрудоспособност. АС - Пловдив е отчел, че и към момента ищецът изпитва все още болки в глезена при натоварване на крака, при качване и слизане по стълби, при студ, провлачва си левия крак, като прогнозно до 1 - 2 години най-вероятно ще изчезнат, но в по-далечно бъдеще се очаква напредване на артрозния процес.

Апелативният съд е приел, че от констатациите на вещото лице се установява, че отказът от хоспитализация и извършване на оперативно лечение още в началото на травмата, е довел до забавяне на оздравителния процес, като настъпилите артрозни промени в лявата глезенна става са в резултат на това. Счел е, обаче, че не може да се направи извод, че ищецът е съпричинил за вредоносния резултат, отказвайки хоспитализация и оперативно лечение непосредствено след ПТП, тъй като при съществуването на два метода на лечение за травми, които отговарят на добрата медицинска практика, както и на възможността за избор на пациента в конкретния случай /травмата не е била животозастрашаваща, при която лекуващият екип да вземе решение за лечението, не може да се приеме, че с избора си на метод, той е съпричинил за забавеното срастване на фрактурата и настъпилите артрозни процеси в лявата глезенна става. С оглед горното е приел, че действията на ищеца във връзка с вземане на решение и избиране на метод за лечение не са противоправни и не е налице хипотезата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, а именно съпричиняване на вредоносния резултат.

При определяне на размера на следващото се обезщетение, въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелката Стоянка В.а, съпруга на ищеца, и отчел сочените силни болки при настъпване на ПТП, лечението и обгрижването, което е поел синът на ищеца, както и преживения стрес, довел и до напускане на работа, въпреки че към момента ищецът пак работел.

Обсъдил е и показанията на свидетеля В. В. Апелативният съд е възприел, че от съдебно-психологическата експертиза се установява, че ищецът е бил в състояние на емоционален шок или т.нар. остра стресова реакция, което е нормален стресов отговор /защитен механизъм/, а не патологична реакция, но към момента състоянието е отзвучало. Апелативният съд е посочил, че от медицинската експертиза следва да се заключи, че ищецът е получил в резултат на ПТП фрактура на вътрешния ляв глезен и артрозни промени, но не е получил ексостоза на лява петна кост в резултат от злополуката. АС – Пловдив е посочил, че при преценката на вида на уврежданията, техният интензитет, лечебният процес, времето на оздравяване, изпитаните болки през това време, пълното възстановяване на ищеца от счупването, но с напредващ артрозен процес, възрастта и работоспособността 3 му, момента на ПТП, нормативно определените лимити на застрахователните компании, социално икономическите и обществени условия в страната към този момент, подходящото обезщетение за неимуществени вреди в конкретния случай е сумата от 35 000 лв. С оглед горното, АС - Пловдив е отменил решението на първоинстанционния съд за присъдено обезщетение за разликата над 35 000 лв. до размер от 60 000лв. / или за сумата от 25 000 лв./, за която е отхвърлил исковата претенция, като е оставил в сила решението в частта за присъждане на обезщетение в размер на 35 000лв. за неимуществени вреди и за 334,62 лв. за имуществени вреди, в която част актът е влязъл в сила.

По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съдът намира следното:

По правния въпрос, обусловил допускането на въззивното решение до касация, свързан с приложение на визирания в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост при определяне на размера на дължимото обезщетение за причинени от непозволено увреждане неимуществени вреди, в хипотезата на предявен пряк иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, и критериите, които съдът трябва да съобрази, са налице задължителни за съдилищата постановки, дадени с ППВС № 4/1968г., доразвити с трайната практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, според които понятието „справедливост” в нормата на чл.52 ЗЗД винаги е предпоставено от преценката на редица обективно съществуващи конкретни обстоятелства, специфични за всяко дело и които трябва да се съобразят от съда при определяне размера на обезщетението. Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени в Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС, понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. За да се реализира справедливо възмездяване на претърпени от деликт болки и страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди, с оглед характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на болките и страданията, както и икономическата конюнктура в страната и общественото възприемане на критерия за „справедливост” на съответния етап от развитие на обществото в държавата.

Дължимото обезщетение следва да се определи към момента, когато е породено основанието за обезщетяване, тъй като вредата е обективирана с настъпване на непозволеното увреждане, с факта на осъществяване на деликта - личното засягане на защитените ценности. При преценка на размера на обезщетението следва да се отчетат и съобразят претърпените вреди и страдания, но и тези, които ще продължат да бъдат търпени от пострадалите във времето, тъй като продължаващите във времето болки и страдания не са ново правопораждащо основание. Продължителността на времето, през което се търпят и ще се търпят страданията, следва да се отрази и на размера на дължимото обезщетение. Правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди е обусловено от съобразяването на указаните в ППВС общи критерии. В този смисъл е и константната практика на ВКС, обективирана в решение №83/06.07.2009г. по т.д. №795/2008г. на ІІ т.о., решение №95/24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на І т.о., решение № 154/30.10.2012г. по т.д. № 807/2011г. на ІІ т.о. и др., която се споделя от 4 настоящия съдебен състав.

По същество на касационната жалба:

Касационната жалба е основателна. В допуснатата до касационно обжалване част, въззивното решение е постановено в отклонение от практиката на ВС и ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. В мотивите на обжалваното решение въззивният съд, макар да е обсъдил събраните по делото доказателства за претърпените от ищеца неимуществени вреди, не е оценил в достатъчна степен релевантните обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства във връзка с претърпените неимуществени вреди от ищеца. По – конкретно не е отчетена сериозността на получените в резултат на произшествието травматични увреждания, продължителният период, през който ищецът е търпял болки и страдания, настъпилата негативна промяна в професионалния и личния живот на пострадалия, възрастта му към момента на увреждането, принудителната изолация, която наред с физическия дискомфорт, е била източник на много негативни емоции. Решаващият въззивен съд не е отчел в пълна степен, както характера на полученото травматично увреждане и продължителността на възстановителния период, така и причинените от увреждането негативни психични изживявания. Изхождайки от понятието „неимуществени вреди”, в които се включват търпените от ищеца болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни емоционални изживявания, намиращи отражение върху психиката и начина му на живот, настоящият съдебен състав приема, че определеното обезщетение е занижено.