Определение № 1234 от 13.05.2024, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1234 гр. София, 13.05.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина П.

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело № 20248002900593 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на длъжника “РИА

ИНТЕРНЕЙШАНЪЛ” ЕООД, ЕИК

831713155, против решение №

66/30.01.2024 г. по в.т.д. № 638/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, 6 състав, с което е потвърдено решение № 260366/30.05.2022 г. по т.д. № 2640/2018 г. на Софийски градски съд. С първоинстанционното решение, на основание чл. 630, ал. 1 ТЗ, е обявена неплатежоспособността на дружеството касатор с начална дата 31.12.2013 г. и е открито производство по несъстоятелност по отношение на същото, с произтичащите от това последици.

С касационната жалба са въведени оплаквания за недопустимост и за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 2 и съответно т. 3, предл. 1 и 2 ГПК.

Счита се, че доколкото засиленото служебно начало в производството по чл.

625 и сл. ТЗ се отнася единствено до установяване на финансовоикономическото съС.ие на длъжника “РИА ИНТЕРНЕЙШАНЪЛ” ЕООД, но не се разпростира по отношение на материалноправната легитимация на молителя кредитор, то въззивният съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в процеса, като е разгледал вземане, различно от заявеното (придобито чрез цесия) и невъведено надлежно в процеса (законова суброгация в правата на удовлетворения кредитор). Поддържа се също, че е налице нередовност на молбата по чл. 625 ТЗ с оглед неяснотата на 1 основанието на претендираните от кредитора права. Според касатора, извън посоченото, че “вземанията са били застраховани”, в молбата отсъстват други твърдения за придобиване на процесните вземания в резултат на заплащане на застрахователно обезщетение и настъпила законова суброгация, а има въведени доводи за договорното им прехвърляне. Релевира се, че горното обосновава недопустимост на постановеното въззивно решение. Излагат се доводи, че въззивният съд е постановил неправилно решение, като е дал грешна правна квалификация на предявените от молителя права, тъй като нито в молбата му по чл. 625 от ТЗ, нито в хода на производството по делото, включително пред въззивната инстанция, турската национална банка се е легитимирала като кредитор на ответното дружество в резултат на “встъпване в правата на удовлетворения кредитор поради извършено плащане по застрахователния договор”, а единствено на договорно прехвърляне на процесните вземания (цесия) от стария кредитор. Добавя се, че доколкото фактическите състави на суброгацията и на цесията са различни, въззивният съд, като не е изпълнил задължението си да извърши ново разпределение на доказателствената тежест във връзка с възприетата от него правна квалификация на правата на молителя и не е дал указания на страните за предприемане на съответните процесуални действия, е извършил процесуално нарушение, довело до постановяване на неправилен съдебен акт.

Оспорва се изводът на въззивната инстанция, че с изплащане на застрахователно обезщетение турската национална банка молител се е суброгирала в правата на удовлетворения кредитор на “РИА

ИНТЕРНЕЙШАНЪЛ” ЕООД касателно процесните вземания. Изтъква се, че по отношение на първата предпоставка на суброгацията - наличие на действително застрахователно правоотношение, въззивната инстанция е игнорирала направените от ответника възражения, че няма данни представеният застрахователен договор от 01.02.2015 г. да е бил действащ, че именно въз основа на него да е било извършено плащането на 29.12.2017 г., за което се представят доказателства, както и че процесното вземане на кредитора Е.Е.Б.Т.С. А.С. към “РИА ИНТЕРНЕЙШАНЪЛ” ЕООД да е било предмет на застраховката. Допълва се, че не са изложени мотиви въз основа на кои доказателства въззивният съд е приел, че процесните вземания са включени в предметния обхват на застрахователния договор. Сочи се, че и по втората предпоставка от фактическия състав - изплащане на застрахователно обезщетение, въззивният съд не е взел предвид оспорванията на ответника, че по делото не се установява, че плащането от 29.12.2017 г. се отнася до обезщетяване именно на процесните вземания на турския търговец, за което се навеждат подробни аргументи. Акцентира се, че е неясна формулировката на последната дефинирана от САС предпоставка, тъй като, според касатора, в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не е установил съдържанието на турския материален закон по въпроса дали е предвидено право на платилия обезщетение застраховател да придобие правата на застрахования в резултат на извършеното плащане. Счита се за неправилен 2 изводът на решаващия състав, че се установява и придобиване на процесните вземания от банката по силата на договорно правоприемство (цесия). Според касатора, въззивният съд недопустимо е смесил договора за прехвърляне на вземания с последващото му потвърждаване от стария кредитор по чл. 99, ал.

3 от българския ЗЗД, тъй като в турския материален закон отсъства изискване за писмено потвърждаване на прехвърлянето, поради което в чл. 184, ал. 1 от турския закон е предвидена писмена форма за действителност на самия цесионен договор, а неспазването й прави прехвърлянето невалидно и негодно да легитимира турската национална банка като кредитор на касатора ответник. Оспорва се като неправилно приетото от въззивния съд, че е без значение дали длъжникът е уведомен за цесията по аргумент от разпоредбата на чл. 186 от турския закон, както и че същият се счита за известен с получаване на препис от исковата молба и доказателствата към нея - поконкретно писмото от 26.12.2017 г. от Е.Е.Б.Т.С. А.Ш., тъй като последното не е адресирано до длъжника и липсват данни за овластяване на банката да извърши уведомяването от името на предишния кредитор. Изразява се несъгласие с мотивите на САС, че “правоизключващите възражения на ответника срещу съществуването на вземането са ирелевантни за настоящото производство и същите могат да бъдат предмет на разглеждане в производството по иска с правно основание чл. 694, ал. 1 ТЗ”, доколкото по този начин се ограничава защитата на ответника срещу легитимирането на молителя като кредитор в производството по чл. 625 ТЗ. Обобщава се, че поради недоказването на валидно прехвърляне на процесните вземания молителят не е легитимиран да иска откриване на производство по несъстоятелност на ответното дружество и молбата подлежи на отхвърляне.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.

280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1 . “В какви рамки е длъжен съдът да даде защита на спорното материално право, предмет на делото и допустимо ли е съдът да се произнесе по искова претенция, която не е заявена като предмет на предявения иск?”.

По този въпрос се сочи, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като същият е разрешен от въззивния съд в противоречие с константната практика на касационната инстанция, обективирана в решение № 19/30.05.2011 г. по гр.д. № 262/2010 г. на ВКС, II г.о., решение № 50055/09.05.2023 г. по гр.д. № 919/2022 г. на ВКС, IV г.о., решение № 72/07.07.2022 г. по гр.д. № 3673/2021 г. на ВКС, I г.о., решение № 60144/08.07.2021 г. по гр.д. № 3059/2020 г. на ВКС, III г.о., решение № 210/05.01.2018 г. по т.д. № 6/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 62/06.10.2015 г. по т.д. № 958/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 19/30.05.2011 г. по гр.д. № 262/2010 г. на ВКС, II г.о., решение № 16/24.03.2011 г. по т.д. № 354/2010 г. на ВКС, I т.о., решение № 125/15.07.2013 г. по гр.д. № 14/2013 г. на ВКС, II г.о.

2. “Допустимо ли е чрез преквалифицирането на предявения иск съдът 3 да се произнесе по претенция, която не е била заявена от ищеца?”.

Твърди се, че разрешението във въззивното решение не съответства на задължителната практика на ВКС - Тълкувателно решение № 2/2011 от 29.02.2012 г. по тълк. дело № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС (основание по чл.

280, ал. 1, т. 1 ГПК).

3 . “Какви са задълженията на въззивния съд и разполага ли с правомощие да се произнесе по съществото на спора когато исковата молба/молбата по чл. 625 ТЗ е нередовна поради неяснота и противоречие в обстоятелствената й част?”.

По третия въпрос се застъпва отклонение на обжалвания съдебен акт от задължителната практика на ВКС – т. 5 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т.4 от Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и константната такава - решение № 151/06.11.2017 г. по гр.д. № 1683/2017 г. на ВКС, III г.о., решение № 90/01.06.2011 г. по гр.д. № 939/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 189/17.10.2016 г. по гр.д. № 545/2016 г. на ВКС, III г.о., решение № 110/22.07.2014 г. по гр.д. № 5367/2013 г. на ВКС, III г.о., решение № 179/06.02.2020 г. по т.д. № 2211/2018 г. на ВКС, II т.о. (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

4. “Какви са правомощията на въззивната инстанция когато констатира, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения иск е неправилна и как следва да процедира в този случай?”.

По така формулирания въпрос се поддържа, че е налице противоречие на въззивното решение със задължителната практика на касационната инстанция - т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с трайната такава - решение № 9/03.02.2017 г. по гр.д. № 2656/2016 г. на ВКС, IV г.о., и решение № 19/14.07.2016 г. по гр.д. № 3604/2015 г. на ВКС, IV г.о. (чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК).

5 . “Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните във въззивната жалба и в отговора към нея, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство?”.

По този въпрос се релевира наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с поС.ната практика на ВКС, намерила израз в решение № 50020/07.03.2023 г. по гр.д. № 2297/2022 г. на ВКС, I г.о., решение № 176/31.10.2017 г. по т.д. № 2299/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 22/29.06.2017 г. по гр.д. № 2113/2016 г. на ВКС, I г.о., решение № 60144/25.01.2022 г. по гр.д. № 491/2020 г. на ВКС, II г.о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о.

6 . “При постановяване на решението длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора, поотделно и в тяхната съвкупност и длъжен ли е да изложи конкретни мотиви 4 и да обоснове защо приема за установен факт, който не се е осъществил и не приема за установен факт, който се е осъществил?”.

Счита се, че шестият въпрос е разрешен в отклонение от константната практика на ВКС – решение № 160/26.07.2017 г. по гр.д. № 60244/2016 г. на ВКС, IV г.о., решение № 327/03.04.2017 г. по гр.д. № 2119/2016 г. на ВКС, IV г.о., решение № 98/14.07.2022 г. по гр.д. № 2954/2021 г. на ВКС, III г.о., решение № 296/05.04.2017 г. по гр.д. № 1776/2016 г. на ВКС, IV г.о., решение № 125/29.05.2012 г. по гр. д. № 534/2011 г. на ВКС, решение № 411/27.10.2011 г. по гр.д. № 1857/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 443/25.10.2011 г. по гр.д. № 166/2011 г. на ВКС, IV г.о, решение № 361/14.12.2011 г. по гр.д. № 771/2010 г. на ВКС, I г.о., решение № 344/21.09.2012 г. по гр.д. № 862/2011 г. на ВКС, IV г.о. (основание по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК).

7. “Какво следва да бъде естеството на проведеното от страната, която носи доказателствена тежест, пълно и главно доказване?”.

Сочи се, че разрешението по същия е в несъответствие с практиката на касационната инстанция - решение № 1036 от 03.12.2008 г. по гр.д. № 3160/2007 г. на ВКС, IV г.о., и решение № 1334 от 24.11.2008 г. по гр.д. № 4620/2007 г. на ВКС, IV г.о. (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).