Решение № 44 от 01.03.2024, Окръжен съд - Кюстендил

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 44 гр. Кюстендил, 29.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Татяна Хр. К.ова

Елисавета Г. Деянчева при участието на секретаря Теодора С. Димитрова като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско дело № 20231500500376 по описа за 2023 година

Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по въззивна жалба, депозирана от К. В. Х. и М. Т. Х., чрез адв. Д.

Б., адрес: София 1000, ***, ет.1, насочена против Решение № 122 от 06.03.2023г. на РС-Дупница, постановено по гр.д. 20221510100526/2022г. в частта, с която е уважен иск с правно основание чл. 216, ал.3 ДОПК вр. чл. 135 ЗЗД и е обявен за недействителен по така предявения от ТД на НАП София иск по отношение на Държавата сключения на 20.03.2017г. между Строймакс ЕООД и К. В. Х. договор за продажба на недвижим имот КИД ***, Поземлен имот , пл. №-11101111, находящ се в местност - Сапунджиките, по картата на землището на с. Бараково, обл.

Кюстендил, описан с площ и граници подробно в Нотариален акт № 160, том 3, рег.850, дело 340 от 23.03.2017г., издаден от СВ-гр. Дупница, по силата на който договор Строймакс ЕООД е прехвърлило правото на собственост върху посочения имот в полза на К. В. Х. и са осъдени жалбоподателите да платят съдебните разноски и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.

Жалбоподателят поддържа, че решението в атакуваната част е неправилно.

Сочи, че искът с правно основание чл. 216, ал.3 от ДОПК във връзка с чл. 135 от ЗЗД е недопустим, т.к. бил предявен на практика нов иск с допълнителна искова молба.

Смята, че доводите на ищеца, че защитата му като кредитор на публични задължения, възникнали въз основа на декларации, може да се реализира по реда на чл.216, ал.3 във връзка с чл.135 от ЗЗД в настоящето производство, са в противоречие със закона и са неотносими към настоящия случай. Счита, че смесването на съставите по ал. 1 и ал.З и по точно - отнасянето на презумпцията по ал.З към предпоставките на 1 ал. 1, т.6 и т.4, било в противоречие със закона.

Поддържано е още, че отменителните искове по ал.1 и по ал.3 на чл.216 от ДОПК са взаимоизключващи се и съответно защитата при всеки от тях била различна.

Това предполагало и различен характер на съдебните производства и различен ред за разглеждането им. Допускането за разглеждането им в общо производство би накърнило съществено правото на защита на ответниците.

При предявените искове съществувала неяснота относно вида, размера и дължимостта на публичните задължения, за които се искало обявяването на относителната недействителност. Това се потвърждавало и от противоречивата информация, която давал ищецът в първоначалната и в допълнителната искови молби.

Първоначално твърдял, че вземанията му са в размер на 658 516,31 лв., включвайки всички задължения, възникнали до 10.03.2022г. (датата на ИМ), а не само тези до прехвърлителната сделка (от дата 20.03.2017г.). След това, без да посочва никаква конкретика твърдял, че вземанията му произтичат от декларации - ГДД от 28.03.2017 г. по ЗКПО (след датата на процесната сделка), по ЗДДС и декларации по образец 6 за периода 01.01.2015 до 19.03.2017г. - но нито се посочвало по коя точно декларация, за кой вид публично вземане (а те можело да бъдат корпоративен данък, данък дивидент, данък върху доходите на физически лица, вноски за НЗОК, за УПФ и т.н.), за кой данъчен период и най-вече в какъв размер по всеки конкретен титул са тези задължения до датата на сделката. В допълнението вече твърдял, че част от задълженията са погасени по давност, но оставащите дължими от дружеството били в особено големи размери - отново не било ясно на кои точно задължения се позовава, по кои изпълнителни титули. Липсата на конкретика по отношение на задълженията правела невъзможна преценката дали въобще същите са относими към датата на процесната сделка и дали въобще са дължими към датата на исковата молба.

Наличието на съществуващо вземане било абсолютна процесуална предпоставка, но двата вида отменителни искове по чл.216 от ДОПК (в приложимата редакция към датата на сделката) предполагали наличието на различни по произход вземания на държавата - по ал.1 са такива, възникнали въз основа на ревизионен акт, а тези по ал.З въз основа на декларации.

След като ищецът избрал за главен иск този по чл.216, ал. 1, т.6 от ДОПК, то производството по евентуално предявения по чл.216, ал.3 от ДОПК следвало да бъде прекратено, поради невъзможността им за разглеждане в общо производство. Но на практика, както с допълнителната искова молба ищецът е предявил под евентуалност един нов иск /с ново основание и петитум/, което било недопустимо след първоначалната искова молба и отговора на ответника. В т.см. съгласно чл. 210, ал.1 ГПК първоначално обективно съединяване на искове, включително и под евентуалност, срещу един и същ ответник, било възможно да се осъществи само с първоначалната искова молба, предявена от ищеца. Намира за процесуално недопустимо обаче с последваща молба, депозирана след образуване на делото в хода на висящото производство, да се приемат за разглеждане нови искове на ищеца, защото последващо съединяване на искове било допустимо само в изрично посочените от закона случаи (в хипотезите на чл.211, чл.212, чл. 213 и чл. 219 ГПК), като по инициатива на ищеца това е хипотезата на чл. 212 ГПК. Не бил такъв разглежданият казус. Позовава се на практиката на ВКС в Решение № 51 от 30.04.2014 г. по т.д. № 1977/2013 г., Т.К., II Т.О. на ВКС, Определение № 776 от 29.11.2013 г. по ч.пр.д.

№6273/2013 г. на ВКС, Определение №529от 02.07.2014 г. по ч.пр.д.№ 2033/2014 г. на ВКС; Определение № 440 от 15.07.2014 г. по ч.пр.д. №3594/2014 г. В хипотезата на чл.

2

214, ал. 1 ГПК ищецът можел само да измени основанието или петитума на своя иск, но не и да прибавя нови искове-нито под условията на евентуалност, нито под условията на алтернативност или обективно съединяване.

Дори да било допустимо това изменение, предявеният иск по чл. 216, ал.З ДОПК във връзка с чл. 135 ЗЗД, бил неоснователен.

Съдът неправилно ценил фактическия състав на разпоредбата на чл. 135 ЗЗД, като не отчел, че липсва един от елементите на фактическия състав на чл.135 ЗЗД за уважаване на иска, а именно действие, което да уврежда кредитора НАП.

Освен това по публичните задължения съгласно подадени декларации на прехвърлителя Строймакс ЕООД били извършвани плащания през 2017, 2018 и 2019 г., т.е след процесната сделка. Това сочело заключението по ССчЕ. От него било видно, че получената цена (по приложените по делото два броя платежни нареждания) по атакуваната сделка в размер на 13 060 лева, която била над пазарната оценка за имота, видно от приложеното заключение на вещото лице, което дало пазарна стойност в размер на 12 665 лева, отишла за погасяване на декларираните от Строймакс ЕООД публични задължения, а не укрита. Следователно не било налице увреждане на кредитора.

В тази връзка жалбоподателят счита за лишено от правна логика твърдението, че в исковото производство по чл.216, ал.3 от ДОПК, във вр. чл. 135 ЗЗД НАП не е длъжна да доказва нито размера на вземанията си, нито кога те са възникнали и съответно, че ще може да се удовлетвори от стойността на имота от евентуално обявената за недействителна спрямо нея сделка и за задължения, които са възникнали след тази дата.

При развитите доводи иска да бъде обезсилено решението на районния съд като недопустимо в обжалваната му част и да бъде прекратено производството по делото, или на основание чл. 271, ал.1 ГПК да бъде отменено в тази му част и постановено друго, с което да бъде отхвърлен предявеният от ТД на НАП-София иск с правно основание чл. 261, ал.3 ДОПК във връзка с чл. 135 ЗЗД.

Не ангажира доказателствени искания.

В законоустановеният срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемите страни.

В срока по чл. 263, ал. 2 от ГПК е постъпила насрещна въззивна жалба, насочена против Решение № 122 от 06.03.2023г. на PC Дупница, постановено по гр.д.

20221510100526/2022 г., в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК и евентуално предявения иск по чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК за обявяване за недействителен по отношение на Държавата, сключеният на 20.03.2017 г. между Строймакс ЕООД, ЕИК *** и К. В. Х., ЕГН **********, договор за продажба на недвижим имот КИД ***, Поземлен имот, пл.№ - 111011, находящ се в местност - Сапунджиките, по картата на землището на село Бараково, обл. Кюстендил, описан с площ и граници подробно в нотариален акт № 160, том 3, per. 850, дело 340 от 23.03.2017 г., издаден от СВ-гр. Дупница, по силата на който договор Строймакс ЕООД е прехвърлило правото на собственост върху посочения имот в полза на К. В.

Х.. Обжалвам Решение № 122 от 06.03.2023г. на PC Дупница и в частта за съдебните разноски, като възразява по присъденото юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, което намира за твърде ниско, изхождайки от сложността на делото.

Досежно иска по чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК се поддържа, че процесната сделка е извършена на 20.03.2017 г., като преди това Строймакс ЕООД подало данъчни 3 декларации до НАП, декларирайки наличие на задължения към държавата -декларации образец 6 за здравно осигуряване, ДОО, ДЗДО, справки - декларации по ЗДДС и декларации по ЗКПО. Те били подавани в периода 2013-2017г., за задължения от 2014г. до 2017г.

Разпоредителната сделка била извършена между свързани лица по смисъла на ДОПК и във вреда на публичния взискател, тъй като намалявала възможността за погасяване на съществуващото парично задължение на длъжника чрез разпореждане с актив от имуществото му. Твърди, че в разпоредбата на чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК била установена презумпция, че след като страните по сделката са свързани лица по смисъла на закона, то те знаят за увреждащото й действия по отношение на кредитора. Такова увреждащо действие бил всеки акт, с който се засягали права, които биха осуетили или затруднили осъществяването на правата на кредитора спрямо длъжника. Самото увреждане било обективен елемент на фактическия състав на сделката по чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК, извършена във вреда на публичен изпълнител. То не зависело от субективното отношение на длъжника, нито от преценката на кредитора и било налице в случаите, при които се осуетява или намалява възможността на кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника.

Ирелевантно било обстоятелството дали дружеството - продавач разполага с друго имущество.

В хода на процеса не били установени основания, които да обусловят отхвърляне на предявения главен отменителен иск. Декларираните публични задължения на дружеството – прехвърлите не били погасени по един от способите предвидени в ДОПК, което се потвърждавало и от заключението на вещото лице.

Неоснователни били възраженията на ответниците, че в случая разпоредбата на чл.

216, ал. 1, т. 6 ДОПК не можела да намери приложение, тъй като редакцията й към момента на подаване на декларациите предвиждала атакуване на увреждаща сделка само при наличие на установени задължения посредством ревизионен акт. Съгласно посочената норма в редакцията й към 01.01.2021г. недействителни по отношение на държавата, съответно на общините, са сключените след датата на деклариране или на установяване на публичното задължение. Исковата молба в случая била подадена на 20.03.2017 г., когато посочената норма в сегашната й редакция, предвиждаща възможност за атакуване на увреждаща сделка при подадени декларации, вече била приложима. Без значение е каква е била действащата норма към датата на подаване на декларациите.

От друга страна съдът неправилно приел, че предявеният главен иск по чл. 216, ал. 1, т.6 ДОПК и евентуален по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК са неоснователни и че ищецът не може да основава иска си по чл. 216, ал. 1 от ДОПК на вземане, установено по декларация от страна на длъжника, а единствено на установено публично задължение с влязъл в сила административен акт или съдебно решение. Описаните в исковата молба вземания по декларации били установени по реда на чл. 109 от ДОПК.