Определение № 390 от 09.02.2026, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 390 гр. Бургас, 09.02.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Галя В. Белева

Донка Янк. Русинова като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно частно гражданско дело № 20262100500010 по описа за 2026 година

Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от “ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК: 175074752, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България” № 49, бл.53Е, вх.В, чрез юрисконсулт Костадинова.

Обжалва се разпореждане №1850/16.12.2025г., постановено по ч.гр.д.№ 981 на РС Айтос, с което е отхвърлено заявление с вх.№ 59213/5.12.2025г. на Централизираната система за случайно разпределение, подадено от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Д. Н. Д..

Изложени са оплаквания, че обжалваният съдебен акт е неправилен.

Сочи се, че според съдебна практика на ОС- Габрово /която е цитирана/, следва да се приеме, че заповедният съд не разполага с правомощия на този етап на производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права. Цитирана е и практика на ОС- Варна, според която законосъобразното осъществяване на фактите, на които искането по чл.410 ГПК се основава, е извън обхвата на проверката при произнасяне по основателността на заявлението по чл.410 ГПК. Намира, че с изменението на чл.411, ал.2, т.3 ГПК, законодателят е предоставил правомощия на заповедния съд да преценява дали искането се основава на неравноправна клауза в договор с потребител или е налице обоснована вероятност за това, което обаче не изключва тълкуването за липсата на правомощие на заповедния съд досежно преценката за валидност на сделката поради нарушение на закона или добрите нрави. Затова счита, че заповедният съд е превишил правомощията си и е нарушил съдопроизводствените правила. Изтъква, че за да извърши преценката по чл.411, ал.2, т.3 от ГПК за наличието на неравноправна клауза в договора, тази клауза следва да е била обявена за неравноправна по предвидения процесуален ред /не се посочва какъв е той/, което в случая не било налице. Сочи още, че във втората хипотезапри проверката дали има обоснована вероятност за това клаузата да е неравноправна, е 1 необходимо от събраните доказателства и факти да може да се направи мотивиран и аргументиран извод, който да сочи сигурност и увереност, че дадена клауза от потребителския договор е неравноправна. В случая съдът не подвел събраните факти под нормата на чл.143 ЗЗП. Неправилно не била отчетена и разпоредбата на чл.145, ал.2 от ЗЗП.

Акцентира се на свободата на договаряне, като се сочи, че ищецът по собствена воля е встъпил в договорното правоотношение и не е обективирал желание да се откаже от сключения договор. Излага се становище, че процесният договор отговаря на всички законови императивни изисквания, като в него на разбираем и достъпен език подробно са описани всички параметри, като основание и размер.

Според жалбоподателя уговореният лихвен процент отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави. Развити са подробни съображения, като се акцентира на липсата на възможност по чл.145, ал.2 ЗЗП да се прави преценка за неравноправност на клауза, която касае определянето на основния му предмет, след като тези клаузи на договора са ясни и разбираеми. Сочи се, че кредиторът няма задължение да изготвя и посочва методика на формиране на ГПР, понеже е уговорен фиксиран лихвен процент, а подобно изискване има единствено при наличието на референтен лихвен процент- аргумент от чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Изтъква, че след като са спазени изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК, като годишния лихвен процент е в границите, определени с тази норма, не може да се приеме, че поведението на кредитора е недобросъвестно, съответно- че уговорената договорна лихва представлява неравноправна клауза. Развити са подробни съображения.

Относно претенцията за лихви за забава и законна лихва се сочат принципни положения, че същата е последица от уважаването на главния иск, тъй като не представлява самостоятелен иск. СПН се разпростира върху главницата, но не и върху законната лихва и нейния размер, който подлежи на установяване в изпълнителното производство. Сочи се, че тези постановки са приложими както в исковото, така и в заповедното производство.

Позовава се на съдебна практика на ВКС- Решение №75 по т.д.№519/2014г. на ВКС, Второ търг.отд. и ТР №3/2017г. Счита, че кредиторът има право да получи възнаграждение за ползването на кредита извън уговорения за това срок, както и обезщетение в размер на законната лихва върху просроченото плащане. В случая не е налице анатоцизъм, тъй като договорното възнаграждение представлява цената за ползване на отпуснатата парична сума, докато лихвата за забава представлява обезщетение за допуснатото от длъжника неизпълнение. По тази причина и на основание чл.33 от ЗПК и общите условия, кредиторът е начислил и претендира това обезщетение.

Моли разпореждането да бъде отменено в обжалваната част, като вместо него се постанови издаването на заповед за изпълнение за договорно възнаграждение в размер на 52,32 лв., дължимо от 25.03.2020г. до 25.01.2021г., ведно със законната лихва от входиране на заявлението до окончателното погасяване на задължението. Претендират се разноски за въззивната инстанция в размер на 15 лв.- внесена държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Частната жалба е с правно основание чл.413, ал.2 от ГПК. Същата е подадена в 2 законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес от обжалването. Ето защо съдът намира жалбата за допустима.

Бургаският окръжен съд като взе предвид становището на частния жалбоподател и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Частно гражданско дело № 981 по описа за 2025 г. на Районен съд- Бургас е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, подадено от „Профи Кредит България” ЕООД, чрез пълномощник- юрисконсулт.

Иска се издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист против Д. Н. Д. с адрес ***, за следните суми: 52,32 лв.- неплатено падежирало договорно възнаграждение за периода от 25.03.2020г. до 25.01.2021г.; 30,27 лв. лихва за забава /мораторна лихва/ от 26.03.2020г. до 4.12.2025г.; както и законна лихва от подаването на заявлението.

В т.3.2. като обстоятелство, от което произтича вземането е посочено следното: „заем №30042771278 от 24.02.2020г.“, както и „неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит“.

Към заявлението са приложени пълномощно и квитанция за внесена държавна такса, а като доказателства: Договор за потребителски кредит №30042771278 от 24.02.2020г., ведно с общите условия и погасителен план към него, известие за доставяне.

С разпореждане № 1787/8.12.2025г. Районен съд- Айтос е оставил без движение заявлението, тъй като е констатирал, че същото е нередовно- не е посочено от какви компоненти е формиран годишния процент на разходите по договора за кредит, както и какви плащания са извършени от потребителя и за погасяване на какво са отнесени; каква е стойността на услугите „Фаст“ и „Флекси“и включени ли са те в ГПР. Посочено е още, че от заявлението не става ясно дали главницата е погасена или не и кога се е случило това, при което съдът не е наясно върху каква сума са начислени двете лихви.

С разпореждането съдът е указал на заявителя в тридневен срок от съобщението да посочи какви плащания са извършени от потребителя и за погасяване на какво са отнесени; от какви компоненти е формиран ГПР; каква е стойността на услугите „Фаст“ и „Флекси“и включени ли са те в ГПР; на какво основание се претендира и как са формирани сумите, посочени като договорна и възнаградителна лихва.

С молба вх.№7922/16.12.2025г. заявителят е изложил следните уточнения: Клиентът Д. не е изпълнил задължението, което е поел по договора, преустановил е плащанията на погасителни вноски, изпаднал е в забава. Същевременно се сочи, че по процесния договор няма нито едно извършено плащане. Твърди се, че в компонентите, формиращи размера на ГПР не е включен размерът на уговореното възнаграждение за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, а единствено уговорения размер на възнаградителната лихва и ГПР е изчислен съобразно условията на чл.5 от ОУ към договора за кредит. Посочено е още, че претендираното договорно възнаграждение е за целия период на договора и се дължи на основание чл.4 от ОУ, както и че същото е предварително определено в погасителния план, като е разсрочено във времето и се погасява от клиента в рамките на погасителния план.

3

Акцент е поставен на твърдението, че не се дължи договорно възнаграждение за сумата за предоставяне на допълнителни услуги, а същото е начислено само върху главницата, представляваща заемната сума. Относно лихвата за забава се сочи, че същата е начислена предвид изпадането на длъжника в забава съгласно т.12.1 от ДПК.

С обжалваното разпореждане заявлението е отхвърлено изцяло.

Съдът е изложил съображения, че според твърденията на заявителя услугите „Фаст“ и „Флекси“ не са включени като елемент при определяне на годишния процент на разходите, при което са налице основанията съгласно решение от 13.02.2025 г. по дело C-472/ 23, т.3435 на СЕС, за прогласяване нищожността на договора за кредит, а на основание чл.22 и 23 от ЗПК длъжникът дължи само връщане на длъжницата. Посочил е, че в случая е налице хипотезата на чл.411, ал.2, т.2 от ГПК.

Бургаският окръжен съд приема, че частната жалба е неоснователна. Съображения:

Съгласно чл.411, ал.2, т.2 ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение когато искането е в противоречие със закона /чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД и чл.22 от ЗПК/ и добрите нрави /чл.26, ал.1, предл.2 от ЗЗД/, а съгласно т.3 на същата разпоредба- когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност от това /чл.143 ЗЗП/.

Предвид посочената правна регламентация на задълженията на съда в заповедното производство, настоящият съдебен състав намира за неоснователни оплакванията в частната жалба, че в заповедното производство съдът не следва да преценява валидността на договора за кредит, както и неравноправността на отделни клаузи от него.

Наред с това следва да се отбележи, че в постоянната съдебна практика на СЕС задължението на националния съд да провери служебно дали са нарушени някои разпоредби на правото на Съюза относно защитата на потребителите, се определя като необходима мярка за постигане на желаното равнище на защита на потребителите в съответните директиви (вж. в този смисъл Решение от 21.11.2002 г. по дело С-743/00, т. 33; Решение от 04.10.2007 г. по дело С-429/05, т. 63). Този подход се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика с оглед както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, поради което съществува реален риск, особено поради незнание, потребителят да не се позове на правната норма, предназначена да го защити. Ето защо задължението на националните съдилища да проверяват служебно дали са нарушени разпоредби относно защитата на потребителите съществува с цел да се компенсира неравнопоставеността между потребителя и продавача или доставчика чрез действия, които не са свързани със страните по договора. Съгласно трайната практика на СЕС посочването на ГПР в договора за кредит има съществено значение за потребителя, за да му даде възможност за информиран избор на кредитен продукт. Поради това, в актуалната съдебна практика - Решение от 21.03.2024 г. по дело C714/22, СЕС постановява, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски. С оглед на горното въззивният съд счита, че извършвайки такава преценка, заповедният съд не е превишил 4 правомощията си и не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила. Затова оплакването в жалбата в тази насока се явява неоснователно.