Определение № 1367 от 11.05.2026, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1367 гр. Бургас, 11.05.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росен Д. Парашкевов

Членове:

Таня Т. Русева Маркова

Елеонора С. Кралева като разгледа докладваното от Росен Д. Парашкевов Въззивно частно гражданско дело № 20262100500575 по описа за 2026 година Производството по делото е по реда на чл.248 от ГПК и е образувано по частна жалба подадена от ЕАД Е. И., БУЛСТАТ 180978004, със съдебен адрес: гр. Пловдив, ул. Борба № 3, като процесуален представител на Б. К. Д. против Определение № 91/29.01.2026 г., постановено по гр.дело № 486/2025 г. по описа на АРС, с което съдът е оставил без уважение молба вх. № 7722/09.12.2025 г. подадена от Б. К. Д., чрез адв. Елена Иванова, ищец по гр.д.

№ 486/2025 г. по описа на АРС, за изменение на Решение № 301/24.11.2025 г. в частта за разноските.

Недоволство от така постановеното определение изразява частният жалбоподател, който го намира за неправилно и незаконосъобразно. Посочва, че с изменението от 18.02.2025 г. на Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждения е премахнато минималното адвокатско възнаграждение, като е посочено, че то подлежи на свободно договаряне между клиента и адвоката.

Счита, че противоречието с Европейското законодателство, което е установено в решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. на СЕС е преодоляно. Прави аналогия със заплащането на държавна такса, като счита, че размерът на таксата не се определя от сложността на делото, а от цената на претенцията.

Сочи съдебна практика. Моли съда да съобрази и практиката на ВКС, формирана след постановяване на решението от 25.01.2024 г. по дело С438/2022 г. на СЕС, съгласно която макар наредбата да няма обвързващ за съда 1 характер, същата следва да служи за ориентир при определяне размера на разноски за адвокатско възнаграждение, включително при служебно определяне на възнаграждението. Счита, че първоинстанционният съд не е съобразил критерия, сочен от СЕС за приложим при преценка на разумността, а именно пропорционалност на адвокатското възнаграждение – да бъдат покривани значителни и подходящи части от разноските на адвоката и поконкретно не е преценил цената на иска, положения от адвоката труд, който обхваща не само правните и фактически действия, извършени в хода на производството, но и административно-техническата дейност за организиране на делото, за което решаващият съд е подпомаган от административен персонал, а адвокатът върши тази работа сам. Посочва чл.3, параграф 2 от Директива 2004/48 по дело С-57/15 и разрешението по решение от 07.04.2022 г. по дело С-385/20 на СЕС в хипотезите на потребителска защита при неравноправни клаузи, извеждайки тезата за това, че при предлагане на договори с неравноправни клаузи и присъждане на възнаграждение в нисък размер в хипотезата на чл.38 ЗА ще се стигне до разубеждаване на адвокатите да предоставят безплатна правна помощ.

Не приисъждането на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА, отговарящо на вида и качеството на положения труд би довело до осъществяване на некачествено правосъдие и изкривяване на конкуренцията.

По отношение на присъждането на ДДС сочи, че адвокатско възнаграждение определено по реда на чл.38, ал.1 ЗА предполага начисляване на ДДС, ако съответният адвокат е регистриран по ЗЗДС. Цитира съдебна практика. Моли съда да отмени обжалваното определение, като постанови ново, с което определи адвокатско възнаграждение съобразно цената на иска, Наредба №1 за адвокатската работа и ДДС върху определеното възнаграждение.

В срока предвиден в ГПК е постъпил отговор на частната жалба от „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК 202255877, със седалище и адрес на управление: гр.

София, 1407, район Лозенец, ул. Сребърна № 16, представлявано от изп. директор Светослав Ангелов, чрез адв. В. Б. – К. от САК. Счита частната жалба за неоснователна и необоснована. Посочва, че размерът на адвокатското възнаграждение се определя от съда, като последният изхожда от конкретната правна и фактическа сложност на делото, извършените по него процесуални действия, вида и обема извършена работа от адвоката. Счита, че е налице разпределения на риска като адвокатът поема икономически риск, че 2 може да не получи адвокатско възнаграждение за оказаната правна помощ или да получи такова в намален размер, като целта на оказваната безплатна помощ е възможността лицата да се възползват от такава. Затова и преценката дали да се окаже безплатна правна помощ, при съществуващ риск да не получи възнаграждение следва да е само на адвоката. Позовава се на мотивите изложени в т.47 на решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела С427/16 и С-428/16, в които се допуска при наличие на обективна и очевидна прекомерност на размера на адвокатския хонорар, фиксиран и ограничен в наредбата спрямо размера и обема на защитавания интерес, решаващият съд да може да го редуцира в полза и защита на обществения интерес.

Счита, че предметът на правния спор не се отличава със сложност, а с еднотипност и стандартизираност, релевантните факти не са многобройни, постановена е многобройна и непротиворечива съдебна практика.

Производството се е развило в кратки срокове. Оспорва твърдението, че намалянето на възнаграждението щяло да доведе до демотивирането на адвокатите да работят по такъв вид дела. Позовава се на решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, прогласяващо нищожността на наредбата. Излага, че определените с наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения не могат да представляват база за определяне на адекватен размер на възнаграждението. Позовава се на Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС, съгласно което присъждането на възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на чл.101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело С-438/22 СЕС. Сочи допълнителна практика на съдилищата. Моли съда да остави частната жалба без уважение.

Частната жалба са подадена в срок от лице имащо право на жалба и е допустима.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази закона, намира за установено следното:

С Решение № 301/24.11.2025 г. по гр. д. № 486/2025 г. АРС е прогласил 3 на основание чл.22 ЗПК за нищожен договор за потребителски кредит № 716197/24.09.2024 г., сключен между Б. К. Д. и „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК 202255877. На основание чл.38, ал.2 За във връзка с чл.78, ал.1 ГПК е осъдил дружеството да заплати на ЕАД Е. И. сумата от 400 лева адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна адвокатска помощ. На 09.12.2025 г. е постъпила молба по чл.248 ГПК от Е. И. за изменение на постановения съдебен акт, като присъдената сума се увеличи и се присъди ДДС. На 18.12.2025 г. е постъпила молба от „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК 202255877 за изменение на постановеното решение в частта за разноските, като съдът намали адвокатското възнаграждение на насрещната страна на 300 лева с ДДС.

С Определение № 91/29.01.2026 г. АРС е оставил без уважение и двете молби. За да постанови обжалвания резултат, съдът е взел предвид цитираната съдебна практика, както и решенията на СЕС в тази връзка. Счел е, че по справедливост следва да се присъди възнаграждение отчитащо фактическата и правна сложност на делото, което съдът е сторил и в този смисъл присъденото възнаграждение не подлежи на корекция.

Настоящата съдебна инстанция намира постановения съдебен акт за правилен и законосъобразен, което налага потвърждаването му. Определянето на възнаграждение по реда на чл.38 от ЗА става от съда, разглеждащ делото, съобразно Наредба № 1 за адвокатската работа, ползвана като ориентир, при съблюдаване на практиката на СЕС.

Съдът във всеки един момент по свое усмотрение може да присъди разноски под минимума или в по-висок размер. Преценката за това е на всеки решаващ състав и е свързана с естеството на разглеждания казус. Следва да се отбележи, че съгласно цитираното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С438/2022 г., съдът е приел задължително тълкуване на разпоредбите на чл.

101, параграф 1 ДФЕС, във връзка с чл.4, параграф 3 ДЕС, в смисъл че наредбата определяща минималните размери на адвокатските възнаграждения, на която е придаден задължителен характер не следва да бъде вземана предвид от съда, тъй като същата по същество представлява нищожен акт. Няма пречка съдът да определи възнаграждение в по-нисък размер, но съдебната практика използва Наредба №1 от 09.07.2004 г., само като ориентир за определяне на възнагражденията по делата. В случая съдът 4 намира, че определеното възнаграждение от 400 лева, равняващи се на 204,52 евро отговаря на фактическата и правна сложност на делото, поради което първоинстанционния съд е постановил правилно и законосъобразно определение, което следва да бъде потвърдено.

По отношение на претендирания от частния жалбоподател ДДС към присъдената сума, съдът намира, че по делото не са представени доказателства за регистриране на адвокатското дружество по ДДС, поради което такова не се дължи.

По изложените съображения Бургаският окръжен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 91 от 29.01.2026 г., постановено по гр.дело № 486/2025 г. по описа на АРС.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлени на обжалване Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5