Определение № 3050 от 12.06.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3050 гр. София, 12.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова като разгледа докладваното от Бисера Максимова Касационно гражданско дело № 20258002101249 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. Т. А., действащ чрез адв. Р. К. В. от САК - особен представител, срещу въззивно решение № 1142/12.11.2024 г. по въз. гр. д. № 3268/2023 г. по описа на Апелативен съд - София, в частта му, в която е потвърдено решение № 5054 от 04.10.2023 г. по гр. д. № 6870/2021 г. на Софийски градски съд, в частта, в която е уважен искът за главното вземане в размер на сумата от 20 000 евро, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.12.2020 г. до изплащане на вземането, за която главница е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл.

417 ГПК по ч. гр. д. № 60131/2020 г. на СРС.

Касаторът твърди, че въззивното решение в обжалваната част е очевидно неправилно, постановено при повратно приложение на материалния закон, както и при явна необоснованост на фактическите и правни констатации на съда.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава допускането на касационно обжалване на обжалваното въззивно решение на основанията, посочени в разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

1

Поставя следните групи въпроси:

1. За приложението на разпоредбата на чл. 152 ЗЗД, а именно: Валидно ли е съглашение, с което се договаря предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона? Законосъобразно ли е ипотекарен кредитор по договор за заем да уговори предварително с длъжника си да съдейства за продажба на ипотекирания имот, след което да се удовлетвори от продажната цена?

Посочва следната съдебна практика: решение № 1302 от 22.12.2008 г. по гр. д.

№ 3796/2007 г., Г К., IV г. о. на ВКС; решение № 109 от 08.06.2011 г. по гр. д.

№ 1896/2009 г., Г. К., IV г. о. на ВКС; решение № 666 от 13.10.2008 г. по т. дело № 283/2008 г. на ВКС.

2. Втората група въпроси са в следната насока: а/ Когато в споразумение с кредитора длъжникът признае съществуването на задължение, следва ли това признание да се тълкува като отказ от изтекла погасителна давност? б/ При тълкуване волята на страните на основание чл. 20 от ЗЗД съдът следва ли да изясни действителната или предполагаемата воля на договарящите? в/ Допустимо ли е съдът да вменява воля на страните по едно съглашение, която не е обективирана в него и не е заявена или твърдяна от нито една от страните в хода на процеса пред съда? г/ Волята на длъжник за отказ от право, а именно от последиците на изтекла погасителна давност, следва ли да е заявена недвусмислено и категорично?

Позовава се на решение № 81/7.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на I т. о., решение № 89/17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на II т. о., решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на IV г. о., решение № 151/5.10.2010 г. по т. д. № 1035/2009 г. и решение № 157/30.10.2012 г. по т. д. № 696/2011 г. на II т. о., решение № 603 от 7.04.1998 г. на ВКС по гр. д. № 2510/97 г, V г. о. решение № 119 от 18.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 2370/2019 г, I т. о., ТК; решение № 186 от 19.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 927/2012 г., IV г. о., ГК.

3. Поставят се процесуалноправни въпроси, които касаторът твърди, че са решени в противоречие с тълкувателно решение на Върховния касационен съд, както и с други решения на ВКС, а именно: а/ Длъжен ли е въззивният съд в решението си да обсъди всички наведени от страните доводи пред въззивната инстанция? б/ Длъжен ли е въззивният съд в решението си да обсъди всички възражения 2 на страните пред въззивната инстанция? в/ Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението при пълнота на доказателствата, с цел установяване на действителната фактическа и правна обстановка? г/ Длъжен ли е съдът да вземе предвид възражение за нищожност на правна сделка, която е от значение за решаване на правния спор, при направено възражение от заинтересованата страна в писмената защита, ако нищожността произтича пряко от сделката и от събраните по делото доказателства? д/ Може ли съдът да разгледа искания, факти и обстоятелства, на които страните не са се позовали и какви са последиците от това?

4. Следи ли въззивният съд служебно за допустимостта на процеса?

Отделно се твърди и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Постъпил е отговор на касационната жалба от ответната страна със становище за нейната неоснователност.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че страните - ищцата (на чието място са конституирани правоприемниците й) като заемодател, а ответникът А. като заемател са били обвързани от договор за заем, уреден в чл. 240 ЗЗД, по който задължението за връщане на заетата сума е обезпечено и с договорна ипотека; че в представения по делото договор се съдържат всички съществени елементи на договора за заем, с който заемодателят предава в собственост на заемателя пари, а заемателят се задължава да върне заетата сума (чл. 240, ал. 1 ЗЗД); че предадената от ищцата на ответника парична сума в заем възлиза на 20 000 евро, като предаването на заетата сума личи освен от съдържанието на самия договор, така и от възпроизвеждането му в акта за ипотека, в който също се съдържа изявление на ответника за неизгоден за него факт посочената сума му е „предоставена“; че сумата е трябвало да бъде върната изцяло в срок до 05.03.2010 г. Съдът е отбелязал, че спорът между страните се 3 концентрира върху разрешаване на въпроса основателно ли е възражението за изтекла погасителна давност, съответно какви са правните последици на сключено на 18.12.2019 година споразумение, в което те са изразили съгласие да извършат необходимите „правни и фактически“ действия за продажба на ипотекирания имот за цена не по-малко от 25 000 евро, след което да бъде заличена договорната ипотека, като се съгласили и получената продажна цена да се разпредели по следния начин: - по сметка на Ф. Ж. сума в размер на 4/5 от договорената продажна цена, но не повече от 20 000 евро, с която се погасява вземането й към Л. А. по договора за заем от 04.02.2010 г. Според въззивния съд нищожността на това споразумение не произтича пряко от съдържанието му (то не сочи на нарушение на чл. 152 ЗЗД), както е твърдял ответника за първи път в писмената си защита пред въззивния съд, то не обективира и постигане на съгласие за подновяване (новация) на задължението (чл. 107 ЗЗД). В тази връзка въззивният съд е отбелязал, че при обективната новация новият елемент се отнася до предмета на задължението при нея длъжникът поема по споразумение с кредитора нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение. В тази връзка е приел, че в разглеждания случай постигнатото между страните съгласие относно начина за осребряване на ипотекираното имущество, без да се погасява старият дълг и да възниква нов дълг, няма правното значение на договор за новация по см. на чл. 107 ЗЗД. На следващо място, в разглеждания случай, според въззивния съд, няма и прекъсване на погасителната давност въз основа на признаване по см. на чл. 116, б “а“ ЗЗД, тъй като съгласно ТР № 4 от 14.10.2022 г. по тълк. д. № 4/2019г., ОСГТК на ВКС, за да е налице прекъсване на давността по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването на вземането, следва да е адресирано до кредитора или до негов представител по начин, по който с оглед обстоятелствата е нормално признаването да достигне до знанието на кредитора. В контекста на мотивите на горепосоченото ТР, доколкото признанието следва да бъде направено след като е започнала да тече погасителната давност, но преди нейното изтичане, въззивният съд е стигнал до извода, че в процесната хипотеза изявлението на ответника, направено на 18.12.2019 г. (датата на споразумението, под която са се подписали и двете страни), за съществуване на вземане на ищцата към него по договора за заем от 04.02.2010 г. не представлява признаване на вземането, водещо до 4 прекъсване на погасителната давност, изтекла още на 05.03.2015 г. (чл. 110 вр. чл. 114, ал. 1 ЗЗД). От съдържанието на изявлението на ответника в обсъжданото споразумение, че е съгласен продажната цена от ипотекирания имот да се разпредели по указания по-горе начин и ищцата да получи от нея 20 000 евро, води до извода, според съда, че ответникът-заемател се отказва от последиците на изтеклата в негова полза погасителна давност що се отнася до задължението му за връщане на заетата сума в размер на 20 000 евро (не и за вземането за обезщетение за забава, погасено изцяло поради погасяване на главното вземане - чл. 119 ЗЗД). Въззивният съд е приел, че в случая е налице отказ от позоваване на вече изтеклата давност за вземането за 20 000 евро, който е действителен, тъй като вземането, за което е направен, е индивидуализирано (чл. 113 и чл. 118 ЗЗД), поради което, при това положение е заключил, че правопогасяващото възражение за изтекла погасителна давност за главното вземане, направено в срока за отговор на исковата молба, е неоснователно. Основателно е това правопогасяващо възражение само по отношение на вземането за обезщетение за забава в размер на законната лихва, погасено изцяло с погасяване на главното вземане (което иначе се придобива ден по ден и погасителната давност за него тече от всеки изминал ден).

Предвид изложените мотиви съдът е достигнал до крайния изход, че искът за главното вземане се явява основателен и решението на първоинстанционния съд, постановено по него, е правилно като резултат, поради което следва да бъде потвърдено, а решението, постановено по иска за признаване за установено, че ответникът дължи на ищцата, съответно на наследниците й по закон, сумата 21 921, 94 евро - законна лихва за забава за периода 04.03.2010г.

- 30.11.2020 г., подлежи на отмяна, като вместо това искът с предмет акцесорното вземане следва да се отхвърли.

По основанията за касационно обжалване настоящата касационна инстанция приема следното:

В настоящото производство по предварително селектиране на касационните жалби съставът на ВКС трябва да се произнесе с определение дали да допусне или не до касационно обжалване въззивното решение, т.е. произнася се по наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, в рамките на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, и служебно в указаните от закона случаи.

Поставените в изложените на касатора въпроси в т. 1 са такива, по които 5 въззивният съд не е дал отговор и респективно - същите не са били решаващи за формиране на неговите изводи и за крайния изход по спора. Въззивният съд не е обсъждал наличието на предпоставките по чл. 152 ЗЗД спрямо сключеното между страните споразумение, макар да е коментирал, че същото не е очевидно нищожно. Доколкото тази група от въпроси е свързана с питането на касатора по т. 3, б. „г“ от изложението, настоящата касационна инстанция, за пълнота на изложението, счита, че следва да бъде пояснено, че несъмнено съдът има правомощия, дори и без да е бил сезиран, да се произнесе по валидността на дадена правна сделка, ако от съдържанието на същата се пораждат у съда съмнения, че е възможно тази правна сделка да бъде нищожна. В случая съдът не е имал основание да подлага на съмнение в тази насока споразумението между страните с оглед преценката му за валидност по чл. 152 ЗЗД, доколкото въпросният текст на закона касае съглашение, с което се уговаря предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона. Без да навлиза по съществото на спора, настоящата касационна инстанция единствено ще отбележи, че договорът за заем е сключен на 04.02.2010 г., а обсъжданото споразумение – на 18.12.2019 г.