Решение № 5130 от 24.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5130 гр. София, 24.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Златка Чолева

Йоанна Н. Станева при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Красимир Мазгалов Въззивно гражданско дело № 20251100500593 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С решение №22537 от 12.12.2024г., постановено по гр.д. №36890/2023г. на СРС, ГО, 87 състав, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422 от ГПК искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, че ответникът Г. П. Я., ЕГН **********, дължи на ищеца „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД, ЕИК:831609046, сумата от 544,73 лева- стойност на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот- МАГАЗИН №2 в гр.****, аб.№382395, за периода от месец 01.07.2020г. до 30.04.2022г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК 15.02.2023г. до окончателното изплащане на главницата и сумата от 1,76 лева- стойност на услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2020г. до 30.06.2020г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК- 15.02.2023г. до окончателното изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 10.03.2023г. по ч.гр.дело №8087/2023г. на CPC, 87 състав, като са отхвърлени исковете за стойността на доставената топлинна енергия за сумата над уважения размер от 544,73 лева до пълния предявен размер от 564,38 лева, както и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 114,82 лева обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 31.08.2020г. до 09.02.2023г. и за сумата 0,49 лева обезщетение за забавено плащане на главницата за дялово разпределение за периода от 01.07.2020г. до 09.02.2023г. Признато е за установено със същото решение по предявени по реда на чл. 422 от ГПК искове с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД, че ответникът И. Т. Я., ЕГН:**********, 1 дължи на ищеца „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД, ЕИК:831609046, сумата от 544,73 левастойност на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот- МАГАЗИН №2 в гр.****, аб.

№382395, за периода от месец 01.07.2020г. до 30.04.2022г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК - 15.02.2023г. до окончателното изплащане на главницата и сумата от 1,76 лева- стойност на услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2020г. до 30.06.2020г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК- 15.02.2023г. до окончателното изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 10.03.2023г. по ч.гр.дело №8087/2023г. на CPC, 87 състав, като са отхвърлени исковете за стойността на доставената топлинна енергия за сумата над уважения размер от 544,73 лева до пълния предявен размер от 564,38 лева, както и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 114,82 лева обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 31.08.2020г. до 09.02.2023г. и за сумата 0,49 лева обезщетение за забавено плащане на главницата за дялово разпределение за периода от 01.07.2020г. до 09.02.2023г. Ответниците са осъдени да заплатят на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумите от по 362,69 лева всеки от тях за разноски, от които 30,98 лева разноски в заповедното производство и 331,71 лева разноски в исковото производство. Ответникът е осъден да заплати на ищците, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумите от по 59,41 лева на всеки от тях- разноски за исковото производство, съразмерно на отхвърлената част от исковете. Решението е постановено при участието на „ТЕХЕМ СЪРВИСИС“ ЕООД, ЕИК 130036512, като трето лице- помагач на страната на ищеца.

Срещу решението, в частта в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответниците, в която са изложени оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че ответниците не са пасивно материално легитимирани да отговарят по предявения иск за неоснователно обогатяване, тъй като топлоснабденият имот не е бил ползван от тях. Твърдят също така, че не са налице основания за служебно начисляване на консумирана топлоенергия поради неосигурен достъп до имота. Поддържат становище, че не е доказано количеството на реално потребената топлинна енергия. Претендират отмяна на решението в обжалваната му част и отхвърляне на предявените искове, както и разноски за двете съдебни инстанции.

Ищецът, с подадения в срок бланкетен отговор на въззивната жалба, оспорва същата и моли решението да бъде потвърдено в обжалваните части. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

Третото лице-помагач не изразява становище.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по 2 валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Настоящият съдебен състав счита, че решението в обжалваната му част е неправилно по следните съображения:

Предявен е по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане в полза на ищеца, с източник – неоснователно обогатяване.

По делото не е спорно обстоятелството, че ответниците притежават правото на собственост върху топлоснабдения имот за исковия период.

Обществените отношения, свързани с осъществяването на производство и продажба на топлинна енергия за заявения в исковата молба период се регулират със Закона за енергетиката (ЗЕ). Според § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ (приложима редакция до 17.07.2012 г.) "потребител на енергия или природен газ за стопански нужди" е физическо или юридическо лице, което купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за стопански нужди, както и лица на издръжка на държавния или общинския бюджет. Съгласно разпоредбата на § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ (в сила от 17.07.2012 г.) и приложима за процесния период, "небитов клиент" е физическо или юридическо лице, което купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди, като продажбата на топлинна енергия за стопански нужди се извършва въз основа на писмен договор при общи условия, сключен между топлопреносното предприятие и клиент на топлинна енергия за небитови нужди - арг. чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ (изм. ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.).

В случая ищцовата претенция се основава на твърденията за липса на сключен писмен договор между страните и наличието на неоснователно обогатяване от ответниците.

Безспорно е по делото, че процесният топлоснабден имот е предназначен за задоволяване на стопански нужди, съответно небитови нужди, доколкото представлява магазин. С оглед на това топлоснабдяването на имота следва да се извършва при условията на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ - въз основа на писмен договор при Общи условия, сключен между топлопреносно предприятие и клиент а на топлинна енергия за небитови нужди. В случаите, в които страна е клиент на топлинна енергия за битови нужди, договорът между него и доставчика на топлинна енергия се счита за сключен при публично оповестените общи условия с конклудентни действия - по арг. от чл. 150 ЗЕ. Когато обаче топлинната енергия се 3 продава на клиент за небитови нужди, законът предвижда това да се осъществява въз основа на писмени договори при общи условия. Регламентираната в чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ специална форма за сключване на договора за продажба на топлинна енергия между топлопреносното предприятие и клиентите за небитови нужди води до извода, че тя е форма за действителност на сделката. В случая ответниците имат качеството на небитови клиенти на топлинна енергия по смисъла на § 1, т. 33а ДР на ЗЕ, поради което и за да е действителен сключен от тях договор за продажба с топлопреносното предприятие, трябва да се установи, че е спазена предвидената в чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ писмена форма. Този извод следва както от представените по делото доказателства относно нуждите, които задоволява имотът, така и от анализа на дефинитивните разпоредби на понятията за " небитов клиент " и " битов клиент ", който съгласно § 1, т. 2а ДР на ЗЕ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. От анализа на двете дефинитивни разпоредби от ДР на ЗЕ, както в отменената редакция на закона - § 1, т. 42 и т.

43, така и в действащата, следва, че законодателят е използвал като критерии при дефиниране и разграничаване на понятията: вида правен субект ( физическо или юридическо лице ) и нуждите, за които той ползва/купува енергия (битови - за домакинството си, или небитови - по арг. на противното, такива които не задоволяват битови нужди). Определящи са нуждите, за които се ползва/купува енергия. Разпоредбата на чл. 153 ЗЕ сочи единствено кои са клиентите на топлинна енергия в сграда - етажна собственост, присъединена към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, но не и как следва да се уредят отношенията между клиентите и топлопреносното предприятие, което е предвидено именно в чл. 149 - 153 ЗЕ.

В настоящото производство не се спори, че между главните страни не е бил сключен договор за продажба на топлинна енергия за процесния период в предвидената в чл. 149, ал.

1, т. 3 ЗЕ писмена форма, поради което помежду им не е възникнало валидно облигационно правоотношение за продажба на топлинна енергия за небитови (стопански ) нужди.

При невъзможност на топлопреносното предприятие да търси стойността на доставената топлинна енергия на договорно основание, то същото разполага с правата по чл.

59, ал. 1 ЗЗД, с която норма законодателят е предвидил, че всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. С тази законова норма се осуетява всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго, въпреки липсата на конкретно уредена възможност в други текстове на закона. Предвид изложеното и при липсата на писмен договор въззивният съд приема, че между страните не е възникнало валидно облигационно отношение и ищецът може да търси претендираните суми с иска по чл. 59 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 59 от ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването. Правото на иск по чл. 59, ал.1 от ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който може да се защити. С тази законова норма се осуетява всяко неоснователно 4 преминаване на блага от едно имущество в друго, въпреки липсата на конкретно уредена възможност в други текстове на закона.

Фактическият състав на неоснователното обогатяване включва в кумулативна даденост следните елементи: обогатяване на ответника, обедняване на ищеца, които произтичат от един общ факт или обща група факти и това разместване на блага да е настъпило без основание, както и липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец. Обогатяването може да е в резултат на спестяване на разходи, които обогатилото се лице е следвало да извърши, увеличаване на имуществото му или намаляване на пасивите му. При хипотезата на чл. 59 ЗЗД неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но само до размера на обедняването, тоест дължи се по-малката от двете суми между обедняването и обогатяването. Връзката между обедняването и обогатяването не е причинно-следствена.