Определение № 690 от 13.02.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 690 гр. София, 13.02.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20258002104703 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Е. С.“ ЕООД, чрез адв. А. Д., срещу въззивно решение № 4363 от 04.07.2025 г., постановено по в. гр. д. № 5256/2025 г. по описа Софийски градски съд, с което след отмяна на решение № 3587 от 04.03.2025 г., постановено по гр. д. № 42785/2024 г. по описа на Софийски районен съд, „Е. С.“ ЕООД е осъдено да заплати на М. К. Г., сумата от 5 900 лева, представляваща обезщетение за незаконно задържане на трудовата книжка на ищеца за периода от 02.04.2024 г. до 27.05.2024 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба 18.07.2024 г. до окончателното изплащане на сумата.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните въпроси: 1/ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, факти, твърдения, доводи, възражения и становища на страните, както и да направи цялостна преценка на доказателствения материал – поотделно и в съвкупност, съобразявайки нормативните разпоредби и правилата на логическо мислене и длъжен ли е при спор относно фактите, в мотивите към решението, да обосновава изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не, и въз основа на какви доказателства, 1 извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 2338 от 05.08.2025 г. по т. д. № 811/2024 г. на I т.о., решение № 206 от 31.07.2015 г. по гр. д. № 6832/2014 г. на IV г.о., Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на I т.о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II т.о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на I т.о., решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на II т.о.; 2/ „Каква е правната природа на обезщетението по чл. 226, ал. 2 (отм.) КТ – обективна отговорност на работодателя или форма на непозволено увреждане? При присъждане на обезщетение по чл. 226, ал. 2 (отм.) КТ следва ли да се твърди и установи реална вреда за работника?“ – твърди се противоречие с т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 05.04.2006 г. по т. д. № 4/2005 г. на ОСГТК на ВКС и с мотивите към т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 02.12.2019 г. по тълк. д. № 1/2019 г. на ОСГК на ВКС. Касаторът развива и доводи за недопустимост на обжалваното решение, като поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност.

Ответникът по жалбата М. К. Г., чрез адв. П. Д., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че М. К. Г. е предявил срещу „Е. С.“ ЕООД иск с правно основание чл.226, ал.2, вр. ал.3 КТ за осъждане на ответното дружество да му заплати сумата от 5900 лева обезщетение за незаконно задържане на трудовата книжка за периода от 02.04.2024 г. до 27.05.2024 г. – датата на връщането й; че ищецът твърди да е работил в ответното дружество на длъжност „технически ръководител в строителството“, като трудовото му правоотношение било прекратено със заповед № 96/24.01.2024, поради съкращаване на щата; че трудовата книжка не се е намирала у работодателя, поради което същата не е оформяна надлежно при прекратяването на правоотношението; че на 01.04.2024 г. ищецът изпратил трудовата си книжка на работодателя, като сочи че същата е получена от последния на 02.04.2024 г.; че трудовата му книжка е върната на 27.05.2024 г. с което обосновава и правния си интерес от предявяване на настоящия иск; че съгласно твърденията на ответното дружество, ищецът не е претърпял претендираните вреди, като оспорва и техния размер.

Счел е, че основателността на предявения иск с правно основание чл.

2

226, ал. 2, във вр. с ал. 3 от КТ е обусловена от кумулативното наличие на следните предпоставки: 1. съществувало между страните трудово правоотношение, което да е прекратено; 2. незаконно задържане на трудовата книжка; 3. началният и крайният момент на периода на задържането; 4. причинени имуществени вреди за работника или служителя от незаконното задържане на трудовата книжка. Посочил е, че вредите, които подлежат на обезщетяване са само имуществени, като нормативно установен е техният размер, а именно брутното трудово възнаграждение от датата на прекратяване на трудовото правоотношение до датата на предаване на трудовата книжка от работодателя на работника или служителя. От доказателствата по делото е приел, че в случая трудовото правоотношение между страните е прекратено, считано от 25.01.2024 г. Изложил е съображения, че съгласно разпоредбата на чл. 350, ал. 1 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работодателят е длъжен да впише в трудовата книжка данните, свързани със прекратяването и да я предаде незабавно на работника или служителя; че за да се освободи от последиците на забавата, работодателят следва да изрази готовност да престира изпълнение на задължението си по чл. 350, ал. 1 КТ като покани служителя да получи вече оформената му трудова книжка; че ответникът работодател носи доказателствена тежест за установяване изпълнение на това вменено му по силата на закона задължение.

При горните съображения второинстанционният съд е намерил, че с прекратяването на трудовото правоотношение, за работодателя е възникнало задължение да оформи и предаде на работника трудовата му книжка.

Съобразил е още, че доколкото трудовата книжка се съхранява при самия работник, задължението на работодателя става изискуемо от момента на предаването й. Констатирал е, че в случая книжката е била изпратена на 01.04.2024 г. и е достигнала до ответника на следващия ден – 02.04.2024 г., като след получаването й той е следвало да отрази необходимите данни и да я върне незабавно на ищеца, съобразно чл. 6, ал. 2 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж (НТКТС). Посочил е, че дори да не е имало възможност книжката да бъде върната по начина, по който е предадена, то работодателят е следвало да изпълни процедурата по чл. 6, ал. 3, изр. първо от НТКТС, като съобщи на служителя с писмо с обратна разписка да се яви, за да я получи лично, а в случая няма данни, нито се твърди отправянето на такова съобщение. Намерил е, че в този случай обезщетението по чл. 226, ал. 2 КТ ще се дължи до получаване на поканата от работника или служителя, удостоверен върху обратната разписка. Решаващият състав е взел предвид разясненията в практиката, че изпълнението на задължението на работодателя незабавно да върне трудовата книжка е от значение за упражняване на трудови и осигурителни права. Съобразил е и в приетото в т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 05.04.2006 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2005 г., ОСГТК, съгласно което „задържането на трудовата книжка, след като трудовото правоотношение е било прекратено, е една от формите на нарушение на задълженията по трудовия договор между страните“; обезщетението по чл.

3

226, ал. 2 КТ е в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за времето на задържане на трудовата книжка; работникът или служителят не е длъжен да доказва размера на конкретно претърпените от него вреди, защото той е нормативно определен.

Предвид изложеното, въззивната инстанция не е споделила изводите на първостепенния съд, че за ищеца не са настъпили вреди в причинна връзка със задържане на трудовата книжка. Посочила е, че тези вреди са презумирани от самия законодател и са нормативно определени – същите са само имуществени и са в размер на брутното трудово възнаграждение от деня на прекратяването на трудовото правоотношение до предаване на трудовата книжка. Съобразила е и разясненията в практиката на ВКС, съгласно които не е необходимо доказването на вредите от работника или служителя, освен ако възникне спор по този въпрос, като тогава тежестта за оборване на законовата презумпция е върху работодателя (решение № 335 от 07.07.2003 г. по гр. д. № 3118/2001 г., III ГО на ВКС, както и решение № 73 от 13.03.2014 г. по гр. д. № 1372/2011 г., ГК, ІV Г О на ВКС; решение № 606 от 27.09.2010 г. на ВКС по гр. д. № 908/2009 г., IV ГО).

В допълнение към изложеното въззивният съд е установил още, че съгласно чл.226, ал.2 КТ работникът или служителят е освободен единствено от задължението да установява размера на вредите, но не се въвежда презумпция, че такива вреди са настъпили във всеки случай на незаконно задържане. Като неоснователно е преценил възражението на ответника за липса на вреди с оглед довода, че ищецът получава пенсия за осигурителен стаж и възраст. Формирал е извод, че установяването на това обстоятелство не изключва понасянето на вреди, респективно приложимостта на чл.226, ал.2 КТ, доколкото законодателството разрешава полагане на труд по трудови правоотношения и след придобиване на право на пенсия, респективно че получаването на такава пенсия не препятства присъждането на обезщетение по чл.226, ал.2 КТ.

Предвид изложените съображения въззивният състав е отменил първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск, вместо което е уважил същия.

При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

Съображенията за това са следните:

На първо място след извършена преценка, настоящият състав счита, че не е налице основание за служебно допускане на касационно обжалване, за да се провери вероятна недопустимост на обжалваното решение поради наличието на висящо дело относно законосъобразността на заповедта, с която е прекратено трудовото правоотношение между страните. В случая гр. д. № 16054/2024 г. по описа на Софийски районен съд, на което касаторът се позовава, е с предмет предявени от М. К. Г. против „ЕЛ С.“ ЕООД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от 4

КТ, съответно същото няма връзка с предмета на настоящия спор за присъждане на обезщетение по чл. 226, ал. 2 КТ поради незаконно задържане на трудовата книжка. Отделно, с окончателно определение № 4187 от 18.09.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 1030/2025 г. на ВКС, съставът на IV г.о. не е допуснал касационно обжалване на определение № 18715 от 20.11.2024 г. на Софийски градски съд, постановено по ч. гр. д. № 13363/2024 г. С последното е потвърдено първоинстанционното разпореждане № 138970 от 01.10.2024 г. на Софийския районен съд, постановено по гр. д. № 16054/2024 г., с което е върната подадената от „ЕЛ С.“ ЕООД против постановеното по същото дело решение № 15570 от 13.08.2024 г. въззивна жалба с вх. № 302804/26.09.2024 г., като подадена след изтичането на установения за това срок. Ето защо, доводите на страната за висящност на делото относно незаконосъобразността на заповедта за уволнение са неоснователни. В обобщение, в случая не съществува съмнение за недопустимост на обжалвания акт като основание за допускане на касационен контрол. Съдът не е нарушил принципа на диспозитивното начало, произнесъл се е по надлежно предявен иск, по отношение на надлежните страни и в обема на сезирането.