Решение № 398 от 10.06.2025, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 398 гр. Казанлък, 10.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВАЛЕНТИНА ИВ. ТОДОРОВА при участието на секретаря ЕЛЕНА ИВ. СТОИЛОВА като разгледа докладваното от ВАЛЕНТИНА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско дело № 20255510100097 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от В. Б. Г., ЕГН **********, с адрес за кореспонденция: ****, чрез адвокат М. Н. Д. от АК-С.З. с адрес за призоваване: ****, офис 17, против „Неткредит” ООД, ЕИК 201253421, със седалище и адрес на управление ****, представлявано от И.Н.Х.-С. и „Кредит Гарант БГ“ ООД, ЕИК 203107568, със седалище и адрес на управление: ****, представлявано от К.В.В., с която се предявява установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК за признаване за установено между страните, че договор за потребителски кредит № **** от **** г., сключен между В. Б. Г., ЕГН ********** и „Неткредит” ООД, ЕИК 201253421, със седалище и адрес на управление ****, представлявано от И.Н.Х.-С., е изцяло недействителен. В условията на евентуалност, че следните клаузи на договора от Договор за потребителски кредит № **** от **** г. са нищожни, а именно: чл. 6, ал. 1, във вр. чл. 4, ал. 3 от договора, съгласно който се дължи неустойка в размер на 420 лева, в случай, че не се предостави обезпечение по договора в срок до края на следващия ден от сключване на договора - чл. 11 от договор, съгласно който се дължи възнаградителна лихва в размер на 38.75 % /тридесет и осем цяло и седемдесет и пет процента/ върху главницата. Моли съдът да прогласи нищожност на договор за предоставяне на гаранция № ****/**** г., сключен между В. Б. Г., ЕГН ********** и ответника „Кредит Гарант БГ“ ООД, ЕИК 203107568, със седалище и адрес на управление: ****, на основание чл. 26, ал.

1, пр. 1 от ЗЗД вр. с чл. 22 от ЗПК. В случай, че съдът уважи предявения иск, моли да бъде осъден ответника „Неткредит” ООД да заплати на ищеца, на 1 основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД - липса на основание поради нищожност на клаузите на договора, недължимо платената сума в размер на 132,27 лв., след предприето на осн. чл. 214 от ГПК увеличение на цената на иска в хода на процеса. Претендира разноски в производството. Представя банкова сметка ****. В исковата молба се твърди, че между страните по делото е сключен договор за кредит от **** г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 500 лева под формата на заемни средства, при уговорен фиксиран лихвен процент от 38,75 % и ГПР от 46,42 %. Съобразно клаузата на чл. 4, ал. 3 от договора в срок до края на следващия сключването му работен ден заемът следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция за сумата от 558 лева.

Едновременно се подписвал и договор за предоставяне на гаранция № ****/**** г. между ищеца и втория ответник „Кредит Гарант БГ“ ООД, съгласно който ищецът се задължавал да заплаща по 67 лв. месечно възнаграждение за обезпечаване Договор за потребителски кредит № **** и бил със срок до 21.03.2025 г. Договорът за гаранция също бил нищожен, тъй като на първо място противоречал на чл. 16 от ЗПК, по силата на която разпоредба доставчикът на финансова услуга бил длъжен сам да оцени платежоспособността на потребителя и да предложи цена на ползване на заетите средства съответна на получените гаранции, а при отрицателна оценка да откаже сключването на договора изобщо или искания размер на заема.

Сочи, че с изискването в срок до края на следващия ден да се представи гаранция по чл. 4, ал. 3 от Договор за потребителски кредит - банкова или гаранция от небанкова институция в размер на 420 лева, длъжникът съзнателно бил доведен до необходимостта да сключи възмезден договор за предоставяне на гаранция и то с одобрено от заемодателя дружество - гарант.

Горното се потвърждавало и от факта, че договорът за гаранция бил сключен на едновременно на една и съща дата с договора за потребителски кредит.

Сочи, че от партидата на двете ответни търговски дружества в ТР е видно, че съдружници са едни и същи лица, както и че двете дружества са с един и същ адрес на управление на различни етажи. На практика с договор за гаранция не се целяло реално обезпечаване на договора за кредит, а получаване на още едно допълнително възнаграждение и съответно оскъпяване на договора за кредит. На практика договорът за гаранция представлявал разход свързан с договора за кредит, респ. разход за допълнителна услуга, която била задължително условие за сключването на договора и предоставянето на заема и следователно следвало да намери отражение в ГПР. Това от своя страна водело до надвишаване петкратния размер на законната лихва и противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК, което правело договорът нищожен. Посочва, че в чл. 6, ал.

1 от договора за потребителски кредит било предвидено, че при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, кредитополучателят дължал неустойка в размер на 420 лева, която следвало да бъде престирана разсрочено, заедно със заемната вноска. Ищецът усвоил изцяло заемния ресурс, но не дължал плащане за неустойка. От правна страна се изтъква, че 2 клаузата за заплащане на неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, доколкото излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции. Навеждат се доводи, че чрез посочената клауза се заобикаляли изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като се целяла допълнителна печалба извън договорената възнаградителна лихва.

Поради изложеното се предявява исковата претенция.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника „Кредит Гарант БГ“ ООД, ЕИК 203107568. Заявява, че предявеният иск е допустим, но разгледан по същество същият се явява неоснователен, тъй като между „Кредит Гарант БГ“ ООД и В. Б. Г. не бил сключван договор за гаранция от **** г., гаранция не била издавана, респективно не било заплащано възнаграждение за издаване на гаранция. Не било налице облигационно отношение между ищеца и дружеството, поради което и предявеният иск е неоснователен. Представеният договор за гаранция не бил подписан от страните и не бил сключен от разстояние, ответникът оспорва същия по реда на чл. 193 ГПК. Претендира разноски в производството, включително юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на 100,00 лева. Прави възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното адвокатско възнаграждение и моли същото да бъде определено по справедливост, като се има предвид, че съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1 от 2004 г. на Висшия адвокатски съвет, а е свободен да определи такова в зависимост от правната и фактическа сложност на делото (вж. Решението на Съда на Европейския съюз по дело C438/22 Ем акаунт БГ, Определение № 343/15.02.2024 г. по т. д. № 1990/2023 г. на ВКС и №50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС).

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Неткредит“, ООД, ЕИК 201253421, с който по същество се излага становище за неоснователност на исковата претенция. Твърди се, че с клаузата за неустойка се целяло обезпечаване на кредита след предоставяне на заетата сума. Изтъква се, че договорът за кредит отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1 от ЗПК. Навеждат се доводи за неоснователност на твърденията за нищожност на договора поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, доколкото същият съдържал информация за размера на ГПР, в който не следвало да се включва неустойката. Поради изложеното моли предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното адвокатско възнаграждение от ищеца.

В проведеното открито съдебно заседание, ищецът не се яви, но се представлява от процесуален представител, който поддържа изложеното в исковата молба.

Ответниците, редовно призовани, не изпращат представител в проведеното о. с. з., но в писмено становище поддържат изложеното в отговорите.

3

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

Ищецът е сключил дистанционно с „Неткредит” ООД, ЕИК 201253421, договор за потребителски кредит № **** на **** г., по силата на който ответникът по главния иск е предоставил на ищеца по главния иск сумата в размер на 500 лева под формата на заемни средства, при уговорен фиксиран лихвен процент от 38,75 % и ГПР от 46,42 %. Съгласно чл. 4, ал. 3 от Договора, в срок до края на следващия ден, считано от сключването на договора, длъжникът следва да предостави на кредитора банкова гаранция или гаранция от небанкова институция за сумата от 558 лева. При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно чл. 6, ал. 1 от договора, длъжникът следва да заплати на кредитора неустойка в размер от 420 лева.

Именно предвид тези обстоятелства в деня на сключване на договора за кредит – **** г. е сключен и Договор за предоставяне на гаранция № **** с „Кредит Гарант БГ“ ООД, ЕИК 203107568, по който ищецът се е задължил да заплати сумата от 402 лв. – възнаграждение за предоставяне на гаранция (чл.

1, ал. 3, т. 2), заедно с вноската по отпуснатия кредит, със срок до 21.03.2025 г.

В чл. 1, ал. 1 от договора за гаранция е посочено, че „Кредит Гарант БГ“ ООД се задължава да издаде на „Неткредит“ ООД гаранция за сумата от 558 лв., с цел гарантиране изпълнението на паричните задължения на Г. по Договор за потребителски кредит № **** от **** г.. Освен това от съдържанието на процесните договори се установява, че тази обща сума следва да се погасява по едни и същи банкови сметки, с титуляр „Неткредит“ ООД, заедно с погасителните вноски по договора за кредит, като „Кредит Гарант БГ“ ООД изрично е дало съгласие плащанията по възнаграждението за гаранцията да се събират от „Неткредит“ ООД за негова сметка.

По делото са приети като доказателство и извадка от имейла на ищеца, с която е видно, че е потвърдил сключването на договора и е приел условията по договора.

По делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза с вх. № ****г., чието заключение съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено.

Съгласно заключението ГПР по процесния договор е 46,42%. Неустойката за непредоставяне на обезпечение в размер на 420,00 лева не е включена като разход в ГПР. Размерът на надвнесената сума от ищеца над главницата е 132,27 лева. Начислени лихви - 58,00 лева или 38,75% на годишна база.

Целият размер на неустойката - 420,00 лева към размера на главницата 500,00 лева е 84%.

Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, установи от правна страна следното:

Предявени са установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр.

1 и пр. 2 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

4

В доказателствена тежест на ищеца да докаже пълно и главно по делото, че между страните има сключени договор за потребителски кредит и гаранция с твърдените клаузи, които ги правят нищожни, в който случай ответникът следва да докаже, че не са налице визираните пороци и от там, че договорите са действителни.

В конкретния случай се касае за сключване на договор за паричен заем от разстояние по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), където е предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние. Съгласно чл. 18 ЗПФУР при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя, спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 или ал. 2, получил съгласието на потребителя за сключване на договора и ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от сключения договор. Съгласно ал. 2 на текста за доказване на електронни изявления, отправени съгласно ЗПФУР се прилага Законът за електронния документ и електронния подпис (ЗЕДЕП). Разпоредбата на ал. 3 на чл. 18 от ЗПФУР предвижда, че изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на другата страна, и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях. Кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има право да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Сключеният договор за кредит по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – Закон за потребителския кредит (ЗПК), както и разпоредбите на Закона за защита на потребителите (ЗЗП). Следва да се има предвид също, че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора, включително да уговорят възнаграждения, такси, неустойки и др., е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки.