Решение № 192 от 13.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 192 гр. София, 13.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Радина К. Калева при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Радина К. Калева Въззивно гражданско дело № 20221100513540 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258-273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С решение № 20047931 от 14.07.2022 г., постановено по гр. д. № 75263/2019 г. на Софийски районен съд, 57-ми състав ответникът Главна дирекция „П.б. и з. на н.“ е осъден да заплати на С. Р. М. на основание чл.

187 ал. 5 т. 2 ЗМВР /редакция до изменението й с ДВ бр. 60/2020г./ вр. чл. 179 ал. 1 ЗМВР вр. чл. 178 ал. 1 т. 3 ЗМВР сумата от 1793,22 лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд, получен в резултат на преизчисляване на положен нощен труд в дневен труд, за периода 01.12.2016г.

– 20.12.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.12.2019г. до окончателното й изплащане.

Със същото решение е разпределена и отговорността за разноски между страните, като ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 300 лв., представляваща разноски, направени в хода на първоинстанционното производство, както и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на Софийски районен съд сумата от 371,72 лв. за държавна такса и разноски по делото.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба с вх. № 25055592/26.07.2022 г. от процесуалния представител на Главна дирекция „П.б. и з. на н.“. Според въззивника решението на първоинстанционния съд е незаконосъобразно и неправилно 1 поради нарушение на материалния закон. На първо място се подчертава, че няма основание за преизчисляване с коефициент 1,143 и не е налице положен от ищеца извънреден труд, доколкото ЗМВР се явява специален спрямо КТ и Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ) не следва да намира приложение в процесния случай. Изложено са и подробни съображения във връзка с това, че обжалваното решение не е съобразено с правото на ЕС, с оглед на което според въззивника първоинстанционният съдебен състав е достигнал до неправилни изводи. Ето защо е отправена молба до въззивния съд за отмяна на обжалвания съдебен акт.

В законоустановения срок от въззиваемия С. М. не е постъпил писмен отговор на така депозираната жалба.

Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Решението обаче е неправилно поради следните съображения:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР вр. чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР. За уважаването му в тежест на ищеца е да докаже, че в процесния период между страните е съществувало служебно правоотношение, по силата на което е носил служба на смени при сумирано отчитане на работното време, че е изпълнявал точно служебните си задължения в процесния период, както и размера на възнаграждението за всеки месец от процесния период и часовете на носене на служба в процесния период.

Съгласно разпоредбата на чл. 176 ЗМВР брутното трудово възнаграждение на държавните служители на МВР се състои от основно месечно възнаграждение и допълнителни възнаграждения. В чл. 179, ал. 1 ЗМВР е предвидено, че на държавните служители се изплаща допълнително възнаграждение за полагане на труд през нощта от 22,00 до 6,00 ч., а в чл. 187, ал. 5, т. 2 и ал. 6 от същия закон (в приложимата му за процесния период редакция) – че работата извън редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен период за служителите, работещи на смени, като извънредният труд се заплаща с 50 на 100 увеличение върху основното месечно възнаграждение.

Чл. 187, ал. 1 ЗМВР предвижда, че нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 3 часа 2 седмично при 5-дневна работна седмица, а съгласно ал. 3 на същата разпоредба работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени – сумирано за тримесечен период. При работа на смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22,00 и 6,00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период.

Според чл. 187, ал. 9 ЗМВР редът за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители се определят с наредба на министъра на вътрешните работи. През процесния период е действала Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 г. за реда за организация и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в Министерство на вътрешните работи, издадена от министъра на вътрешните работи. В чл. 3, ал. 3 от същата наредба е предвидено че за държавните служители в МВР е възможно полагането на труд и през нощта между 22,00 и 06,00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период, а в чл. 31 – че отработеното време между 22,00 и 06,00 ч. се отчита с протокол, като са посочени лицата, които го изготвят, сроковете за това и начинът на отчитане на броя отработени часове. В посочения подзаконов нормативен акт обаче липсва правило за трансформиране на нощния труд в дневен за разлика от чл. 31, ал. 2 от Наредба № 8121з-407 от 11.08.2014 г. (отм.), съгласно който при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 и 6,00 ч. за отчетния период се умножава по 0,143, като полученото число се сумира с общия брой отработени часове за отчетния период.

Страните не спорят пред настоящата инстанция по фактите, които се установяват и от събраните по делото доказателства. Единственият спорен въпрос в случая е по правото, а именно следва ли при отчитане на извънредния труд, положен от ищеца в процесния период, да се прилагат разпоредбите на Кодекса на труда и на НСОРЗ по аналогия на основание чл.

46 ЗНА. Този въпрос е разрешен с Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2023 г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. № 1/2020 г., с което е прието, че при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служители на Министерство на вътрешните работи не са приложими разпоредбите на Кодекса на труда и на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (в частност разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от същата наредба) и следва да се прилагат разпоредбите на специалния Закон за Министерството на вътрешните работи и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове.

Настоящият състав на въззивния съд напълно споделя така приетото разрешение на поставения правен въпрос, като според чл. 130, ал. 2 ЗСВ то е и задължително за съдилищата

Така формираният извод е мотивиран с липсата на празнота в ЗМВР относно продължителността на работното време на служителите в МВР, изразено в брой на часовете (чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА), тъй като нормата на чл.

187, ал. 1 ЗМВР е императивна и предвижда, че нормалната продължителност 3 на работното време е 8 часа. По смисъла на чл. 187, ал. 1 ЗМВР „8 часа дневно“ означава 8 астрономически часа, независимо от частта на денонощието, в която работният ден се разполага – през деня, в неговата „светла“ част и през нощта – в неговата „тъмна“ част, в последната хипотеза от 22 часа до 6 часа. Съпоставката на нормите на чл. 187, ал. 1 и 3 ЗМВР и чл.

140 КТ показва, че разпоредбите на ЗМВР установяват по-голяма продължителност на работното време на нощния труд на служителите от МВР в сравнение с тази на работниците и служителите по трудово правоотношение.

Различието – установената с разпоредбите на ЗМВР по-голяма продължителност на работното време на нощния труд за служителите от МВР, се аргументира с основните функции на МВР, регламентирани в чл. 2, ал. 1 ЗМВР. Разпоредбите на чл. 179 и чл. 187, ал. 9 ЗМВР са делегиращи законови норми, които предвиждат условията и редът за полагане на нощен труд, включително отчитането му и заплащането да се извършват със съответните актове – наредба и заповед. С последната, представляваща индивидуален административен акт, се предвижда министърът на вътрешните работи да определя размера на възнаграждението за положен нощен труд. Действително в издадените наредби липсва правило като това на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ, но липсата е обяснима с волята на законодателя да не се създава норма за преобразуване на нощни часове в дневни. Не са налице и останалите две предпоставки за прилагането на чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА. Случаите по ЗМВР и по КТ не са сходни. Трудовото правоотношение е насочено към изпълнение на частен интерес, а служебното правоотношение се реализира за осъществяване на държавна власт, т.е. като вид правоотношения те са различни, а не сходни.

Прилагането на НСОРЗ към въпросните служебни правоотношения не би обезпечило постигането на законова цел, доколкото методите на регулиране на отношенията и заложената в чл. 187, ал. 1 ЗМВР воля на законодателя е да се прилага еднаква продължителност на работното време през деня и нощта – „8 часа дневно“, независимо от частта на денонощието, в която работният ден се разполага – през деня или през нощта. При разработването и приемането на ЗМВР законодателят е имал предвид разбирането за спецификата на служебните правоотношения и равенството на гражданите пред закона, като неблагоприятните последици от полагането на нощен труд от служители на МВР се компенсира със съответните компенсаторни механизми – допълнително възнаграждение за прослужено време – чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР, по-голям основен платен годишен отпуск – чл. 189, ал. 1 ЗМВР, обезщетение при прекратяване на служебно правоотношение – чл. 234, ал. 1 ЗМВР, по-благоприятен режим за заплащане на извънреден труд – чл. 187, ал.

5 и 6 ЗМВР, липса на задължение за заплащане на осигурителни вноски и поблагоприятни условия за придобиване право на пенсия – чл. 69, ал. 2 КСО, пенсиониране при условията на I категория труд – чл. 69 КСО и др.

Различната регламентация в отчитането на нощния труд, полаган от държавните служители на МВР, и служителите, полагащи труд по трудово правоотношение, сама по себе си не води до извод за наличие на дискриминация на субектите на служебните правоотношения, регламентирани в специалния ЗМВР. Дискриминация би била налице, ако при равни условия дадено лице би било лишено от определени права. Условията на труд, в частност възнаграждението, обаче имат комплексен характер, а също и 4 обусловеност от вида на този труд, поради което не може да се приеме, че останалите условия за служителите във и извън МВР са равни. ЗМВР действително лишава служителите в МВР от увеличено възнаграждение за положен нощен труд при сумирано начисляване на работното време, но им дава право на други видове допълнителни възнаграждения, неприложими спрямо всички категории държавни служители и работници/служители. Те са посочени в мотивите на горецитираното тълкувателно решение. Отделно от това, липсата на определени допълнителни възнаграждения може да намери компенсация и в самия размер на основното възнаграждение, при определянето на което е отчетена спецификата на работата и условията, при които държавни служители – полицейски органи и органи по П.б. и з. на н. по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР полагат труда си. От изложеното следва, че при съпоставяне между тези служители и работниците и служителите, работещи по трудово правоотношение, няма допусната дискриминация, забранена от КРБ, ЕКЗПЧОС, ХОПЕС.

Разпечатката съдържа 32 от 54 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/aca1b014-3754-44f6-88f9-bba79d2a9600