Решение № 4237 от 19.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4237 гр. София, 19.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: В. Н. И.

Членове:

Полина Люб. Амбарева

Стоян Ст. Петров при участието на секретаря Димитринка Б. Димитрова-Георгиева като разгледа докладваното от Полина Люб. Амбарева Въззивно гражданско дело № 20251100511650 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба , вх. № 289139/01.09.2025ГОД. ОТ „Ютекредит България“ЕООД ,чрез юрк.В. Ц. срещу Решение № 15522/14.08.2025год. ,постановено по гр.дело № 51748/2024год. по описа на СРС, 169 състав , с което „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК 205559807, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Черковна“ №38, ет.1, офис 4, е осъден да заплати на В. С. А., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.к. ****, сумата от 1607,63 лева, на основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, представляваща недължимо платена сума въз основа на нищожен договор за кредит № L311322/06.12.2022г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба 30.08.2024г. до окончателното изплащане на вземането.

Във въззивната жалба се застъпва становище за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По-конкретно се излага относно нищожността на договора за кредит, че към момента на сключване на договора е спазено изискването на чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК като са посочени размерът на ГПР-50% и общата сума ,дължима от потребителя в размер на 4 031,78лв. ,при усвояване на кредит в размер на 2 500лв. и оскъпяване му в размер на 1 531,78лв.Излага и че в последното са включени сумата на лихвите за периода и таксата разглеждане,както и че е налице ясна методика на формирането на ГПР ,в който е включена и таксата за разглеждане.Размерът на последния е в рамките на 5 пъти законната лихва ,т.е. в максималния размер към датата на сключване на договора за кредит от 50%. Иска се отмяна изцяло на обжалваното решение и постановяване на ново, с което бъде отхвърлен предявения иск. Претендират се направените по делото разноски пред двете инстанции ,съобразно изхода на делото.

Претендират се направените по делото разноски пред двете инстанции ,съобразно изхода на делото.

1

Въззиваемия В. С. А. ,чрез адв.П. П. , в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е депозирал отговор на въззивна жалба,с който оспорва същата като неоснователна. Моли съда да потвърди изцяло атакуваното решение.Претендира деловодни разноски пред въззивната инстанция.

Постъпила е и частна жалба ,вх.№30.09.2025год. от В. С. А. ,чрез адв.П. П. срещу Определение № 40012/26.09.2025год. постановено по делото ,с което е оставено искането му по чл.248 от ГПК за изменение на съдебното решение ,в частта за разноските по отношение на присъденото адвокатско възнаграждение в размер на 200лв. като се претендира такова от 460,76лв.

Жалбоподателят поддържа ,че неправилно съдът е определил размера на възнаграждението за оказана безплатна правна помощ в размер на 200лв.,без да е бил сезиран с възражение за прекомерност на същото.Освен това счита ,че решението по дело С438/22 на СЕС от 25.01.2024год. не е приложимо,предвид че в актуалната си редакция Наредба № 1 не му противоречи,както и че размерът на присъдения адвокатски хонорар не съответства на чл.36,ал.2 от ЗАдв.Претендира и разноски за внесената д.т. за частната жалба от 15лв.

В срок е постъпил отговор на частната жалба от „Ютекредит

България“ЕООД,надлежно представляван ,с който същата се оспорва като неоснователна.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна страна и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

С ъ гл а с н о чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон.

Настоящият съдебен състав счита обжалваното решение за валидно и допустимо.

По наведените оплаквания за неправилност на същото приема следното:

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от В. С. А., чрез адв. П., срещу „ЮтеКредит България“ ЕООД, осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от

1607,63 лева /след допуснато изменение на иска по чл.214 от ГПК / ,представляваща получена без основание от ответника сума по договор за кредит № L311322/06.12.2022 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата претенция – 30.08.2024 г. до изплащането.

В исковата молба ищецът твърди, че клаузата от договора, предвиждаща заплащането на такса за разглеждане е нищожна и излага доводи относно недействителността на процесния договор за потребителски кредит, доколкото не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК. Сочи, че уговорената такса за разглеждане била в противоречие с изискванията на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, както и че същата не била съобразена при формиране на ГПР по кредита, което имало за цел заобикаляне на изискванията на чл.

19, ал. 4 ГПК. Твърди, че ГЛП и ГПР по кредита били посочени единствено като абсолютни стойности, при липсата на яснота относно механизма на формирането им. Поддържа, че отбелязаният в договора ГПР по кредита не отразявал действително приложимия, което обуславяло наличието на „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Твърди нищожността на договора и с оглед неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК. Излага съображения, с оглед ,които счита, че уговорената такса за разглеждане е нищожна поради противоречието й с добрите нрави, както и поради неравноправния й характер. Поддържа, че договорът е нищожен, като с оглед специалната разпоредба на чл. 23 ЗПК дължи връщането само на чистата стойност на кредита, без да дължи лихва и други разходи, или сумата в размер на 1607,63 лв., представляващо разликата 2 между главницата по договора и заплатената без основание сума по кредита, ведно със законната лихва за забава от датата на исковата молба до окончателното изплащане на дълга.

В срока по чл.131 от ГПК ответното дружество е подало отговор на исковата молба, с който оспорва правния интерес на ищеца от търсената защита. Потвърждава наличието на сключен с ищеца договор за кредит, при посочените в исковата молба параметри. Оспорва твърденията на ищеца относно недействителността на процесния договор за кредит. Счита, че уговорената такса за разглеждане представлява част от преддоговорните отношения между страните, поради което не противоречи на изискванията на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Твърди, че дължимата такса е взета предвид при определяне на ГПР по кредита, както и че същият е в съответствие със законоустановените граници. Излага доводи, че клаузата относно таксата за разглеждане е индивидуално уговорена.

На етапа на въззивното производство не са спорни между страните следните обстоятелства, които се установяват от приетите по делото писмени доказателства и заключение на съдебно-счетоводна експертиза, както следва:

На 06.12.2022год. между В. С. А. ,кредитополучател и „ЮтеКредит България“ЕООД е сключен договор за кредит № L311322/06.12.2022 г., по силата на който на ищеца била предоставена заемна сума в размер на 2500 лева,,която същият се е задължил да върне на 30 месечни вноски ,първата от които на 06.01.2023год., респ. последната на 06.06.2025год.,съобразно погасителния план,Приложение № 1 към договора ,29 вноски от които в размер на 134,39лв. и последната в размер на 134,47лв.Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент от 22,00% като общата сума на лихвите за периода е 773,07лв. при ГПР от 50,00% , както и задължение за заплащане на такса за разглеждане в размер на 758,71 лв., разсрочена за изплащане с погасителните вноски по кредита. Общата сума за плащане е 4 031,78лв.

Не е спорно по делото ,а и се установява се от представените платежни нареждания,както и от заключението на вещото лице по ССчЕ,допуснато пред въззивната инстанция , че ищецът е заплатил по процесния договор сума в общ размер на 4107,63 лева.Съгласно заключението ,с тази сума са погасени следните задължения : 2500лв. – главница ; 654,11лв. – договорна лихва ; 758,89лв. – такса разглеждане ; 3,38лв. – лихва за забава ; 16,04лв. – такса СМС ; 140,07лв. – такса писмо ; 5,38лв. – такса погасяване ; 30лв. – такса възстановяване.

Също така вещото лице е посочило ,че при залагане на посочените в Договор за кредит № L311322/06.12.2022 г. параметри и от направените изчисления се установява ,че посоченият ГПР на процесния кредит от 50.00 % е изчислен на базата на вноските за главница. договорна лихва и такса за разглеждане,както са дължими по погасителния план към договора за кредит ,докато при прилагане на формулата по приложение № 1 към ЗПК изчисления ГПР ,при същите параметри възлиза на 48,55%.

Заключението по изслушаната пред въззивната инстанция експертиза, преценено по реда на чл. 202 от ГПК следва да се кредитира като пълно и обосновано.

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи:

От съдържанието на процесния договор с оглед предмета, страните и съдържанието на правата и задълженията, се установява, че същият представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Кредитополучателят е физическо лице, на което по силата на процесния договор е предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност, поради което същият има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно кредитодателят е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Съдържанието на договора сочи на съглашение, по силата на което кредиторът се задължава да предостави на потребителя – физическо лице, кредит /потребителски кредит/ за общо ползване /за задоволяване на лични нужди/, като не са налице изключенията по чл. 4 от ЗПК. При така възприето съдът приема, 3 че за валидността на този договор са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.

Основният спорен въпрос по делото е дали след като размерът на ГПР е в максимално предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК, то е изпълнено условието по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

По арг. от чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора за потребителски кредит е задължително да са индивидуализирани ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите. Това изискване е пряко свързано с възможността на кредитополучателя потребител да съобрази с колко се оскъпява кредитът и да оцени дали е икономическо изгодно сключването на сделката. В този смисъл в договора за потребителски кредит следва да се посочи не просто стойността на ГПР, а и да се изброят компонентите, които са взети предвид за изчислението на ГПР, както и допусканията, при които това изчисление е извършено. В подкрепа на последното съждение е т. 66 от мотивите на Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/17 г. на СЕС.

Видно от чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи такива (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни и възнаграждения), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В ГПР по арг. от чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията по кредита.

Тоест стойността на ГПР онагледява разходите, които потребителят следва да заплати при нормално развитие на правоотношението и точно изпълнение на задълженията.

Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК под "общ разход по кредита за потребителя" следва да се разбират всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения.