Решение № 111 от 14.03.2025, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 111 гр. Карлово, 14.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Дарина Ил. Попова при участието на секретаря Йоана М. Апостолова като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело № 20245320101948 по описа за 2024 година

ПРОИЗВОДСТВОТО е по иск с правно основание чл. 26 от ЗЗД.

Ищецът Е. М. Д., ЕГН **********, с настоящ адрес: *** твърди, че на 01.07.2024 г. нея, в качеството й на кредитополучател от една страна и ответника „Кредит тайм“ ЕООД, ЕИК 203615520, в качеството му на кредитор от друга страна бил сключен договор за индивидуален договор за паричен заем №116675 при следните условия:

- 4 ,000.00 лева главница;

- 38.90% фиксиран лихвен процент;

- 48.87% годишен процент на разходите;

- 14 месечен срок за погасяване;

- 5 040.00 лева - обща сума, дължима от кредитополучателя.

Съгласно чл. 16, ал. 1 от договора за заем ищцата следвало в срок от 7 (седем) дни от сключването му да предостави на кредитора трето лице поръчител, което да отговаря на следните изисквания:

- да бъде дееспособно физическо лице;

- да бъде на над 18 години;

- да има минимален осигурителен доход през последните шест месеца поне 800 лева на месец;

- да има валидно трудово правоотношение от поне 6 календарни месеца;

- да има стабилна кредитна история, без регистрирани просрочия в ЦКР при БНБ;

1

- да не бъде активен потребител или поръчител по друг заем, предоставен от кредитора.

Към момента на завеждане на настоящия иск ищцата погасила обща сума в размер на 1 800.00 лева.

В чл. 16, ал. 6 от договора било посочено, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателят ще дължи на кредитора неустойка в размер на 5 530.00 лева.

В процесния случай за ищцата било невъзможно да предостави обезпечение, което да отговаря на тези изисквания, дадени от кредитора и въпросната неустойка била начислена към общото задължение и разсрочена в погасителния план заедно с вноските за главница и лихва по заема. По този начин, в действителност общата сума, която ищцата следвало да върне за използвания финансов ресурс не била описаната в договора сума от 5 040.00 лева, а значително по-голяма - в размер на 10 570 лева.

Счита, че конструкцията, целяща оскъпяване на потребителски кредит чрез „неустойка при непредоставяне на обезпечение“ (в случая поголяма дори от самата заемна сума) е известна на съда, тъй като тази конструкция се използвала от множество финансови институции, предлагащи т. нар. бързи кредити на пазара и същата противоречи на добрите нрави, каквато е и константната съдебна практика в страната.

В случая бил налице правен интерес от внасяне на яснота в отношенията между потребителя и кредитора относно действителните параметри на съществуващата помежду им правна връзка. Дори и кредитора в настоящия съдебен процес да твърди, че не претендира суми по процесната клауза, това не лишава кредитора от възможността да търси в бъдеще плащане по клаузата и представлява неяснота, създаваща несигурност в правното положение на потребителя (в този смисъл мотивите към т. 1 от тълкувателно решение № 1/18 от 07.03.2019 г. по тълкувателно дело № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС).

С оглед гореизложената фактическа обстановка и съдържанието на договора за заем счита, че клаузата, уреждаща начисляването на неустойка при непредоставяне на обезпечение след сключването на договора е нищожна поради следното:

Въпросното вземане, макар и именувано „неустойка“ нямало характер на такава, то било изначало уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава функции.

Кредиторът го именувал „неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР.

Кредиторът си гарантирал, че ще получи това вземане като създал прекомерни изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение - осигуряване на поръчители в седемдневен срок. Това вземане било допълнителна и гарантирана за кредитора икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка.

Предвидената „неустойка“ не изпълнявала обезщетителна функция, тъй като тя не зависела от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение. Неустойката по никакъв начин не кореспондирала с последици от 2 неизпълнението, а се начислявала като добавък към погасителните вноски, следователно така, както е уговорена, неустойката в този размер би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски.

Без отговор оставал въпросът в тази хипотеза какви са вредите, които би понесъл въпросния кредитор. Очевидно било, че неустойката е уговорена, за да генерира допълнителна печалба за кредитора, многократно надвишаваща размера на допустимото от закона възнаграждение за тази дейност.

Нещо повече, от неосигуряването на поръчители, кредиторът не можел да претърпи вреди, чиято стойност да е по-голяма от тази при пълно неизпълнение от страна на кредитополучателя, а при такова неизпълнение законодателят определил горна граница на санкцията в чл. 33 ЗПК - размерът на законната лихва.

Предвиждането в процесния договор, че кредиторът има право на обезщетение по чл. 92 ЗЗД, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитавал негов легитимен интерес, а внасяло неравноправност по смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя.

Предвид уговорката, че неустойката се дължи не при неизпълнение на основното договорно задължение, а че се дължи независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя изначално не притежавала обезщетителна функция.

На следващо място неустойката била договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и излизала извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на кредитополучателя. Нямало житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т. е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга. При наличието на така въведеното задължение за представяне на обезпечение следвало да се приеме, че кредиторът не желае да извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение в явно противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП.

Не можело да се приеме, че неустойката изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на поръчители, не било определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите били утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения седем дневен срок от сключването на договора за кредит, като по този начин се нарушавал и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните.

На отделно основание счита, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, тъй като с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна 3 неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо и в този смисъл съдебната практика била константна. По този начин неустойката се отклонява още повече от основните си функции - обезпечителна и обезщетителна и предоставя сигурна печалба за кредитора. Заплащането й представлявало допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречала на добрите нрави, не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлявала неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП.

Сочи, че съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия, какъвто е настоящият. Сочи, че такова разрешение е дадено и в Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно Неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Според чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. Предвид съдържанието на договора счита, че може да се направи обоснован извод, че договора е бланков и изготвен при предварително посочени от кредитора условия, включително клаузата за предоставяне обезпечение в договорите в срок върху които потребителят не е могъл да влияе.

Считам, че посочената клауза, с която се уговаря неустойка при непредоставяне на обезпечение следва да се счита за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. ІІІ-о от ЗЗД, поради противоречието й с добрите нрави и поради изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми. Сочи съдебна практика.

МОЛИ съда да постанови решение, с което да ПРОГЛАСИ нищожността на клаузата по чл. 16, ал.6 от договор за паричен заем №116675, сключен между Е. М. Д., ЕГН ********** и „Кредит тайм“ ЕООД, ЕИК 203615520, предвиждаща начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. ІІІ-о от ЗЗД.

Ответникът „КРЕДИТ ТАЙМ“ ЕООД е подал оспорва иска. Не въвежда нито факти, нито излага съображения.

МОЛИ съда да постанови решение, с което отхвърли иска като неоснователен.

4

От събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Не се спори и се установява от представените писмени доказателства – договор и погасителен план, че ищецът като кредитополучател и ответникът като кредитор са сключили договор за паричен заем №116675 от 01.07.2024 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сума в размер на 4 000 лева. В процеса ищцата признава, че ответникът е изпълнил задължението си да й предостави уговорената сума. В чл. 6 са посочени съществените условия по заема, както следва: главница - 4 000.00 лева главница; 38.90% фиксиран лихвен процент; 48.87% годишен процент на разходите; 14 месечен срок за погасяване; 5 040.00 лева - обща сума, дължима от кредитополучателя.

Съгласно погасителния план, заемът следва да бъде върнат на 14 равни месечни вноски, всяка в размер на 360 лева. В погасителния план са посочени още два пълни размера на погасителната вноска – 755 лева с включен размер на неустойката по чл. 16 ал.6 от договора и 578 лева с включен размер на неустойката по чл. 16 ал.6 при ползване на отстъпка. Така, общото задължение по кредита възлиза или на 10 570 лева, или 8 092 лева.