Решение № 263358 от 23.11.2022, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И

Е гр. София, 23.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на трети юни две хиляди и двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ИВАНКА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: П. САНТИРОВ мл. с. ВИКТОРИЯ СТАНИСЛАВОВА при участието на секретаря Елеонора

Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. дело № 2079 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.

С решение № 20273620 от 10.12.2020 г., постановено по гр. д. № 30987/2020 г. по описа на СРС, ГО, 33 състав, е признато за установено по предявените от „И.“ ЕООД срещу „К.Г.“ ЕООД и „П.М.“ ЕООД искове с правно основание чл.124 ГПК – за признаване за установено, че „И.“ ЕООД, е титуляр на вземане в размер на сумата от 1 493, 37 лв., представляваща платена без основание стойност на коригирана потребена електрическа енергия по издадена от „Е.-П.П.“ АД фактура № **********/21.03.2012 г., на основание чл.55, ал.1, предл.

1 ЗЗД, което вземане е прехвърлено от „К.Г.“ ЕООД на „И.“ ЕООД с договор за цесия от 23.10.2014 г., за която сума има издаден изпълнителен лист от 15.11.2018 г. от Районен съд – гр. Варна по гр.д. № 9764/2014 г., 21 състав, в полза на „К.Г.“ ЕООД. Ответниците са осъдени за заплатят на ищеца сумата от 981, 47 лв., представляваща разноски по делото, с включени разноски във връзка с обезпечението на иска по ч. гр. д. № 12053/2019 г. на РС – Варна, 16 състав.

Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ответника „П.М.“ ЕООД, с която го обжалва изцяло. Излага съображения, че обжалваното решение е недопустимо, постановено по нередовна искова молба и недопустимост на предявения иск. В условията на евентуалност поддържа, че същото е необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Счита, че не са налице условията за субективно съединяване на искове по реда на чл.215 ГПК, тъй като „П.М.“ ЕООД нито споделя общи права и задължения с другия ответник спрямо ищеца, нито тези права и задължения почиват на едно и също основание. Налице е правоотношение между ищеца и „К.Г.“ ЕООД, но не и между „П.М.“ ЕООД и ищеца. Счита, че предявеният иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК срещу него в условията на субективно съединяване е недопустим, тъй като „П.М.“ ЕООД не може да отговаря като ответник в процеси за титулярство на вземания по договори, инициирани от лице, с което дружеството не споделя никакви взаимоотношения. Поддържа, че ищецът не може да атакува договор, сключен между ответниците, чрез предявяване на иск по чл.124, ал.1 ГПК за установяване на титулярство върху вземане. В случая, ищецът е предявил иск за вземане, което е вече съдебно признато с влязло в законна сила съдебно решение в полза на пълноправен кредитор, за което има издаден изпълнителен лист. С обжалваното съдебно решение повторно се разглежда материалното право, което е процесуално недопустимо, тъй като не може да бъде отново предмет на правен спор между същите страни и техните универсални и частни правоприемници. Силата на пресъдено нещо е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка, която следва да бъде зачитана от съдилищата и държавните органи. Неправилно решаващият съд е приел, че договорът на ответника ,,П.М.“ ЕООД от 21.10.2014г. е антидатиран, тъй като бил съобщен на ,,Е.-П.П.“ АД на 25.04.2019 г. Съобщението за цесионен договор не се приема в съдебната практика като елемент от фактическия му състав. Липсва нормативно установено правило, регламентиращо задължение и срок за извършване на уведомяване, поради което същият е действителен при всяко положение, дори и да не е съобщен. Следователно уведомлението не може да се ползва като ориентир, който да сформира преценката на съда, дали такъв договор е съществувал в даден момент или не, тъй като договорът е действителен между страните. С оглед на това ищецът не може да е носител на претендираното от него право, доколкото се ползва от сключен впоследствие договор. Моли съда да обезсили обжалваното съдебно решение, а в условията на евентуалност – да го отмени, като отхвърли предявения иск. Претендира сторените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответника – „И.“ ЕООД, с който я оспорва. Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Счита, че предявените искове са допустими и е налице правен интерес за ищеца от предявяването им. Твърди, че още с исковата си молба е оспорил достоверността на датата на договора за цесия между „П.М.“ ЕООД и „К.Г.“ ЕООД, но ответниците не са направили никакви доказателствени искания за доказване на спорното обстоятелство, поради което не би могло да се приеме за установено спрямо него, че на 21.10.2014 г. е сключен договор за цесия между „П.М.“ ЕООД и „К.Г.“ ЕООД и съответно същите да черпят изгодни за себе си правни последици. Макар интересът от установяване да се свързва с реализация на процесуално право на принудително изпълнение, предмет на делото е притежанието на дълг, за който спорят тримата цесионери. Тези спорове законът отчита като годни за разрешаване именно с установителни искове срещу претенденти. В конкретния случай конкуренцията между цесионерите възниква не преди процеса, а след него, тъй като и тримата претенденти черпят права от един и същ праводател, действал като субституент в исков процес и съответно легитимиран с право на принудително изпълнение за вече чужд дълг. Решението, постановено по спора между цедента и длъжника, се ползва със сила на присъдено нещо за дълга спрямо ответника, но в него въпросът за титулярството между субституента и правоприемниците не се разрешава, доколкото нито един от тях не е предприел заместване на праводателя си. Затова и приключилият с участието на субституента спор не е процесуална пречка за разглеждане на иск за титулярството. Едва с упражняването на правото на принудително изпълнение ще може да се очертае и спора на претендентите, тъй като изпълнителният лист на праводателя им е един и той може да послужи само на един от тях да събере вече безспорно установено спрямо длъжника вземане. Поддържа, чефактическото поведение на взискателя „П.М.” ЕООД по изпълнителното дело индикира оспорване на правото на вземане на ищеца, което обуславя интереса му да го установи със сила на присъдено нещо не срещу длъжника, а именно и само спрямо това лице. Счита, че обосновано решаващият съд е приел, че изявлението за разваляне на „К.Г.“ ЕООД до „И.“ ЕООД не е породило целените правни последици, тъй като не е налице твърдяното неизпълнение на процесния договор за цесия, респ. на спогодба - анекс от 23.12.2014 г., а възраженията за нищожност на цесията, респ. разваляне на същата са взаимно изключващи се. Поддържа, че „К.Г.“ ЕООД няма право да разваля договора за цесия, тъй като то е неизправна страна по него, доколкото не е изпълнило задълженията си по спогодбата - анекс от 23.12.2014 г., с която е изменен и процесния договор за цесия от 23.10.2014 г. Законосъобразно решаващият съд е приел, че цесията между „К.Г.“ ЕООД и „И.“ ЕООД е действителна и не е сключена във вреда на представлявания. Представените по делото доказателства установяват, че процесното вземане е придобито от „К.Г.“ ЕООД от първоначалния цедент П. Т.А.съгласно договор за цесия от 28.04.2014 г., съгласно който „К.Г.“ ЕООД има задължения към П. Т.А.в размер на 1 393, 37 лв., като това всъщност е цената на цесията, която „К.Г.“ ЕООД не е заплатил, но дължи. В процесния договор за цесия от 23.10.2014 г., респ. в спогодба-анекс от 23.12.2014 г., е уговорено вземането да бъде събрано от „И.“ ЕООД, което дружество следва да заплати цената на цесията на кредитора на К.Г. ЕООД. „И.“ ЕООД се е задължило и да финансира и воденото от „К.Г.“ ЕООД гражданско дело срещу „Е.П.П.“ АД с предмет процесното вземане, както и се е задължило да заплаща заплатите на юрисконсултите на „К.Г.“ ЕООД, като ги назначи на отделен договор. Счита, че представената спогодба - анекс от 23.12.2014 г. се ползва с материална доказателствена сила, доколкото „К.Г.“ ЕООД е страна по нея, както и тези факти се потвърждават и от приобщеното по делото гр. д. № 9764/2014г. на РС - Варна. Обратно доказване от „К.Г.“ ЕООД не е провеждано, поради което констатациите в съглашението между страните следва да се приемат за осъществени. Счита, че са неоснователни доводите на ответника за осъществяване на фактически състав на договаряне във вреда на представлявания, поради което и на основание по чл.40 ЗЗД се изключва валидното му обвързване. На основание чл.99, ал. 4 ЗЗД зачитането на действието на цесията в отношение с трети лица, каквито са длъжника другите правоприемници на цедента, от уведомяването на длъжника. Моли съдът да постанови решение, с което да потвърди обжалвания съдебен акт. Претендира направените в настоящото производство съдебни разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на насрещната страна.

Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба и от ответника – „К.Г.“ ЕООД, с която го обжалва изцяло. Излага съображения, че обжалваното съдебно решение е недопустимо, а в условията на евентуалност – неправилно, поради противоречие с материалния и процесуалния закон.

Счита, че за ищеца не е наличие интерес от установяване на титулярство на право, за което вече е постановено влязло в сила решение, действащо пряко в правната сфера на ищеца, като приобретател на спорно право в хода на неприключил процес. Излага съображения, че силата на пресъдено нещо по гр. д. № 9764/2014г. на РС - Варна е установила кой е титуляр на вземането от осъдения длъжник, както по отношение на него, така и по отношение на обвързаните правоприемници „И.“ ЕООД и „П.М.“ ЕООД.

С оглед на това повторно установяване на същия факт между тези равнопоставени страни е недопустимо. Счита, че чрез предявения иск ищецът се стреми да заобиколи преклудиращия ефект на силата на пресъдено нещо и да преразгледа вече разрешен правен спор, като по този начин да замени активно легитимираната страна по издаден изпълнителен лист. Поддържа, че в случая не са налице и предпоставките за субективно, пасивно съединяване на предявените от „И.“ ЕООД искове срещу ответниците. Установяването на обстоятелството дали ответникът по иска незаконосъобразно е прекратил или развалил договора не може да бъде предмет на установителен иск в нито една от хипотезите на чл.124 ГПК. Процесуално недопустимо е да се иска установяване съществуването на право по прекратен договор, тъй като на практика съдът санира един прекратен договор, независимо дали е правилно или неправилно прекратен. Счита, че „И.“ ЕООД не е изправна страна по договора за цесия, респективно че не може да претендира права по този договор.

Излага съображения, че договорът за цесия от 23.10.2014 г. е недействителен, на основание чл.40 ЗЗД. Счита, че неправилно решаващият съд е приел, че липсва валидно разваляне на договора за цесия и след като има извършено уведомление с по - ранна дата, то ищецът е единствен легитимен носител на правото. Необосновано съдът е приел, че договорът за цесия, сключен между двамата ответници, няма достоверна дата, а представеният от ищеца договор за цесия има достоверна дата, обвързваща и двамата ответници. Моли съда да обезсили обжалваното решение, като недопустимо, а в условията на евентуалност - да го отмени, като отхвърли предявените искове. Претендира сторените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „И.“ ЕООД, с който я оспорва. Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Поддържа, че оплакването за необоснованост на изводите на съда относно наличието на достоверна датата на договора за прехвърляне на вземане между „И.“ ЕООД и „К.Г.“ ЕООД е недопустимо, тъй като се прави за първи път едва с въззивната му жалба. Моли съда да потвърди обжалваното съдебно решение. Претендира сторените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.