Решение № 1307 от 05.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1307 гр. София, 05.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело № 20231100509614 по описа за 2023 година

За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от ответника – С. М.

Ж., с ЕГН **********, чрез процесуален представител адв.И. В., срещу решение №4816 от 28.03.2023г., постановено по гр.д.№23934/2022г. по описа на СРС, I Г.О., 157-ми състав, в частта, в която са уважени предявените о т "ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД, с ЕИК 831609046, срещу С. М. Ж., с ЕГН **********, установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 481.72 лв., главница за доставена топлинна енергия за недвижим имот, находящ се на адрес: гр.София, ж.к."Красна поляна", ул."*******" ******* 1, аб.

№361487, за периода от 01.02.2018г. до 30.04.2020г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение - 26.03.2021г. до окончателното й погасяване, сумата от 65.12 лв., обезщетение за забава върху дължимата главница за доставена топлинна енергия за периода от 15.09.2018г. до 16.03.2021г., сумата от 27.54 лв., неплатена цена на услуга "дялово разпределение" за периода от 01.02.2018г. до 30.04.2020г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение - 26.03.2021г. до окончателното й погасяване, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 01.04.2021г. по ч.гр.дело №17161/2021г. по описа на СРС, I Г.О., 157 с-в.; както и в частта, в която е осъден С.

М. Ж., с ЕГН **********, да заплати на "ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД, с ЕИК 1

831609046, на правно основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 62.65 лв., разноски в заповедното производство, както и сумата от 730.94 лв., разноски в исковото производство.

В жалбата са инвокирани доводи за незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати процесуални нарушения. Поддържа се, че в хода на съдебното производство е останал недоказан факта, че се явява потребител на топлинна енергия, тъй като процесният недвижим имот не е присъединен към абонатната станция или нейно самостоятелно отклонение във входа на жилищната сграда. Твърди се още, че в имота е демонтирано отоплителното тяло и тръби към него, поради което не е доставяна топлинна енергия, съответно не дължи заплащане на такава. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове като неоснователни и недоказани. Претендира присъждане на разноски, сторени във въззивното производство. Представя списък по чл.80 ГПК.

Въззиваемата страна - "ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД, чрез процесуален представител юрисконсулт И.М., депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба. Твърди се, че първоинстанционният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е обосновал правилен извод за дължимостта на процесните суми за главница и обезщетение за забава за размерите, за които са уважени исковите претенции. Моли съда да постанови съдебен акт с който да потвърди решението на СРС в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

Трето лице-помагач - "ТЕРМОКОМПЛЕКТ" ООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.

Предявени са от "ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД срещу С. М. Ж. при условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД.

С оглед заявения петитум на въззивната жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени предявените установителни искове за главница и обезщетение за забава. В останалата част като необжалваемо решението на СРС е влязло в сила.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.дело №17161/2021г. по описа на СРС, I Г.О., 1 5 7 състав, въззиваемият -ищец„Топлофикация София” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 26.03.2021г. и е постановена на 01.04.2021г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу С. М. Ж. за заплащане на 2 сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - С.

М. Ж. възражение, поради което дължимите от него суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1-ТР№1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. ОСГТК на ВКС).

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението в обжалваните части е и правилно. За да постанови обжалваното съдебно решение в частта, в която са уважени предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.79, ал.1,пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, първоинстанционният съд е приел, че вземането за главница до уважения размер е дължимо поради проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ответника топлоенергия, а относно вземането за обезщетение за забава е прието, че ответникът е изпаднал в забава, тъй като задължението за заплащане на цената на топлинната енергия е срочно. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Въззивният състав споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно дължимостта на вземането за доставка на топлинна енергия и на вземането за обезщетение за забава, предмет на исковите претенции, до които размери исковете са уважени, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, предвид доводите изложени в жалбата досежно незаконосъобразността на обжалваното решение следва да се добави и следното:

Във връзка с твърденията на ищеца настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на договор за доставка на топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход във връзка с уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува и да се прекратява при законовоустановените предпоставки, съобразно действащата нормативна уредба, без да отдава правно значение на наличието или липсата, както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. Противно на поддържаното във въззивната жалба настоящият състав намира, че по делото е доказан факта на възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия. Предвид 3 нормата на чл.153 от Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия.

Законова дефиниция на понятието битов клиент на топлинна енергия е дадена с разпоредбата на §1, т.2а от ДР на ЗЕ, съобразно която в редакцията й към процесния период битови клиенти на топлинна енергия са физически лица – ползвател или собственик на имот, които ползват електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Горната законова уредба определя, че потребител по силата на закона на доставяната топлинна енергия за битови нужди е собственикът на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота има учредено ограничено вещно право на ползване. В конкретния случай по делото не е спорно обстоятелството, което се установява от приетите писмени доказателства, че ответникът е собственик на процесния имот, предвид на което и по горните мотиви на съда се явява потребител на доставяната в имота топлинна енергия през процесния период. В случая единствен правнорелевантен факт досежно възникването на договорното правоотношение между страните е факта кой е собственикът, респективно носителят на ограничено вещно право на ползване върху имота за исковия период от време. По горните мотиви и след като по делото е доказано, че ответникът е собственик на имота през исковия период, поради което правилно е прието от СРС, че същият се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по аргумент на чл.153, ал.1 от ЗЕ и §1, т.2а от ДР на ЗЕ и има задължение да заплаща стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия в процесния имот, както и за сградна инсталация, за исковия период. При тези аргументи е налице основание в закона за ангажиране на договорната отговорност на ответника. Наведените във въззивната жалба доводи за недоказаност на качеството потребител на топлинна енергия не намират опора в закона и са изцяло неоснователни.

На следващо място неоснователни са възраженията във въззивната жалба за необоснованост на решението предвид недоказан обем на доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия. Не може да бъде споделен доводът на въззивника-ответник, че не дължи претендираната от ищеца цена на топлинна енергия за отопление на имота, за отопление на общите части, както и за тази, отдадена от сградна инсталация, тъй като твърди, че в имота е бил демонтиран радиатор и захранващи тръби и не е била доставяна топлинна енергия. В разглеждания случай от събраните по делото доказателства – приета по делото повторна съдебно-техническа експертиза, изготвена от вещо лице инж.Михаил Томов, която съдът кредитира като обективно и компетентно изготвена, неоспорена от страните, се установява, че действително при извършен от експерта о гл е д се констатира, че радиаторът и захранващите го тръби са демонтирани. От друга страна по делото обаче липсват доказателства за датата на демонтиране на радиатора и захранващите тръби, поради което правилно първостепенният съд е приел, че не може да обоснове извод, че в процесния период, за който се претендира цената на доставената топлинна енергия, радиаторът е липсвал, респективно до процесния имот не е доставяна топлинна енергия за отоплението му. Отделно от горното следва да се посочи, че от доказателствата по делото – приети по делото протоколи от 13.05.2018г., 11.05.2019г. и 01.06.2020г., съставени от третото лице – помагач, е видно, че ответникът за нито едно от годишно отчитане в рамките на процесния период не е осигурил достъп до имота, което е възпрепятствало отчетното дружество да констатира наличието или не на радиатор, респективно доставеното количество топлинна енергия до имота на 4 ответника. В хипотезата на неосигурен достъп и при положение, че по делото липсват данни за датата на демонтиране на отоплителното тяло, приложение намира разпоредбата на чл.70, ал.4 от Наредба №16-334/06.04.2007г. и Наредба №Е-РД 04-1 от 12.03.2020г., съгласно която на потребителите, неосигурили достъп за отчет, за всички отоплителни тела в имота се начислява енергия по реда на т.6.5 от приложението по чл.61, ал.1 като отоплителни тела без уред. В този смисъл от първоначално изготвената съдебно-техническа експертиза от вещо лице И.У. се установява, че ищцовото дружество е начислило служебно количество топлинна енергия поради неосигурения достъп и при наличие на данни за съществуващ 1 бр. радиатор по реда на посочената Наредба. Вещото лице изчислява, че стойността на доставената до процесния имот за исковия период топлинна енергия възлиза на сумата от 570.38 лв..