Определение № 2410 от 09.08.2023, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2410 гр. София, 09.08.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Велислав Павков

Десислава Попколева като разгледа докладваното от Десислава Попколева Касационно гражданско дело № 20238002100564 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. В. Г., чрез адв. Б. Б. против решение № 313 от 12.10.2022 г. по в.гр.д. № 388/2022 г. на Окръжен съд Перник, с което като е потвърдено решение № 452/29.04.2022 г. по гр.д. № 4763/2021 г. по описа на Районен съд Перник, са отхвърлени предявените от касатора против Община Перник искове с правно основание чл.59 ЗЗД – за заплащане на обезщетения за лишаване от ползване на първи и втори етаж от двуетажна масивна сграда с идентификатор на сградата ххххх.ххх.ххх.х в размер на 4575 лв. за първия етаж и в размер на 16050 лв. за втория, както и на дворното място с идентификатор ххххх.ххх.ххх в размер на 9 750 лв. за периода 01.09.1016 г.до 01.09.2021 г., ведно със законната лихва върху Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.

Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК следните въпроси: 1/ 1

Следва ли ответникът да упражнява фактическо владение върху процесния имот – лично или чрез другиго и само по този начин да препятства ищеца да ползва и получава плодовете и добивите от своя имот, за да се приеме наличието на предпоставките на чл.59 ЗЗД, вкл. и в случай на незаконно отнети от същия ответник недвижими имоти, които са били застроени от него с незаконни сгради и върху които са направени други промени без законно основание, водещи до невъзможност собственикът да упражнява каквато и да било фактическа власт върху тях, обуславящи прилагането на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ и чл.2, ал.6 ЗОСОИ и последните норми специални ли са по отношение на общия фактически състав на чл.59 ЗЗД; 2/ Констативният нотариален акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл.587 ГПК в полза на трето лице, може ли да служи сам по себе си като доказателство за владение на процесния имот от това лице и в случаите на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ и чл.2, ал.6 ЗОСОИ, когато този констативен акт не е отменен по иск на действителния собственик; 3/ Издаденият и съставен акт за общинска или държавна собственост в случаите на приложението на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ и чл.2, ал.6 ЗОСОИ, може ли да служи като доказателство за своене на незаконно отнетия имот или служи като доказателство за завземане на имота, особено ако конкретните обстоятелства при издаването му и отнемането на имота, са изтъкнати от страната, на която придобивното основание на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ се противопоставя и носи ли тежестта на доказване и как я установява и доказва страната, която се позовава на придобивна давност; 4/ Длъжен ли е съдът да зачете само диспозитивите на влезли в сила в законна сила съдебни решения, без да отчете доказателствената сила на мотивите им, които мотиви в хода на самото конкретно исково производство страната не е опровергала по какъвто и да било начин. По първия въпрос се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС – ТР № 6 от 10.06.2006 г. по т.д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 252 от 23.01.2015 г. по гр.д. № 2858/2014 г. III г.о., решение № 319 от 12.03.2014 г. по гр.д. № 5343/2013 г. на I г.о. и решение № 140 от 06.12.2016 г. по гр.д. № 1109/2016 г. на II г.о.. По втория въпрос се твърди противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР № 11 от 21.03.2013 г. по т.д. № 11/20012 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 3 от 29.11.2012 г. по т.д. № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС. По третия въпрос се 2 поддържа противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 84 от 31.03.2014 г. по гр.д. № 7163/2013 г. на I г.о. и решение № 60151 от 11.11.2022 г. по гр.д. № 3471/2020 г. на II г.о., а по отношение на четвъртия въпрос – противоречие с решение № 57 от 27.02.2018 г. по гр.д. № 2736/2017 г. на IV г.о. Същевременно с това и по четирите въпроса, за които се твърди че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната и казуалната практика на ВКС, касаторът поддържа, че по отношение на тях е налице и основанието на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въпросите имат значение за точното прилагане на закона. Отделно от това се поддържа и наличието на очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК с обосновка за допуснато нарушение на материалния закон и с несъобразяване на задължителна съдебна практика на ВКС.

Ответната страна – Община Перник не е депозирала отговор на касационната жалба.

За да потвърди решението, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.59 ЗЗД въззивният съд е приел, че фактите по делото са правилно установени от първоинстанционния съд и те са следните: процесният поземлен имот /сега с идентификатор *** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-91/13.10.2008 г. на изп.директор на АГККгр.София/ е придобит от наследодателя на ищеца на 02.03.1960 г. чрез договор за дарение; около 1964-65 г. е бил фактически отнет от Градски народен съвет Перник, като липсват доказателства за заплащане на обезщетение и е налице изрично признание на ответника, че отчуждително производство не е било провеждано; сградата в процесния имот вероятно е изградена от Община Перник през 80 – те години, което е отразено и в съставения на 28.10.1998 г. акт за частна общинска собственост; безспорно между страните е обстоятелството, че строителни книжа за построената сграда няма; първоначално тя е ползвана изцяло от общината като читалище и за социални дейности; на 28.10.1998 г. Община Перник е съставила акт № 116 за частна общинска собственост по отношение на втория етаж от процесната сграда; на 27.11.2008 г. „Естир“ ООД се е снабдило с констативен нотариален акт по отношение на целия първи етаж от сградата, означен като „магазин за плод и зеленчук“ и същият е заснет и нанесен в кадастралните карта и регистър със самостоятелен идентификатор; от събраните гласни доказателствени средства е установено, че за процесния период 01.09.1016 3 г.до 01.09.2021 г. общината не е имала достъп до този етаж и съответно не го е ползвала; поземленият имот е бил деклариран от Васил Жабоков на 27.03.1998 г., с посочен титул за собственост – нот.акт от 02.03.1960 г., като за целите на данъчното облагане е декларирано право на собственост върху земята, а от ищеца – с декларация от 22.12.2020 г.; задълженията по ЗМДТ за поземления имот са били заплатени от В. Ж. за периода м. 07.2019 г. до м.11.2020 г.

При така установените факти, въззивният съд, като е споделил изводите на първата инстанция относно въпросите за собствеността на процесния имот и частта от постройката, която попада в него, е приел че правото на собственост върху процесния поземлен имот е възстановено на основание чл.2, ал.2 ЗВСОНИ и чл.2, ал.6 ЗОСОИ по силата на закона, поради което ищецът по наследствено правоприемство е собственик на същия, както и че доколкото процесната сграда е построена без строителни книжа, то по пътя на приращението частта от нея, находяща се в поземления имот също е придобита от наследодателя на ищеца, респ. от последния по наследство.

Прието е, че в тези случаи отношенията между строителя и собственика се уреждат съгласно чл.73 и 74 ЗС, като това не влияе на придобиването на собствеността. По иска за заплащане на обезщетение по чл.59 ЗЗД за първия етаж от сградата е прието, че по делото не е доказано ответната община да упражнява фактическа власт – лично или чрез трето лице и да ползва този етаж, като по делото са ангажирани доказателства, че такава фактическа власт се осъществява от трето за спора лице, което се е снабдило и с констативен нот.акт за собственост върху този етаж от сградата, заедно със съответните идеални части от правото на строеж върху УПИ I, което обстоятелство е отразено както в представената от ищеца скица, така и в представената от ответника схема на самостоятелен обект с идентификатор хххх.ххх.ххх.х.х, в която като собственик на първия етаж е посочен „Естир“ ЕООД. При недоказване на факта на ползване на първия етаж от ответника, съдът е приел, че не е налице една от материалноправните предпоставки, обуславяща основателността на иска по чл.59 ЗЗД. Във връзка с възраженията на въззивника-ищец, съдът е посочил, че в действителност констативният нотариален акт не създава права и в този смисъл издаденият такъв в полза на „Естир“ ЕООД е непротивопоставим на действителния собственик на първия етаж, но е отбелязано, че в мотивите на районния съд не е прието обратното, а 4 същите са в смисъл, че направеното оспорване на констатациите на нотариуса в настоящото производство е без правно значение, поради което не е разглеждан изобщо въпроса дали това трето лице притежава вещни права и дали същите са непротивопоставими на ищеца, тъй като съдът не е сезиран с такъв иск. В заключение е прието, че ищецът не е провел пълно доказване на обстоятелството, че именно ответникът упражнява фактическа власт върху първия етаж от сградата, който факт е една от предпоставките за уважаване на иска за неоснователно обогатяване, тъй като между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника следва да съществува пряка причинно следствена връзка, която по делото не е установена. По иска за заплащане на обезщетение за ползването на втория етаж въззивният съд е приел, че правилно и в точно приложение на закона, първата инстанция е приела, че в полза на ответника придобивна давност принципно е могла да започне да тече от 22.11.1997 г. с влизане в сила на разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, като и че елементите на давностното владение - упражняването на фактическата власт и намерението за своене, могат да бъдат осъществени от общината, като юридическо лице чрез обективирането им в актове и действия на кмета, като орган на изпълнителната власт или на упълномощени от него лица, като се е позовал и на съдебна практика на ВКС. В този смисъл е намерил за неоснователни възраженията на въззивника-ищец, че със съставения акт за частна общинска собственост от 28.10.1998 г. не може да се постави начало на придобивна давност, както и че владението на ответника не е било явно, спокойно и несъмнено, тъй като било прекъснато от правно значими действия – декларирането на имота от праводателя на ищеца и от него самия, водените дела от собствениците на съседния имот против общината за обезщетение по чл.59 ЗЗД за ползване на същата сграда и признание на кмета на Община Перник, че не е собственик на поземления имот, обективирано в заповед № 155 от 01.02.2012 г. За да достигне до този извод съдът е посочил, че от събраните по делото гласни доказателства безспорно е установено, че към момента на съставяне на акта, а и към настоящия момент, именно ответната община е владяла фактически втория етаж, като го е използвала за читалище и социални дейности; че декларацията на Васил Жабоков по чл.14 ЗМДТ не е от кръга действия, които да могат да прекъснат установеното давностно владение. По отношение на посочената заповед на кмета на общината, в която е отразено, че общината не е собственик на процесния имот и сградите, но 5 това не е пречка за изготвяне на проект за изменение на ПУП относно имота, въззивният съд е приел, че това изявление е направено в административна процедура по възражение на трети лица относно изготвяне и приемане на изменения в ПУП и по естеството си то не съставлява признание, годно да прекъсне давността по смисъла на чл.116, б.“а“ ЗЗД вр. чл.84 ЗС. Ето защо е приел, че давностният срок по чл.79, ал.1 ЗС е започнал да тече на 28.10.1998 г. и е изтекъл на 28.10.2008 г., поради което към момента на издаване на заповедта през 2012 г., общината вече е била собственик на втория етаж от процесната сграда. За неоснователно е прието и възражението на въззивника, че представените от него влезли в сила решения, касаещи съседния поземлен имот, но не и част от процесната сграда, попадаща и в него, водени от собствениците на този имот срещу общината, са релевантни за настоящия спор. По иска за заплащане на обезщетение за ползване на поземления имот, въззивният съд, като е споделил изводите на първата инстанция, е приел, че ищецът не е провел пълно и главно доказване на факта, че именно ответната община препятства ищеца да го ползва. За безспорно е прието обстоятелството, че към процесната сграда има изграден път и мястото е само частично асфалтирано, като имотът не е заграден и всеки може да влиза в него. При тези данни съдът е приел, че по делото не се установява ответната община да ползва поземления имот извън необходимата за ползването на собствения му втори етаж от сградата площ.