Определение № 3227 от 16.06.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3227 гр. София, 16.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Дияна Ценева

Членове:

Теодора Гроздева

Елизабет Петрова като разгледа докладваното от Елизабет Петрова Касационно гражданско дело № 20268002101486 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Л. А. Т., И. А. Д., Р. А. Д., Л. Д.

Д., А. Д. Д., К. Д. Ч. и А. Д. Д., чрез процесуалния представител адвокат Е. П. от АК-Благоевград, срещу определение № 388 от 26.02.2026 г. по в. гр. дело № 248/2026 г. на Благоевградския окръжен съд. С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 65/20.01.2026 г. по гр.д. № 1235/2025 г. на Районен съд - Сандански, с което на основание чл. 129, ал. 3 ГПК е върната исковата молба на жалбоподателите, поради неотстраняване в срок на констатирани нередовности, изразяващи се в незаплащане в пълен размер на дължимата се държавна такса за образуване на делото пред районния съд по предявените обективно и субективно съединени установителни искови претенции с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК.

Жалбоподателите поддържат, че обжалваното определение е неправилно като незаконосъобразно и необосновано и искат то да бъде отменено, а делото върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявените искове.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ 1 на обжалване съдебен акт на въззивния съд, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че производството по делото е образувано по подадена от жалбоподателите искова молба против Ц. Я. Д.. Посочено е, че в обстоятелствената част на исковата молба всеки от ищците е описал твърденията и обстоятелствата, на които основава претенцията си, като са изложили, че ищците и ответникът са наследници на Д. А. Д., б. ж. на [населено място], починал на 27.12.1973 г., който е бил собственик на земеделски имоти - ниви, находящи се в землището на [населено място], община [населено място], които са внесени в блок на ТКЗС през 1957 г. и с решение № 43-27 от 08.02.1996г. на ПК [населено място], на основание чл. 27 от ППЗСПЗЗЗ и протокол № 43А/Е от 10.06.1994 г. за определяне категориите на земеделските земи по подаденото заявление, е възстановено правото на собственост на наследниците на Д. А. Д., съгласно плана за земеразделяне в землището на [населено място], [община], върху описаните в исковата молба шест земеделски имота, а именно:

1. НИВА с площ от 6,499 дка , шеста категория, находяща се в местност “Г.“ ,съставляваща имот № *** по плана за земеразделяне,

2.НИВА с площ от 5,045 дка щета категория, находяща се в м. “К.“, съставляваща имот № *** по плана за земеразделяне на [населено място], 3. НИВА с площ от 0,996 дка щета категория, находяща се в м.“К.“, съставляваща имот № *** по плана за земеразделяне,

4.НИВА е площ от 8,018 дка, шеста категория, находяща се в м. “К.“, съставляваща имот № *** по плана за земеразделяне на [населено място], 5.НИВА с площ от 2,001 дка, шеста категория, находяща се в м.“П.“, съставляваща имот № *** по плана за земеразделяне,

6.НИВА с площ от 1,496 дка , шеста категория, находяща се в м. „П.“, съставляваща имот № *** по плана за земеразделяне на [населено място].

Констатирано е, че в исковата молба е посочено, че ищците са наследници на А. Д. Д. - син на Д. А. Д., като общо притежават 1/2 /една втора/ идеална част от описаните земеделски имота като са конкретизирали, че ищцата Л. А. Т. притежава 1/8 ид.ч. /една осма / от имотите, ищецът И. А. Д. притежава 1/8 ид.ч. /една осма/ от имотите, ищецът Р. А. Д. притежава 1/8 ид.ч. /една осма/ от имотите, ищците - Л. Д., А. Д., К. Ч. и А. Д. притежават общо 1/8 ид. ч. /една осма ид.ч./ от имотите или всеки притежава по 1/32 ид.ч. /една тридесет и втора / от тях.

2

Посочено е, че в исковата молба е изложено, че ответникът Ц. Я. Д., заедно със сестра си Е. Я. М., са наследници на Я. Д. Д. - син на общия наследодател Д. А. Д., като се твърди, че ответникът притежава 1/4 /една четвърт/ ид.ч. от описаните земеделски имоти. Описано е, като обстоятелства, на които се основава претендираното от ищците, че след възстановяване на имотите, същите се ползвали от наследниците съобразно притежаваните от тях права на собственост за селскостопански нужди - отглеждане на царевица, тютюн, фъстъци, както и овощни дръвчета. Твърдяло се, че ответникът се е снабдил с констативен нотариален акт относно собствеността на всички имоти, като и се поддържало, че не е упражнявал самостоятелна фактическа власт върху описаните шест поземлени имота в продължение на повече от десет години спокойно, явно и необезпокоявано, поради което не е придобил правата върху описаните имоти в цялост на посочените основания - наследство и давностно владение, а притежава само 1/ 4 ид.ч. от имотите по наследство. Описано е в исковата молба, че процесните ниви от тяхното възстановяване през 1996 г. и до сега са се ползвали от наследниците лично или чрез трети лица, поради което ответникът на посоченото основание - давностно владение- не е могъл да придобие правата, описани в констативния му нотариален акт. Изложено е, че снабдявайки се с констативен нотариален акт от страна на ответника Ц. Д., се засягат техните права върху описаните земеделски имота до размер на 1/2 ид.ч. и се смущава свободното упражняване на правата на ищците на собственост, което обуславя правния интерес от предявяване на установителен иск за собственост и иск за отмяна на констативния нотариален акт до размер на 1/ 2 ид.ч. от имотите, описани в него на основание чл. 537 ал.2 ГПК.

Констатирано е, че в исковата молба е заявено искане да бъде признато за установено между страните, че ищците са собственици по наследство от Д. А.

Д., б.ж. на [населено място], на 1/2 ид.ч. от описаните шест поземлени имота.

Посочено е, че с разпореждане № 1973/19.12.2025 г., районният съд е оставил исковата молба без движение, като е указал на ищците да отстранят нередовностите на същата като всеки един от ищците, предявил установителни искове за собственост срещу ответника по отношение на шест имота, следва да представи документ за внесена по сметка на съда държавна такса за всеки един от предявените установителни искове за собственост. Със молба вх.№ 11626/30.12.2015 г., процесуалният представител на ищците е 3 представил удостоверения за данъчни оценки и е посочил, че цената на исковите претенции е в размер на 1179,55 лева - 1/2 от общия размер на данъчните оценки на процесните шест имота общо. С разпореждане № 5/05.01.2026 г., районният съд повторно е указал на ищците, че доколкото същите са седем и всеки от тях е предявил искове за защита на правото си на собственост върху идеална част от шест процесни имота - всеки от тях дължи поотделно държавна такса в размер на по 300,00 лева, като общо дължимата се държавна такса е на стойност 2100 лева и доколкото са внесени само 50,00 лева, се дължи доплащане на 2050,00 лева. Констатирано е, че разпореждането е връчено редовно /на посочен от ищците адрес за призоваване/ на 12.01.2026 г., като указаният срок за отстраняване на нередовностите на исковата молба е изтекъл на 19.01.2026 г., без от ищците да са били представени документи, удостоверяващи заплащането на държавната такса, посочена от съда като дължима, нито е постъпила уточнителна молба, поради което исковата им молба е била върната на основание чл. 129, ал. 3 ГПК.

Въззивният съд е приел за неоснователни доводите на жалбоподателите, че в казуса държавната такса се дължи като за един обективно съединен иск, тъй като с оглед изложеното в исковата молба, всеки от тях претендира да е придобил по наследство право на собственост върху спорните имоти, което се оспорва от ответника, който се е снабдил с констативен нотариален акт за пълния обем на правото на собственост върху процесните имоти. Прието е, че се касае до защита на отделни субективни права на отделния наследник от имотите в наследствената маса, което характеризира исковата претенция като сбор от субективно и обективно съединени искови претенции. Посочено е, че всеки от ищците, доколкото защитава самостоятелното си право на собственост от наследствените имоти, има и самостоятелно защитим интерес, дължи самостоятелно заплащането на дължимата се за образуването на производството пред районния съд държавна такса. Прието е, че по отношение на дължимата държавна такса е приложима разпоредбата на чл. 72, ал. 2 ГПК, съгласно която за предявените в една молба искове за защита на различни интереси минималната такса се събира от всички интереси.

Изложени са мотиви, че казусът касае собственическите права на наследници за различни наследствени имоти, т.е. защитимото благо, съответно защитимият материален интерес, е този на всеки наследник самостоятелно, за всеки отделен имот. Посочено е, че разпоредбата на чл.72, ал.1 ГПК, на която 4 се позовават жалбоподателите, е приложима при обективно съединяване на искове, а не при субективно съединяване.

Формиран е решаващ правен извод, че доколкото първоинстанционният съд е дал на страната точни, пълни и ясни указания, но въпреки това не се достигнало до изпълнението им в цялост, са налице предпоставките на чл.

129, ал. 3 ГПК, и законосъобразно исковата молба е върната, а производството по делото - прекратено.

В приложено към касационната частна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси, които според жалбоподателката са от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно определение, като се поддържа, че по отношение на същите са налице предвидените в чл.

280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК основания за допускане на касационното обжалване, а именно:

1. Когато няколко ищци са предявили установителен иск за общо установяване на правата си върху недвижими имоти при наличие на общност на основанието, защитаваният интерес един ли е или са множество интереси и съответно коя е приложима разпоредбата за определяне на държавна такса чл. 72, ал. 1 или ал.2 ГПК?

2. Защитаваният интерес с правата /интереса/ на всяка от страните ли се свързва или се свързва с предмета на делото?

Поддържа се, че по въпросите въззивното определение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в определение № 3541/07.07.2025 г. по ч.гр.д. № 412/2025 г. на ВКС, ІV г.о.; определение № 196/04.12.2015 г. по ч.гр.д № 4994/2015 г., на ВКС,ІІ г.о.; определение № 467/20.09.2011 г. по ч.гр.д. № 506/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о.; определение № 60349/14.10.2021 г. по ч.гр.д.

№2543/2021 г. на ВКС, ІІІ г.о. и др.

Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал.

3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал.

5

3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/.

Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В конкретния случай Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение намира, че касационното обжалване не следва да бъде допускано, доколкото по поставените в изложението въпроси по приложението на чл. 72, ал. 2 ГПК е налице константна практика на ВКС, включително цитираната от касаторите, с която обжалваното въззивно определение е изцяло съобразено, с оглед на което е изключено приложението на поддържаните допълнителни основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК. Съгласно чл. 72, ал. 2 ГПК за предявените с една молба искове в защита на различни интереси минималната такса се събира от всички интереси. Съгласно трайната практика на ВКС по приложението на чл. 72 ГПК за размера на дължимата държавна такса е без значение видът на съединяване на исковете, евентуално или кумулативно, от значение е защитаваният интерес, който трябва да бъде различен по отделните искове. Приема се, че преценката относно приложението на уредените в ал. 1 и ал. 2 от чл. 72 ГПК хипотези е конкретна /определение № 22 от 07.02.2020 г. по ч. гр. д. № 213/2020 г., ГК, I ГО на ВКС; определение № 8 от 08.01.2020 г. по ч. гр. д. № 4838/2019 г., ГК, III ГО на ВКС; определение № 60349 от 14.10.2021 г. по ч. гр. д. № 2543/2021 г., ГК, III ГО на ВКС; определение № 50244 от 09.12.2022 г. по ч. гр. д. № 3376/2022 г., ГК, II ГО на ВКС; определение № 457 от 12.11.2020 г. по ч. т. д. № 1747/2020 г., ТК, ІІ ТО на ВКС; определение № 3098 от 25.11.2024 г. по т. д. № 2549/2024 г., ТК, II ТО на ВКС и др./