Определение № 531 от 11.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 531 гр. София, 07.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Красимир Машев като разгледа докладваното от Красимир Машев Касационно търговско дело № 20238002901526 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Ново Финанс” ООД, чрез адв. Д.

Т. от ВАК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу Решение № 146/28.04.2023 г., постановено по в. т. д. № 97/2023 г. по описа на Варненския апелативен съд, 1 с-в, в частта, в която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Ново Финанс” ООД срещу ЕТ „Дом-Игнат Раденков” кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на удостоверените в издадената по описа на ч. гр. д. 1508/2021 г. на РС-Варна Заповед за изпълнение № 260930/03.02.2021 г. акцесорни вземания по два договора за ипотечни заеми (Договор № 387-ВН/28.03.2019 г. и Договор № 386-ВН-27.03.2019 г.), представляващи мораторна неустойка (т. нар. наказателна лихва). В останалата част, в която са уважени останалите предявени главни и акцесорни положителни установителни искове, като необжалвано първоинстанционното решение е влязло в сила.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй 1 като апелативният съд – поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила (необсъждане на всички събрани по делото доказателствени средства, чрез които се установят съответните правнорелевантни факти), е изградил необоснован правен извод за нищожност (поради накърняване на добрите нрави) на процесните неустоечни клаузи.

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Жалбоподателят поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на съдебното решение да обсъди самостоятелно всички твърдения, възражения и доводи на страните, длъжен ли е да изследва кои са правнорелевантните за спора факти, да направи самостоятелна всеобхватна и задълбочена преценка на събрания по делото доказателствен материал и необходимо ли е да обоснове подробно доказателствените и правните си изводи?” (по този въпрос твърди противоречие със задължителната и казуалната практика на ВКС - ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/2001 г. ОСГК на ВКС; Решение по гр. д. № 5488/2013 г., IV г. о.; Решение по гр. д. № 1332/2010 г., I г.о.; Решение по гр. д. № 6396/2014 г., I г.о.; Решение по т. д. № 1740/2014 г., I т. о.; Решение по т. д. № 2220/2015 г., II т. о.; Решение по т. д. № 1106/2010 г., II т. о. и Решение по т. д. № 3768/2014 г., II т. о.); 2. „Допустимо ли е събирането на доказателства за установяване на прекомерност на неустойката или тази преценка може да бъде направена от съда само въз основа на посочения в договора за заем размер на неустойката?” (по този въпрос твърди противоречие с тълкувателните постановки по т. 3 от ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и Решение № 223/19.04.2016 г. по т. д. 3633/2014 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 88/22.06.2010 г. по т. д. №911/2009 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 12/21.03.2011 г. по т. д.

№1056/2009г. на ВКС, I т. о. и Решение № 958/07.12.2004 г. по т. д. № 5/2004 г. на ВКС, ТК, II отд.); 3. „Към кой момент трябва да се направи преценката дали неустойката е прекомерно голяма, като критерий за нищожността поради противоречие с добрите нрави - към момента на сключване на договора или към момента на възникване на правото на неустойка (т.е. към момента на неизпълнението или към друг момент?” (по този въпрос твърди 2 противоречие с Решение № 140/20.03.2006 г. по т. д. № 408/2005 г. на ВКС;

Решение № 218/27.03.2007 г. по т. д. № 750/2006 г. на ВКС, I т. о. и Решение № 418/10.05.2007 г. по т. д. № 88/2007 г. на ВКС, II т. о. и Решение № 4/25.02.2009 г. по т. д. № 395/2008г. на ВКС, ТК, I отд.); 4. „При преценката за валидността на неустоечна клауза от гледна точка на накърняване на добрите нрави съдът ограничава ли се до изследване само на договорната клауза или извършва цялостна преценка и на съпътстващи фактори, като всички представени (заявени и установени) по делото отношения между страните, равнопоставеността на страните, насрещните престации и др.?”; 5. „Дължи ли съдът произнасяне по нищожността на неустоечна клауза между търговци, в случая че не е сезиран с такова искане” и 6. „Следва ли въззивният съд да излиза извън рамките на търсената от ответника защита?” (по последните три процесуалноправни въпроса твърди противоречие с тълкувателните постановки по т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС).

Касаторът не обосновава посочените единствено чрез цифрово изражение специални процесуални предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.

280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовна учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.

283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните не спорят по установените в първата инстанция факти - относно съдържанието на сделките, сключени между въззивника-заемодател и заемателя (тези факти като правопораждащо основание са установени и със сила на присъдено нещо по влезлите в сила необжалвани части на 3 първоинстанционното решение). В този смисъл, решаващият съд е съсредоточил своя правен анализ върху спора дали предявените акцесорни вземания за заплащане на уговорените мораторни неустойки са породени, респ. дали клаузите, с които те са уговорени, са нищожни поради накърняване на добрите нрави. Прието е за установено, че точното изпълнение на поетите по двата процесни договора за заем парични задължения са обезпечени с учредяване на ипотека върху два търговски обекта, собственост на търговецазаемополучател. И по двата заемни договора е уговорено отсрочено връщане на предоставените заеми – на последния ден, на който се дължи възнаградителната лихва за ползване на заетия финансов ресурс - на 28.03.2024 г. (до този момент е срокът на действие на двата заемни договора).

Съгласно клаузите, уговорени в чл. 2.2., б. „й” от двата договора, е уговорена компенсаторна неустойка от 1% - при предложено предсрочно връщане на главниците в рамките на първите 12 месеца, а в чл. 2.6. – мораторна неустойка (т. нар. наказателна лихва), възлизаща на още 5%/месечно върху цялата остатъчна заемна сума, дължима при забава на цяла вноска с поне един ден или непълно плащане на уговорена в погасителния план вноска.

Извън тези уговорки договорът съдържа и други клаузи, също установяващи последиците на забавата на длъжника: при надхвърляне на 30 дни забава възниква право на предсрочна изискуемост (чл. 2.7.), като се поражда и право на мораторна неустойка от 60% от цялата главница, макар и да се начислява и друга мораторна неустойка (наказателна лихва по 5 % месечно до пълното погасяване на всички задължения) – тази мораторна неустойка (наказателна лихва) е ограничена до не повече от 30 дни за всяка просрочена вноска.

Идентични обезщетения за забава са свързани и с просрочие на крайния срок на договорите с повече от 10 дни (чл. 2.9). Анализирайки предметното съдържание на двата заемни договора, апелативният съд е достигнал до правното съждение, че пораждането на тяхното правно действие е отложено до внасяне на гаранционни вноски в размер на от 15% от главницата, предназначени да обезпечат изпълнението на паричните задължения за първите 12 месеца от действието на договорите (не е спорно между страните, че тези парични гаранции са получени от кредитора - чрез превод от наличност, осигурена с предоставената главница по втория договор) и са използвани от него за погасяване на вноските, включващи единствено възнаградителни лихви, които са били изискуеми до 28.03.2020 г., вкл. След 4 този период - поради неизпълнение на поетите парични задължения от заемополучателя, с уведомления, адресирани до длъжника (връчени на И. Р. на 23.11.2020 г.), кредиторът е обявил предсрочната изискуемост на паричното задължение за връщане на отсрочената главница.

При съобразяване на задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени по т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTKС, и след изясняване на понятието „добри нрави” при сключване на правни сделки, вкл. и търговски договори апелативният съд е достигнал до следните правни изводи: в случая заемната сделка е сключена между професионалисти, като, от една страна, доставчик на финансова услуга е предоставил за ползване свои оборотни активи срещу възнаграждение, с което да се покрият всички присъщи на дейността на финансовата институция разходи, вкл. и поемането на риска от загуба при неплатежоспособност на клиента и да се генерира печалба като цел на всяка търговия. От друга страна, търговецът - физическо лице, е получил срещу извършването на невисок текущ производствен разход право свободно да си служи в рамките на значителен период от време с целия привлечен капитал, за да постигне позначимите за него дългосрочни производствени или инвестиционни цели, вкл. и да получи печалби в бъдеще, като структурира краткосрочна и дългосрочна задлъжнялост на предприятието си. Апелативният съд е счел, че в пределите на тези насрещни престации се простира предвидимият положителен интерес на всяка от страните, който би се оказал накърнен при конкретно неизпълнение, и той следва да бъде отчитан и от съда като критерий за предвидимите вреди, чието обезпечаване е целта на всяка неустоечна клауза. В случая пропускането на междинен месечен падеж на отделна „вноска” по смисъла на чл. 2.6. от договорите не може да накърни интереса на заемодателя за възстановяване на главницата, чието връщане не само не е уговорено на вноски, а дори напротив, частичното връщане в рамките на първата година на ползване се гарантира с компенсаторно обезщетение за неполучен приход от заемодателя (чл. 2.2, б. „и”).

Единственият интерес на кредитора, който се засяга в този случай, е очакването той да получи приходи в размер на месечната възнаградителна лихва. От друга страна, в конкретните сделки са уговорени и гаранции за кредитора, които категорично изключват риска от някакви загуби в рамките на първата година от действието на заемните договори, тъй като 5 предоставените от заемателя (т.е. усвоени от получената и вече олихвяема главница) гаранционни суми са били на разположение именно на заемодателя, като те са били предназначени по общата уговорка за покритие на тези първоначални доходи по начин, който изключва каквато и да е забава в рамките на „преференциалния” 12 месечен период на олихвяване с по-ниския лихвен процент. Несъмнено е, че още при договарянето на финансовата услуга и по двата договора и за двете страни е била предвидима липсата на каквото и да е основание за възникване на вреди от забава в рамките на първата година, съответно покритите с неустойката по чл. 2.6. предвидими мораторни вреди са съизмерими с евентуално пропускане за определено време на доходи в размери на увеличените месечни вноски, съответно по 1302,08 лв. и по 52,08 лв., месечно по всеки от двата договора. Загубите, които финансова институция търпи при такава забава, е съпоставима с неполучена печалба от реинвестирането на тези парични средства. В случая обаче, страните са посочили като размер на мораторната неустойка, дължима за всеки ден от забавата, процент, изчислен върху основа, съпоставима не с тези неполучени суми, а със самите главници (съответно 62500 лв. и 2500 лв.) или с 50 пъти по-висока стойност. При тази уговорка за всеки един ден забава кредиторът следва да получи общо по двата договора по 108,33 лв. (65000 лв. главница х 5% месечна лихва/30 дни), т.е. сума, възлизаща над 200 пъти размера на законната мораторна лихва върху просрочената сборна вноска, която не достига дори 0,50 лв. (1354,16 лв. х 10% годишна лихва/360 дни). В този смисъл, такава разлика в размера е доказателство не просто за санкционно увеличение, а за свърхпрекомерност и то не поради продължителността на забавата, а поради уговорената от страните формула на определяне на размера на обезщетението.