Решение № 3473 от 16.09.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 3473 гр. Варна, 16.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на девети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Цвета Б. Борисова при участието на секретаря Бояна П. Перчева като разгледа докладваното от Цвета Б. Борисова Гражданско дело № 20253110111070 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от Г. А. К., ЕГН ********** против „******” ЕООД, ЕИК ****, с която се предявяват обективно кумулативно съединени искове, както следва: чл. 124, ал.1 ГПК, вр. чл. 22 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че Договор № ****/16.10.2020 г. за предоставяне на потребителски кредит, сключен между страните, е недействителен. В условия на евентуалност, се моли да бъде установено, че клаузата на чл. 5 от Договор за потребителски кредит № **** от 16.10.2020 г. е недействителна, на осн. чл. 124, ал.1 ГПК вр. чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД, вр. чл. 143 и 146 ЗЗП. Предявен и кумулативно съединен главен иск с правно основание чл. 55, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 504,16 лева (257.77 евро), представляваща недължимо платена сума по недействителен Договор № **** за предоставяне на потребителски кредит от 16.10.2020г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 06.10.2025 г., до окончателното изплащане на сумата. В условия на евентуалност, се моли за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 392,41 лева (200.64 евро), представляваща такса за предоставяне на гаранция, с която ответникът се е обогатил неоснователно, на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 06.10.2025 г., до окончателното заплащане на дължимата сума.

В исковата молба се излагат съображения, че между страните е сключен Договор № **** за предоставяне на потребителски кредит от 16.10.2020 г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 1 200 лева. Съгласно чл. 5 от Договора, кредитът се обезпечавал с поръчителство, предоставено от „**** ****“ ЕАД, по силата на договор за 1 поръчителство, сключен между кредитополучателя и поръчителя, като уговорката, свързана с обезпечението, не можела да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. Договорът за поръчителство бил сключен между кредитополучателя и поръчителя на следващия ден. Съгласно договора за поръчителство, кредитополучателят се задължавал да заплати възнаграждение за поръчителя, представляващо „такса за предоставяне на гаранция“. По Договор за потребителски кредит № **** ищецът платил сума за погасяване на кредита в размер на 1 704,16 лева.

(871.32 евро), като кредитът бил изцяло погасен на 22.01.2021 г. Според ищеца, възнаграждението по договора за поръчителство представлявал разход, който следвало да бъде включен при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита /ГПР/, което не било сторено. Твърди се, че ако допълнителното възнаграждение бъде включено в ГПР, то нормативно установеният в чл. 19, ал. 4 от ЗПК максимален размер на ГПР ще бъде надвишен. В условия на евентуалност, се поддържа, че клаузата на чл. 5 от Договор за потребителски кредит № **** противоречи на добрите нрави, неравноправна е по смисъла на чл. 143 от ЗЗП и не е индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Сочи се, че нищожността на клаузата за обезпечение обуславяла нищожност на Договора за поръчителство, сключен между „**** ****“ ЕАД и ищеца, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10, чл. 16, чл. 19, ал.

4, чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 143 и 146 ЗЗП. С оглед нищожността на Договора, твърди се, че кредиторът се е обогатил неоснователно, съответно дължал връщане на платената от кредитополучателя сумата в размер на 504,16 лева (257.77 евро) над главницата по Договора, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от Закона за задълженията на договорите /ЗЗД/. В случай че съдът приеме Договор за потребителски кредит № **** за действителен, а само клаузата на чл. 5 от Договора за нищожна, се моли за връщане на платената „такса за предоставяне на гаранция“ в размер на 392,41 лева (200.64 евро), ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното заплащане на дължимата сума. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „******“ ЕООД, с който се излагат съображения за неоснователност на предявените претенции. Посочва се, че ищецът е избрал сам вида на поръчителството, като се възразява за недопустимост на искове за нищожност на договора за гаранция. Навеждат се съображения, че претенциите на ищеца не били подкрепени с убедителни доказателства. Сумата по договора за гаранция не следвало да се включва в ГПР, доколкото не била задължително условие за сключване на договора. Поради изложеното се претендира предявените искови претенции да бъдат отхвърлени.

След преценка на събраните по делото доказателства и становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

2

Не съществува спор между страните, а и от приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между "******" ЕООД (като заемодател) и ищеца Г. К. (като заемател) е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № ****/16.10.2020г., по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 1 200 лева (613.55 евро). Отразеният в договора лихвен процент е 23.00 %, а годишният процент на разходите е 49, 11 %. Съобразно чл. 5 от Договора за паричен заем, кредитът се обезпечава с поръчителство в полза на кредитора, предоставено от „**** ****“.

Безспорно е, че в изпълнение на задължението на длъжника по чл. 5 от договора за кредит, между А. Г. и "**** ****", е сключен Договор за предоставяне на гаранция (поръчителство) от 16.10.2020г. Съобразно чл. 1.6 от договора за поръчителство, потребителят дължи заплащане на възнаграждение в полза на "**** ****" в размер от 924 лв. (472.43 евро).

В хода на производството е прието заключение по допусната ССчЕ, което съдът кредитира като ясно, отговарящо на поставените въпроси и изготвено от компетентно лице. От същото се установява, че общият размер на постъпилите суми по договора за кредит и договора за поръчителство е 1 704.16 лв. (871,32 евро). Титуляр на всяка от сметките, по които са постъпвали плащания от кредитополучателя както по договора за кредит, така и по договора за предоставяне на поръчителство, е „******“ ЕООД.

По правните аспекти на спора:

По предявения главен иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, вр. чл.

22 ЗПК:

Съобразно изложеното от фактическа страна, не е налице съмнение, че между "******" ЕООД като заемодател и Г. К. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1 200 лева (613.55 евро). Заемодателят е не****ова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.

4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК. Предвид изложеното, то с характеристика на потребителски договор е и свързаният с кредитното правоотношение Договор за предоставяне на гаранция (поръчителство), сключен между ищеца и "**** ****".

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за 3 потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на недействителност. В процесния случай твърденията за недействителност на договора за кредит поради противоречието му с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани в контекста на клаузата на чл. 5 от Договора за кредит.

Посочената разпоредба от договора възлага в тежест за заемателя да сключи договор за поръчителство с "**** ****", който да обезпечава вземанията на "******" ЕООД по процесния договор за кредит. Прочитът на съдържанието на клаузата на чл. 5 от договора за кредит и съпоставянето й с естеството на сключения договор налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Тоест, кредиторът цели да "насочи" длъжника към единствената форма на обезпечение, която той обективно би одобрил - поръчителство от "****". Предвид изложеното, то разходът за потребителя по договора за предоставяне на гаранция с "****" е сигурен, тъй като предоставянето на гаранцията (поръчителство) е необходимо условие да се усвои финансовият ресурс.

Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по договора за гаранция към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи установения максимален размер на ГПР, съобразно нормата на чл.

19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 11%, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи 4 се включват (съответно заплащат) и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати възнаграждение за предоставянето на поръчителство от "****", то същото е с характер на сигурен разход и следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР. Впрочем, обстоятелството че възнаграждението на поръчителя не се включва при формиране на приложимия към договора за кредит ГПР, не се и оспорва от ответната страна.

В случая акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора. Впрочем, невключването на вземането за възнаграждение по договора за гаранция към разходите по договора за кредит следва да се окачестви като нелоялна и по -специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Отделно от това, по този начин се прехвърля изцяло върху длъжника рискът от неизпълнение на задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя. Последното се явява в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 40- 46 от Решение на СЕС (четвърти състав) от 27.03.2014 г. по дело C- 565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orléans (Франция).