Определение № 1498 от 07.06.2023, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1498 гр. Бургас, 07.06.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на седми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Росица Ж. Темелкова

Членове:

Таня Т. Русева Маркова

Елеонора С. Кралева като разгледа докладваното от Таня Т. Русева Маркова Въззивно частно гражданско дело № 20232100500352 по описа за 2023 година Производството по делото е образувано по повод депозирана частна жалба на „Мъни плюс Мениджмънт“ АД със седалище гр. София (в качеството му на правоприемник на „Мъни плюс Мениджмънт“ ООД) против Разпореждане 966 от 24.01.2023г., постановено по частно гр. дело № 318/2023г. по описа на Районен съд – Бургас в частта, с която е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на Заповед за изпълнение по чл.

410 от ГПК против длъжника Д. И. З., за сумата от 1 123, 20 лева, представляваща договорна лихва, както и сума в размер от 46, 37 лева, представляваща мораторна лихва, дължими по сключен между страните Договор за потребителски кредит (паричен заем).

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК във връзка с чл.

413, ал. 2 от ГПК.

Депозираната частна жалба е против съдебен акт, който подлежи на обжалване и от лице, което има правен интерес да го атакува. Жалбата е депозирана в срок – съобщение за изготвеното разпореждане е връчено на жалбоподателя на 01.02.2023г., а частната жалба е изпратена до съда по електронен път чрез Системата за сигурно електронно връчване на дата – 07.02.2023г., дължимата държавна такса е заплатена и лицето, подписало частната жалба разполага с валидна представителна власт да сезира настоящата инстанция, поради което съдът намира, че жалбата е допустима и 1 следва да бъде разгледана по същество.

В жалбата се твърди, че са неправилни изводите на съда, че договорът за потребителски кредит е недействителен, тъй като неустойката, уговорена между страните по сключения договор е уговорена при отлагателно условие, а именно – в случай на неизпълнение на задължението по чл. 18.2, т.

7 от сключения договор, а това означава, че към момента на сключване на договора за кредит, към който момент се изчислява и годишния процент на разходите, вземане за неустойка не съществува. В жалбата се посочва, че от друга страна - на основание чл. 19, ал. 3 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит., поради което и не може да се приеме, че уговорената в договора неустойка представлява разход, който следва да намери отражение при изчисляването на ГПР.

В жалбата се посочва, че посочването на неустойката в погасителния план е с цел предоставяне на информация на потребителя за общодължимата сума за срока на договора в случай на неизпълнение на задължението по чл. 18.2, т. 7 и не променя характера на това вземане като разход, дължим при неизпълнение по смисъла на чл. 19, ал. 3 от ЗПК. От друга страна – в жалбата се посочва, че надвишаването на нормативно установения праг на годишния процент на разходите на основание чл. 19, ал.

5 и ал. 6 от ЗПК води до нищожност само и единствено на клаузите, които надвишават максималния допустим размер на 5 пъти законната лихва за забава по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а не и до нищожност на цялото съглашение.

Посочва се в жалбата, че са неправилни изводите на първоинстанционния съд за нищожност на възнаградителната лихва поради противоречи с добрите нрави заради надвишаване на трикратния размер на законната лихва, тъй като процесният договор е сключен след изменението на ЗПК от 2014г., тоест – при наличието на законоустановена горна граница на договорната лихва при потребителските кредити – 5 –кратния размер на законната лихва, посочен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Претендира се атакуваното разпореждане да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново разпореждане, с което да бъде постановено да бъде издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от 2

ГПК и по отношение на сумата от 1 123, 20 лева, представляваща 14 броя незаплатени вноски по договорна възнаградителна лихва, дължими за периода от 10.11.2021г. до 10.12.2022г. по Договор за потребителски кредит от 07.07.2020г., както и по отношение на претендираната сума в размер на 46, 37 лева, представляваща лихва за забава, начислена върху просрочената главница от 11.10.2021г. до 19.12.2022г.

Не се отправят искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.

Отправя се искане да бъдат присъдени направените по делото разноски.

Бургаският окръжен съд като взе предвид разпоредбите на закона, исканията и твърденията на жалбоподателя и събраните по делото доказателства намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по заявление на частния жалбоподател „Мъни плюс Мениджмънт“ АД за издаване на Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против длъжника Д. И.

З. с настоящ адрес – гр. Б., ж.к. „И.“, бл. *, вх. *, ет. *, ап. *, за следните суми:

- 1 181, 01 лева, представляваща главница – 15 броя незплатени вноски по главницата по кредита за периода от 10.10.2021г. до 10.12.2022г., дължима по сключен между страните Договор за потребителски кредит № */07.07.2020г. и

- 1 123, 20 лева, представляваща договорна лихва – 14 броя незаплатени вноски по договорна възнаградителна лихва, дължима за периода от 10.11.2021г. до 10.12.2022г., ведно със

- 46, 37 лева, представляваща лихва за забава за периода от 11.10.2021г. до 19.12.2022г., както и

- законната лихва върху главницата от 1 181, 01 лева от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК – 19.12.2022г. (видно от постановеното пощенски клеймо) до окончателното плащане на сумата и - направените по делото разноски в размер на 33, 28 лева държавна такса и възнаграждение за адвокат в размер на 415, 77 лева.

3

В отговор на депозираното заявление за издаване на Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК първоинстанционният съд е уважил частично заявлението, като е издал Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 189 от 24.01.2023г. за главница в размер на 1 181, 01 лева, дължима по сключения между страните договор от 07.07.2020г., ведно със законната лихва върху сумата от 181, 01 лева, считано от датата на подаване на заявлението – 20.12.2022г., както и направените разноски в размер на 23, 62 лева, представляваща държавна такса и сума в размер на 50 лева, възнаграждение за адвокат.

С Разпореждане № 966 от 24.01.2023г., постановено по частно гр. дело № 318/2023г., Районен съд – Бургас е отхвърлил заявлението в останалата му част, като е отказал да издаде Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК в частта, касаеща вземането за договорна лихва в размер на 1 123, 20 лева, като в своите мотиви съдът е посочил, че тази претенция е основана на договор за потребителски кредит, който е недействителен съгласно чл. 10а, чл. 11, ал. 1, т. 10 във връзка с чл.

19, ал. 1 – 4, чл. 22 и чл. 23 от ЗПК и потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, респективно – неплатения остатък от тази стойност. Изрично в своите мотиви съдът е приел, че уговорената в чл. 18, т.

8 от сключения между страните договор за кредит при непредставянето на „документ за доходите“ всъщност е част от възнаграждението за предоставения кредит, умишлено обособена като отделно вземане, привидно условно, с цел заобикаляне ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите. Съдът за пълнота е посочил, че прави впечатление величината на лихвения процент – 41%, поради което тази клауза е нищожна и на самостоятелно основание, като накърнява добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва.

В конкретния случай, настоящата инстанция не споделя направените изводи на първоинстанционния съд по следните съображения:

Съгласно приетото в т. 2б на ТР № 4/18.06.2014г., постановено по тълк. дело № 4/2013г. по описа на ОСГТК на ВКС на РБ, в производството по чл. 410 от ГПК, съдът не събира доказателства, нито може да прави изводи въз основа на представени такива, и преценката на съда по основателността на 4 искането е ограничена единствено до проверка на твърденията изложени в заявлението. В случая твърденията изложени в т. 9 и т. 12 от заявлението по чл. 410 от ГПК индивидуализират претендираното вземане по основание и размер за всяко от отделните пера (главница, договорна лихва и законна лихва върху непогасената главница), т.е. заявлението е редовно от формална страна. В заявлението са изложени всички фактически обстоятелства, които са от значение за възникването, съществуването и изискуемостта на претендираните вземания за главница и договорна лихва в посочения размер и период. Твърдения за съществуването и изискуемостта на вземане за неустойка не са били изложени и е безспорно в конкретния случай, че заявителят – „Мъни плюс Мениджмънт“ АД не отправя претенция за неустойка, уговорена между страните по чл. 18.2, т. 8 от сключения Договор за потребителски кредит, поради което, според настоящия състав, съображенията на заповедния съд относно недействителността на договора за паричен заем поради невключването в ГПР на договорената неустойка, не кореспондират с претенцията на заявителя. Задължението на заповедния съд да извърши служебна проверка за наличието на неравноправни клаузи, от които се извежда предявеното със заявлението вземане произтича от разпоредбата на чл. 411, ал. 2, ал. 2 от ГПК, съгласно която заповед за изпълнение не се издава, а депозираното заявление се отхвърля в случаите, когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави.

В конкретния случай предмет на заявлението са вземане за неплатена главницата, договорната лихва върху предоставения кредит, лихва като обезщетение за забавено плащане и законната лихва върху главницата за периода от датата на депозираното заявление до окончателното плащане.

Предвид обстоятелството, че с депозираното пред съда заявление, жалбоподателят не е претендирал вземане за неустойка, следва да се приеме, че не са били налице законовите предпоставки на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК, районният съд да извършва преценка за съответствието на включена в сключения между страните договор за потребителски кредит клауза за такса за експресно разглеждане със закона, да изследва, дали същата води до нарушение на императивна правна норма - чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и дали същата противоречи на добрите нрави.

Следва да се отбележи и обстоятелството, че в приложимия в случая 5

Закон за потребителски кредит, няма предвидени разпоредби, уреждащи максималния размер на възнаградителната лихва. Същата представлява очаквана печалба на кредитора и съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК съставлява част от общите разходи по кредита, които се включват в ГПР. За да бъде избегната злоупотреба и несъразмерно възлагане на тежести за икономически по-слабата страна, в чл. 19, ал. 4 от ЗПК е предвиден фиксиран максимален размер на ГПР, а именно забрана той да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на Република България, в случая – не по-висок от 50%. В настоящия случай възнаградителната лихва е уговорена в размер на 40, 15 %, а ГРП възлиза на 47, 98 %, т.е. в случая уговореният ГПР не надвишава допустимия максимален размер по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради което доводите за наличие на нищожност на договорената възнаградителна лихва поради противоречие с морал и добрите нрави се явяват неоснователни. Настоящата съдебна инстанция не споделя изводите в обжалваното разпореждане за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като видно от съдържанието на договора - е посочен изрично размера на ГПР – 49, 68 %, както и какъв е конкретния размер на сумата, представляваща „общата стойност на плащанията“, която следва да бъде върната. Предвид горното настоящият състав счита, че е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК за посочване на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, поради което не е налице недействителност на договора за кредит по смисъла на чл. 22 от ЗПК.