Решение № 5660 от 19.12.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5660 гр. Пловдив, 19.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20255330103581 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата Е. Т. А., ЕГН: **********, от гр. П., ул. „**********“ № ***, ет. ***, ап. ***, чрез пълномощник адв. Р. Р., е предявила против „Сити Кеш” ООД, ЕИК: 202531869, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Цариградско шосе” № 115Е, ет. 5, представлявано от управителя Н. П., иск за осъждане на ответника да й заплати сумата от 779, 90 лева- платена над главницата без основание по нищожен договор за потребителски кредит № ********/ 22.05.2024 г.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ********/ 22.05.2024 г., с който на лицето се предоставил кредит в размер на 1 000 лева, при ГПР- 65, 59 % и ГЛП- 50 %, на 44 седмични вноски, с краен падеж- 26.03.2025 г. В чл. 5 ал. 1 и 2 от договора се предвиждало представяне на обезпечение- банкова гаранция или поръчителство, като при неизпълнение, се дължала неустойка в размер на 984, 88 лева, платима разсрочено с погасителните вноски. Твърди се, че по договора била заплатена сумата от 2 244 лева, с което той бил напълно погасен.

Договорът обаче бил нищожен на основание чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, защото в ГПР не се включвала неустойката, която представлявала разход по кредит и носела допълнителна печалба на кредитора, като с нея се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и така ГПР не отговарял на реално приложения. По кредита била платена над главницата сумата от 1 244 лева, поради което тя подлежала на връщане- чл. 23 от ЗПК. В тази връзка се моли за осъждането на ответника. Претендират се и разноските в процеса. В допълнителна молба 1 ищецът посочва банкова сметка, на която е титуляр. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но пълномощникът й взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се твърди, че ищецът злоупотребявал с права, защото образувал три еднотипни дела, в които оспорвал клаузите на неустойка в договори за потребителски кредит, като единствената му цел била да генерира разноски за пълномощника му. В тази връзка се иска или съединяване на всички дела за общо разглеждане в едно производство, или пък неприсъждане на разноски за адвокатско възнаграждение по делата. По същество се твърди, че договорът за кредит не бил недействителен и в случая били съобразени изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Уговорената неустойка не можела да се включи в ГПР, защото разходите се посочвали към датата на сключване на договора за кредит, а тя се начислявала за неизпълнение на задълженията на длъжника и евентуално би била дължима след сключване на договора. Тя имала обезпечителна функция и не представлявала добавък към лихвата, като потребителят предварително бил уведомен за всички възможни суми, които ще му бъдат начислени при неизпълнение на задълженията по кредита. Нямало и заблуждаваща търговска практика, защото в договора ясно бил посочен размерът на ГПР.

Клаузата за неустойка била действителна, като потребителят имал възможност и да се откаже от договора, без да дължи каквито и да е суми, ако е преценил, че договорът съдържа неизгодни за него условия. Очевидно било, че той договаря недобросъвестно по чл. 12 от ЗЗД, защото въобще нямал намерение да представя обезпечение. Нямало противоречие на неустойката с добрите нрави, клаузата била индивидуално уговорена и имала компенсаторен характер. На клиента бил предоставен предварително СЕФ, с което той бил информиран за всички параметри по кредита и бил наясно с икономическите последици. Между страните имало сключени общо 3 договора за кредит, с идентични условия, като вместо да упражнява добросъвестно правата си по първия договор, ищцата сключила нови, без да изпълнява задълженията си по тях за предоставяне на обезпечение. Нито имало заблуждаваща търговска практика на финансовата институция, нито клаузите на кредита били неравноправни, след като ищцата сключила общо 3 договора при такива условия. Тъй като договорът бил действителен, платените по него суми били валидно получени и не подлежали на връщане. Ищецът обаче не представял платежни документи за погасяване на дълга, а с искането за допускане на ССчЕ се целяло освобождаването му от процесуалните му действия по доказване на претенцията си. Моли за отхвърляне на иска, претендира на свой ред разноски. В с.з. страната също не се представлява, но пълномощникът й взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за потребителски кредит № *******/ 22.05.2024 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 1 000 лева, при следните условия: вноски- 44 седмични, с краен падеж- 26.03.2025 г., при фиксиран годишен лихвен процент50 % и годишен процент на разходите- 65, 59 %, с общ размер на всички плащания- 1 259, 12 2 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 984, 88 лева, платима разсрочено по погасителния план.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем, ведно с погасителен план към него, искането за сключване на договора, СЕФ и лог файл по договора.

По делото е прието заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице след проверка на документацията по кредита е установило, че общо заплатената по договора сума е в размер на 1 777, 90 лева и според счетоводните записвания на кредитора е била разпредЕ., както следва: главница- 1 000 лева, лихва- 194, 88 лева и неустойка- 583, 02 лева. Посочено е още, че размерът на ГПР би станал 107, 44 %, ако в него се включи и неустойката.

Във връзка с прието заключение на ССчЕ е допуснато изменение на иска, като същият е увеличен в размер на 779, 90 лева, като краен размер, вместо първоначално предявения такъв от 50 лева, като частичен от 1 244 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната 3 лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 65, 59 %, а възнаградителната лихва (фиксиран ГЛП)- 50 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 11 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 984, 88 лева (при отпусната заемна сума от 1 000 лева тя е почти колкото стойността на кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително суми за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчител/и) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.

Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК (според ССчЕ при включване и на неустойката размерът на ГПР би станал 107, 44 %, с което ще се наруши императивната норма на чл. 19 ал. 4 от ЗПК за петкратния лимит на законната лихва), като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца. Оттук- след като целият договор за кредит се явява нищожен, то такава е и конкретната клауза за неустойка по него.

4

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи- такси, неустойки и т.н.