Решение № 306 от 03.11.2023, Окръжен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 306 гр. ХАСКОВО, 03.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, II-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ДЕЛЯНА СТ. ПЕЙКОВА

Членове:

ГЕОРГИ Г. ГЕОРГИЕВ

ГЕОРГИ К. МИЛКОТЕВ при участието на секретаря Ж. М. Д. като разгледа докладваното от ГЕОРГИ К. МИЛКОТЕВ Въззивно гражданско дело № 20235600500555 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 - 273 от ГПК, образувано по въззивна жалба, подадена от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД.

С Решение № 109/15.06.2023 г., постановено по гр.д. № 849/202 2 г., РС - Свиленград е отхвърлил като неоснователени предявените от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, с ЕИК: 131134023, със седалище и адрес на управление: гр.

София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, против П. Д. И., с ЕГН:

**********, с адрес: *****, установителни искове за следните суми, произтичащи от по Договор за потребителски кредит № *** от **** г., а именно: 11840,85 лв. - главница, 4252,55 лв. - договорна лихва за периода 25.04.2021г. - 09.03.2022 г. и 1191,92 лв. - обезщетение за забава за периода 25.04.2022 г. - 19.05.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 30.05.2022 г., до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 350/22 г. по описа на РС - Свиленград. С Решението РС Свиленград е осъдил „Ти Би Ай Банк“ ЕАД да заплати на П. Д. И. сумата 1

2900,00 лв. - разноски в исковото производство.

Недоволен от постановеното решение е останал въззивникът „Ти Би Ай Банк“ ЕАД. Счита решението на първоинстанционния съд за неправилно.

Изтъква, че съдът е отхвърлил предявените искове в цялост, а следвало да присъди главницата по договора по аргумент от чл. 23 от ЗПК. Отбелязва, че ГПР по процесния договор не надвишава законовия лимит от 50 процента.

Счита, че подробната информация как се изчислява ГПР няма да помогне на потребителя да направи преценка дали условията по кредита го удовлетворяват. Сочи, че разликата между ГПР и ГЛП се дължи на това, че първата вноска по кредита е отложена във времето спрямо момента на сключване на договора и усвояването на същия. Претендира, че съдът не следвало да присъжда разноски на ответника, тъй като представеният договор не може да се счита за разписка за извършено плащане и съдът не е обсъдил наведеното възражение за прекомерност на адвокатския хонорар.

Моли съдът да отмени решението на районния съд и да уважи исковете. Претендира разноски.

Постъпил е писмен отговор от въззиваемата страна. Ответникът счита въззивната жалба за допустима, но неоснователна. Претендира, че правилно съдът не е присъдил главницата по договора за кредит. Набляга, че самото признание на размерите на ГЛП и ГПР е основание договорът за кредит да бъде обявен за недействителен, тъй като съществени негови клаузи противоречат на закона.

ОС - Хасково като провери основателността на оплакванията във въззивната жалба и при съобразяване с разпоредбата на чл. 269 от ГПК, констатира следното:

Жалбата е подадена в срок, от надлежна страна и е процесуално допустима. Преценена по същество е частично основателна.

На 18.09.2020 г. „Ти Би Ай Банк” ЕАД сключило с П. Д. И. Договор за потребителски кредит № *****, по силата на който му предоставил кредит в размер на 12245,84 лв., срещу задължение за връщането му на 31 погасителни месечни вноски, 30 от които в размер на по 716,29 лв. всяка, и последна вноска в размер на 716,32 лв. Според чл. 9 на същия договор годишният лихвен процент, с който се олихвява кредита, е в размер на 50,76 %. Според чл. 10 от същия договор годишният процент на разходите по 2 кредита е в размер на 49,04%. Ответникът не платил дължимите вноски с падежи 25.04.2021 г., 25.05.2021 г. и 25.06.2021 г., поради което му било изпратено уведомление за предсрочна изискуемост, получено на 09.03.2022 г.

За събиране на вземането си по договора за кредит ищецът подал заявление за издаване на заповед по чл. 417 от ГПК, по което било образувано ч.гр.д. № 350/22 г., по описа на РС - Свиленград. Въз основа на издадените заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист било образувано изпълнително дело № 1830/2022 г. по описа на ЧСИ Николета Кавакова № 929.

С Определение № 927/14.12.2022 г., постановено по в.ч.гр.д. № 742/2022 г. по описа на ОС - Хасково, е отменено разпореждането за незабавно изпълнение, обективирано в Заповед № 182/31.05.2022 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, и е обезсилен издаденият въз основа на заповедта изпълнителен лист.

Ищецът получил на 23.11.2022 г. съобщение, с указание от съда за предявяване на иск за установяване вземането си, и в указания му срок предявил обективно съединени установителни искове с правно основание чл.

422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ, вр. чл. 9 от ЗПК и чл. 86, ал.

1 от ЗЗД.

По делото е назначена счетоводна експертиза, като от представеното заключение се установява, че размерът на чистата стойност на кредита съгласно подписания договор възлиза на 12245,84 лв., усвоени изцяло на 18.09.2020 г. чрез превод по банковата сметна на ответника, а размерът на постъпилите плащания от кредитополучателя възлиза на 4284,30 лв. до 28.04.2023 г., като размерът на главницата ако плащанията се отнесат само към нея е 7961,54 лв.

При разглеждането на спора първоинстанционният съд е събрал всички относими към спора и сочени от страните доказателства. Пред настоящата инстанция не се представиха нови доказателства.

Безспорно по делото е, че процесното правоотношение представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК.

Следователно в полза на физическото лице кредитополучател е приложима правната уредба на ЗПК и ЗЗП в защита на правата му на потребител. Съдът от своя страна следва да осъществи цялостна проверка на договора за 3 потребителски кредит на основание чл. 7, ал. 3 от ГПК.

В настоящото производство, което е установително по своя характер, кредиторът е този, който следва да установи съществуването на вземането си и неговия размер. Настоящата инстанция не споделя доводите на въззивния жалбоподател и ищец в първоинстанционното производство по отношение на спазването на разпоредбите на ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 4 от същия закон годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Процесният договор за кредит само формално отговаря на това изискване, доколкото в него е налице посочване на годишен процент на разходите, който е под 50%.

На основание чл. 19, ал. 1 от ЗПК обаче годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В чл. 9.1 от договора е посочен годишен лихвен процент в размер на 50.76%, който е формиращ елемент от годишния процент на разходите, като по аргумент от чл. 9.3 лихвата дори надвишава 50,76% - в случай, че същата се изчислява на дневна база 1/360-та част, както е посочено в тази част. В договора не е конкретизиран механизмът, по който е определен ГЛП. Бланкетното посочване единствено на краен размер на ГПР не позволява да се проверят индивиндуалните му компоненти. Простите математически сметки показват, че само посочените в договора разходи за договорна лихва превишават максималния допустим размер, визиран в чл. 19 ал. 4 от ЗПК - пет пъти законната лихва.

Всичко това поставя потребителя в неравностойно положение, тъй като той на практика няма ясна и достъпна за него информация за това как и с колко се оскъпява кредитът му, което е предпоставка потребителят да прецени икономическите последици от сключването на договора.

Тези уговорки са във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя, поради което 4 съставляват неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 1 от Закона за защита на потребителите. Настоящата инстанция напълно споделя извода на районния съд, че не е спазено императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради което по аргумент от чл. 22 от ЗПК се формира извод за недействителност на Договор за потребителски кредит № **** от *** г.

Съдът обаче не споделя доводите на първата инстанция, че главницата не може да бъде установена за дължима в настоящото производство, тъй като би се стигнало до подмяна основанието на вземането.

При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производство по предявен иск по ЗЗД, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит и задължението за периодичност за връщането на сумата.

Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл.

55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК.

От представеното и прието заключение на извършената съдебно счетоводна експертиза се установява, че е платена сума в общ размер на 4284,30 лв. от страна на ответника в първоинстанционното производство.

Същата е погасила част от чистата сума по кредита в общ размер на 12245,84 лв.

Предвид изложените по-горе съображения съдът счита, че обжалваното решение в частта, с която е отхвърлен искът за установяване съществуването на вземане за главница в размер на 7961,54 лв., следва да 5 бъде отменено и вместо него съдът постанови друго, с което уважи иска в посочената част.

Решението в останалата обжалвана част, с която са отхвърлени установителните искове за съществуване на вземания за разликата над 7 961,54 лв. до пълния предявен размер 11840,85 лв. - главница, 4252,55 лв. договорна лихва за периода 25.04.2021 г. - 09.03.2022 г. и 1191,92 лв. обезщетение за забава за периода 25.04.2022 г. - 19.05.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл.

417 ГПК - 30.05.2022 г., до окончателното изплащане на задължението, следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора, частично основателна се явява претенцията на въззивника за присъждане на деловодни разноски за заповедното производство и за двете инстанции в исковото производство. Ето защо и съобразно изводите за основателност на иска само за главницата в размер на 7961,54 лв., ответникът следва да възстанови на ищеца: разноски за заповедното производство - държавна такса в размер на 159,23 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 23,03 лв. (съразмерно на уважената част от иска от определеното на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК в размер на 50 лв.); за първоинстанционното исково производство - държавна такса в размер на 160,30 лв., 92,12 лв. депозит за вещо лице, както и юрисконсултско възнаграждение в размер на 46,06 лв. (съразмерно на уважената част от иска от определеното на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК в размер на 100 лв.); за въззивното производство пред ОС – Хасково - 80,15 лв. за държавна такса и 46,06 лв. за юрисконсултско възнаграждение (съразмерно на уважената част от иска от определеното на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК в размер на 100 лв.). Или общо 606,95 лв., които следва да бъдат възложени в тежест на въззиваемия.