Определение № 846 от 14.03.2025, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 846 гр. София, 14.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

Петя Хорозова

Иванка Ангелова като разгледа докладваното от Бонка Йонкова Касационно търговско дело № 20248002901504 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Т. К. със седалище в гр. Шверин, Федерална Република Германия, и ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД със седалище в гр. София срещу решение № 378 от 19.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 11023/2023 г. на Софийски градски съд.

С касационната жалба на Т. К., представлявано от адв. Т. Б., е обжалвана частта от въззивното решение, с която е потвърдено решение от 25.05.2021 г. по гр. д. № 53495/2019 г. на Софийски районен съд в частта за отхвърляне на предявените от Т. К. против ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД иск за заплащане на разликата над сумата 10 932.39 лв. до сумата 22 599.58 лв. - претендирано регресно вземане за изплатени разходи за лечение на Р.П. (застрахована/осигурена при ищеца), пострадала като пътник в автобус с рег. № А 5750 МА при ПТП, настъпило на територията на Република България на 19.06.2014 г. на главен път І-9 Варна Бургас по вина на водача на автобуса, чиято отговорност е застрахована със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД, ведно със законната лихва от 16.09.2019 г. до окончателното плащане, и иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над сумата 3 097.70 лв. до сумата 6 403.23 лв.

1

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част и се прави искане за неговата отмяна и за уважаване на исковите претенции в пълния предявен размер. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е обсъдил всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, и не е съобразил приложимото право на Федерална Република Германия, уреждащо погасителната давност за спорните вземания.

В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът - ищец се е позовал бланкетно на основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК и е формулирал следните въпроси, определени като релевантни за изхода на делото :

„1.

Немското право не следва ли да се тълкува и прилага така, както то се прилага и тълкува във Федерална Република Германия; Не следва ли да се съобрази немската съдебна практика; При определяне параметрите на давността по отношение на процесното вземане не следва ли да бъдат изяснени какви са приложимите критерии за това, както съгласно немското материално право, така и съгласно немската съдебна практика и правна доктрина; Предвид чл.44, ал.1 и ал.2 КМЧП предмет на установяване не следва ли да е само съответната позитивно - правна норма, но също така тълкуването и съдебната практика по нейното приложение; 2. Не следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти; Допустимо ли е въззивният съд да изключи с решението си приобщени към делото доказателства, ако преди това не са давани указания на ползващата се от тях страна, че следва да ангажира други доказателства за фактите, до които те се отнасят; В случай, че предмет на установяване следва да е не само съответната позитивно - правна норма, но също така тълкуването и съдебната практика по нейното приложение, то не съставляват ли допустим източник на информация правно - информационни системи, официални справочници, становища на експерти и специализирани институции и др.; 3. В хипотезата на приложимост на немското право възможно ли е да не се съобразят неговите императивни правни разпоредби, действали към датата на настъпване на процесното произшествие; 4. По делото не следва ли да бъдат извършени необходимите съдопроизводствени действия за пълното и всеобхватно установяване съдържанието на правото на ФР Германия - на релевантните, към датата на настъпване на процесното произшествие, законови текстове и съдебна практика по сходни казуси, както 2 и възприетото от немската правна доктрина - посредством способите по чл.43 КМЧП, включително с участието на страните“. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с доводи за неправилност на извода на въззивния съд, че по отношение на претендираното с главния иск вземане погасителната давност е петгодишна, и за неизпълнение на задължението на съда, произтичащо от чл.43, ал.1 КМЧП, да установи съдържанието на приложимото чуждо право и относимата към него съдебна практика. Развити са и съображения във връзка с разрешението на спора, което е следвало да даде въззивният съд, след като приложи съответните разпоредби на Германския граждански кодекс (BGB), уреждащи срока на погасителната давност (3 години) и основанията за нейното спиране и прекъсване. Цитирана е практика на ВКС - решение № 156/21.01.2020 г. по гр. д. № 336/2019 г. на ІІ г. о. (за въпросите по т.1 и т.2) и решение № 233/22.01.2013 г. по т. д. № 914/2011 г. на ІІ т. о. (за въпросите по т.2 и т.4).

Касационната жалба на ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД, представлявано от юрк. Деница Димитрова, е насочена срещу частта от въззивното решение, с която след отмяна на решението по гр. д. № 53495/2019 г. на Софийски районен съд е осъдено ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД да заплати на Т.

К. сумата 10 932.39 лв. - изплатени разходи за лечение на пострадалата при произшествието на 19.06.2014 г. Р.П., ведно със законната лихва от 16.09.2019 г. до окончателното плащане, и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 3 097.70 лв. - обезщетение за забава за периода от 01.12.2016 г. до 15.09.2019 г.

Касаторът - ответник поддържа, че в обжалваната част въззивното решение е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила по чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, както и поради нарушение на материалния закон. Навежда оплаквания, че въззивният съд не е обсъдил в съвкупност доказателствата по делото и без да са представени констативен протокол или друг документ, установяващ настъпването на произшествието по вина на застрахован в дружеството водач и причинно - следствената връзка между инцидента и претърпените от пострадалата вреди, е уважил предявените осъдителни искове; че в решението не е обсъдено направеното възражение за изтичане на предвидената в чл.387, ал.2 КЗ петгодишна погасителна давност за вземането на увреденото лице, 3 чийто начален момент съвпада с датата на настъпване на произшествието.

В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по въпроси, които са решени в противоречие с посочена практика на ВКС, решават се противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно : „1. Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля; 2. Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и възражения на страните и да не изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни, респективно като неоснователни“.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК не са подадени отговори на касационните жалби.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :

Касационните жалби са допустими - подадени са от надлежни страни в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.

За да постанови обжалваното решение, Софийски градски съд е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото и в съответствие с правомощията по чл.269 ГПК е приел за установено, че на 19.06.2014 г. е настъпило ПТП на територията на Република България, при което са причинени телесни увреждания на Р.П. - гражданка на ФР Германия.

Произшествието е настъпило по време, когато пострадалата е пътувала с автобус с рег. № А 5750 МА, управляван от водач със сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД, който в нарушение на чл.20, ал.2 ЗДвП е управлявал автобуса с несъобразена с конкретните пътни условия скорост; При преминаване на автобуса с висока скорост през образувана голяма локва на пътното платно е разхлабена метална плоча, която се „изстреляла“ с водното налягане и ударила Р.П., отхвърляйки я на предната седалка. Въззивният съд е изразил несъгласие с извода на първоинстанционния съд, че не са доказани механизма на произшествието и участието в инцидента на застрахования в 4 ответното дружество водач. Изложил е съображения, че настъпването на произшествието и причиняването му от водача на автобуса вследствие несъобразената с конкретните пътни условия скорост е доказано по несъмнен начин от събраните по делото доказателства, в т. ч. и показанията на свидетеля - очевидец Александър Печ. Акцентирал е и върху обстоятелството, че в отговора на исковата молба ответникът не е оспорил настъпването на произшествието по описания механизъм.

Въз основа на неоспореното заключение на назначената в първоинстанционното производство съдебно - медицинска експертиза въззивният съд е приел за доказано, че в резултат на инцидента Р.П. е претърпяла фрактура на подбедрицата и други увреждания, по повод на които е била подложена на лечение в Германия. За проведеното адекватно лечение на пострадалата ищецът Т. К. - в качеството на неин осигурител, е изплатил сума с левова равностойност 22 599.58 лв.

От правна страна въззивният съд е направил извод, че съгласно чл.105 КМЧП в отношенията между Р.П. и делинквента са приложими разпоредбите на българското право - чл.45 и сл. ЗЗД, и че са осъществени всички предпоставки от фактическия състав на чл.45 ЗЗД за носене на деликтна отговорност от водача на автобуса за причинените в резултат на произшествието вреди, които при предявен пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) подлежат на обезщетяване от ответника в качеството му на застраховател на делинквента по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Предвид приетия за доказан факт, че в качеството на осигурител на Р.П. ищецът е заплатил необходимата за лечението й сума, въззивният съд е направил и извод, че като последица от извършеното плащане ищецът е встъпил в правата на уведената срещу делинквента, респ. срещу неговия застраховател, на основание приложимата в отношенията между осигурителя и увреденото лице разпоредба на § 116 SGB X (чл.99, ал.1 КМЧП). В съответствие с изводите, до които е достигнал, въззивният съд се е произнесъл, че претенцията на ищеца за заплащане на сумата 22 599.58 лв., както и акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава за периода от 01.12.2016 г. до 15.09.2019 г. в изчислен по реда на чл.162 ГПК размер от 6 403.23 лв., са основателни.

Въззивният съд е разгледал и

5 поддържаното във въззивното производство възражение на ответника - застраховател за погасяване по давност на претендираните с главния и с акцесорния иск вземания. Относно срока на погасителната давност съдът е споделил еднопосочните становища на двете страни в процеса, че давността за регресното вземане на ищеца е петгодишна. За начален момент, от който е започнал да тече давностният срок, съдът е приел момента на заплащане на разходите за лечение и конкретно датата на всяко отделно плащане, установена с представени по делото документи, с аргумент, че това е моментът на възникване на регресното вземане. Доводът на ответника, че давността е започнала да тече от датата на настъпване на произшествието, е преценен като неоснователен.

Съобразявайки датата на предявяване на исковете - 16.09.2019 г., въззивният съд е направил решаващия извод, че петгодишната погасителна давност е изтекла по отношение на вземането за извършени преди 16.09.2014 г. плащания в размер на 5 965.04 евро, за която сума исковата претенция подлежи на отхвърляне, а за останалата част от 10 932.39 лв. вземането не е погасено по давност.