Акт № 6591 от 02.11.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 6591 гр. София, 02.11.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:Татяна Димитрова

Членове:Вергиния Мичева

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело № 20241100506798 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

Образувано е по постъпила в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба с вх. № 35293/05.02.2024 г. на ищцата А. П. Ц., ЕГН ********** срещу решение № 20671/14.12.2023 г., постановено по гр. д. № 20221110131539 по описа на СРС, 66-и състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателката срещу "У. Е. У. Ц. – клон България“, искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ вр. чл. 16, ал. 1, т. 2 НСОРЗ и чл. 86 ЗЗД, с които се иска ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 684,60 лв., представляваща незаплатени секторни плащания по чл. 5 Б от трудов договор от 31.03.2019 г., ведно със законната лихва считано от предявяване на исковата молба в съда - 13.06.2022 г., до погасяване на вземането, както и сумата от 205,57 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода 10.06.2019 г. - 10.06.2022 г. Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност на решението, поради нарушение на закона и на съществени съдопроизводствени правила, както и поради необоснованост. Отправя се искане за отмяна на и цялостно уважаване на предявените искове. Претендира и разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна – У. Е. У. Ц., чуждестранно акционерно дружество, извършващо дейност в Република България чрез клона си "У. Е. У. Ц. – клон България", с който отправя искане въззивната жалба да се остави без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди. Претендира разноски.

В законоустановения срок е постъпила насрещна въззивна жалба инкорпорирана в отговора на въззивната жалба от ответника У. Е. У. Ц., чуждестранно акционерно дружество, извършващо дейност в Република България чрез клона си "У. Е. У. Ц.

– клон България, в която се иска да се обезсили решение 20671/14.12.2023 г. по гр.д. № 1

31539/2022 г. по описа на СРС, 66 състав като недопустимо, а алтернативно да бъде отхвърлена въззивната жалба като бъде потвърдено първоинстанционното решение.

Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна А. П. Ц., с който я оспорва и моли да бъде оставена без уважение насрещната въззивна жалба. Претендира присъждането на разноски.

Постъпила е още частна жалба от А. П. Ц., срещу определение № 7825/20.02.2024 г., постановено по гр. дело № 20221110131539 по описа на СРС за 2022 г., с което е оставено без уважение направено от частния жалбоподател с молба с искане за изменение решението в частта за разноските.

В срок не е постъпил отговор на така подадената частна жалба.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части.

Възражението на ответника за неговата недопустимост, тъй като е постановено срещу ненадлежен ответник – дружеството – принципал "У. Е. У. Ц.", а не срещу клонът "У. Е. У. Ц. – клон България", явяващ се според него работодател на ищцата М.

Д., е неоснователно, като съображенията за това са следните: съгласно разпоредбата на чл.

357 КТ, надлежни страни по трудови спорове относно възникването, съществуването и прекратяването на трудово правоотношение са работникът /служителят/ и работодателят.

Процесният спор е трудов и засяга не само правната сфера на работника, който го инициира в защита на своите права, но и тази на работодателя. Пасивно легитимиран да отговаря по предявените искове е работодателят, с когото е възникнало и съществувало трудовото правоотношение, като легална дефиниция на понятието "работодател" се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на КТ, а именно: всяко физическо лице, юридическо лице или негово поделение, както и всяко друго организационно и икономически обособено образувание /предприятие, учреждение, организация, кооперация, стопанство, заведение, домакинство, дружество и други подобни/, което самостоятелно наема работници или служители по трудово правоотношение. В случая, без съмнение е, че трудовото правоотношение е възникнало между ищцата А. П. Ц. и ответното дружество "У. Е. У. Ц., поради което именно то се явява надлежна страна в производството, като този извод следва от съдържанието на представените трудов договор от 31.03.2019 г. и анексиран с анекс от 01.01.2020 г. и от 19.10.2020 г. Ц. била назначена на длъжност „стюардеса“ НКПД 2011-5111-3006, като е постъпила на работа. Трудовото правоотношение е прекратено на осн. чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ на 20.04.2022 г., а ищцата като стюардеса е изпълнявала през м. 05.2019 г. полети /сектори/, по повече от един на ден, както и че трети, четвърти и следващи полети са заплатени на ищцата в уговорения размер и в срок.

Дори да се приеме, че част от трудовите права и задължения са били упражнявани от 2

"У. Е. У. К., клон България", с оглед данните по делото, че фишовете за начислени трудови възнаграждения са издавани от клона, който е заплащал и заплатата на ищцата, а освен това от регионалния му мениджър ЧР изхожда и заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение с нея, то този факт не е основание да се приеме различен извод. Само въз основа на факта, че чуждестранното лице има регистриран клон по смисъла на чл. 17а ТЗ в Република България, който може да участва като страна по трудови спорове, не означава, че чуждестранното юридическо лице, в чиято структура е включен клонът, се лишава от пасивна материалноправна легитимация в процеса. Нещо повече, действително в хипотезата на специалната работодателска правоспособност по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на КТ клонът, като организационно обособената структура на търговеца, може да участва като страна в производство по трудови спорове, но постановеното спрямо него решение обвързва юридическото лице, в чиято организационна структура той е включен. Затова в този случай като надлежна страна в процеса могат да участват както организационно обособената структура, поради призната й от КТ правоспособност по трудови спорове, така и юридическото лице, в чиято структура е клонът и в чиято правна сфера настъпват правните последици на решението – в този смисъл са решение № 310/15.06.2012 г. по гр. д. № 458/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 325/22.07.2011 г. по гр. д. № 954/2010 г. на ВКС, ІV г.о., Определение № 5352/21.11.2024 г. по гр. д. № 1457/2024 г. на ВКС, Определение № 204/30.12.2008 г. по гр. д. № 5022/2008 г. на ВКС, II г. о. и др. Ето защо, неоснователни са и доводите във въззивната жалба на ответника, че клонът има качеството на необходим другар, поради което същият е следвало да бъде конституиран като страна в процеса.

Отделно от изложеното, въпросът относно надлежната пасивна материалноправна легитимация на "У. Е. У. Ц. " като страна в процеса е разрешен в практиката на ВКС по идентичен начин и по други сходни казуси – така Решение № 25/14.03.2022 г. по гр. дело № 1728/2021 г., III г. о., Определение № 5352/21.11.2024 г. по гр. д. № 1457/2024 г., Определение № 924/26.02.2025 г. по гр. д. № 2163/2024 г., определение № 3993/18.08.2025 г. по гр. д. № 5403/2023 г., Определение № 3449/01.07.2025 г. по гр. д. № 4005/2024 г. на ВКС и др.

По въпроса относно правилността на обжалваното решение и във връзка с доводите във въззивните жалби в тази насока въззивният съд намира следното:

Предявени са кумулативно обективно съединени установителен иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ вр. чл. 16, ал. 1, т. 2 НСОРЗ, чл. 86 ЗЗД и чл. 74, ал. 4 КТ вр. чл.

26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Съгласно чл. 215, ал. 1 КТ при командироване работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размери, определени от Министерския съвет. Въз основа на тази законова делегация е приета Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина (НСКСЧ). В случая, безспорно е по делото, че заемайки длъжността "младши член на кабинен екипаж" при ответника, естеството на трудовите функции на ищцата М. Д. я определя като лице, включено в екипажа на въздухоплавателни средства по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на НСКСЧ, поради което за дължимите командировъчни пари следва да намери приложение разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от раздел IV на Наредбата, съгласно която персоналът на въздухоплавателните транспортни средства, които летят с национални и регистрационни знаци на Република България, получават командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на международни рейсове съгласно индивидуалните ставки, определени в приложение № 3а. Според чл. 31, ал. 6 от НСКСЧ ръководителите на предприятия могат да определят размери на командировъчните пари, различни от определените в приложенията, в зависимост от експлоатационни и технологични условия на работа и организация на международните рейсове. Съгласно приложение № 3а към чл. 31, ал. 2 от НСКСЧ размерът на дневните пари за длъжността "стюард/стюардеса" е до 55 евро на ден. Последователно в практиката на ВКС /така Решение № 753/29.03.2011 г. по гр. д. № 1283/2010 г., IV г. о. и др. / е прието, че е недопустимо с подзаконовия нормативен акт по чл.

215 КТ да се предоставят на работодателите права едностранно да намаляват определените 3 размери на дължимите обезщетения при командироване, т. е. нормата на чл. 31, ал. 6 от НСКСЧ се тълкува в смисъл, че работодателят може да определи по-голям размер на обезщетенията при командироване от посочените в приложенията на наредбата, но не и по-малък такъв. Ето защо, в случай, че са определени такива в по-малък размер, следва да се приложи нормативно определения минимум съгласно приложение № 3а към чл. 31, ал. 2 от НСКСЧ за съответната длъжност. Прави впечатление, че в клаузата на чл. 5, б. "б" от трудовия договор от 22.05.2019 г. страните също изрично са уговорили, че служителят ще има право да получава за времето на изпълнение на международни полети допълнителни командировъчни по смисъла на Раздел IV от НСКСЧ в размери, допълнително установени в изрична заповед на работодателя. В случая, по делото нито се твърди, нито се установява ответният работодател да е установил по-висок размер на дължимите командировъчни пари с изрична своя заповед, поради което при изчисляване размера на следващите се на ищцата командировъчни средства следва да се приложи именно посочения по-горе размер от 55 евро на ден, установен в приложение № 3а към чл. 31, ал. 2 от НСКСЧ, предвид заеманата от нея длъжност, въз основа на уредената в чл. 215 КТ законова делегация. С оглед изричното препращане към НСКСЧ, без значение се явява обстоятелството, че самолетите на ответното дружеството не летят с национални и регистрационни знаци на Република България – в този смисъл е Определение № 3449/01.07.2025 г. по гр. д. № 4005/2024 г. на ВКС, в което е прието, че регистрационните знаци са неотносими към възникване на правото по чл. 215 КТ, тъй като липсва подобна уговорка в трудовия договор, а отделно от това подобна уговорка би поставила лицата, включени в състава на въздухоплавателни средства, в понеблагоприятно положение спрямо други, полагащи труд при идентични условия, само въз основа на регистрационните знаци на въздухоплавателното средство. Нещо повече, очевидно е, че в конкретната хипотеза страните са постигнали съгласие отношенията им във връзка с престирането на работната сила на ищцата да се подчинят на българския КТ.

Разпечатката съдържа 32 от 60 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/ac4ef30d-1214-4b13-937d-5be5fe7c9c32