Решение № 116 от 19.03.2025, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 116 гр. Карлово, 19.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20245320101879 по описа за 2024 година

Производството е по иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, предявен от И. И. А., ЕГН: **********, адрес: гр. Б., ул. ***, чрез адв. С. Н., против „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК: 000694749, със седалище и адрес на управление: гр. С. - ****, район ***, представлявано заедно от Д.Б.Ш. – изпълнителен директор и М.И.В. – прокурист, действащи чрез пълномощника си юрк. С. Т..

Ищецът твърди, че на 30.11.2023 г. сключил с „Юробанк България“ АД Договор за потребителски паричен кредит PLUS-20319856, по силата на който му били предоставени в собственост заемни средства в размер на 22 000 лева, при фиксиран годишен процент на заема 6.93 % и при годишен процент на разходите по заема 9.06 %.

Съгласно Раздел „Параметри и Условия“ от процесния договор, кредитополучателят дължал за т. нар. „Такса ангажимент“ сумата от 550 лева.

Ищецът усвоил изцяло заемният ресурс, не изплатил изцяло задълженията си по процесния договор, вкл. и по процесната такса, но не дължал плащания за същата на следните правни основания:

Счита, че въпросната уговорка от договора е нищожна, като неравноправна. Твърди, че оцпиите при сключване на договора за паричен 1 заем били или избиране приоритетно разглеждане и плащане такса за това при разглеждане на заявката и получаване на становище до 20 минути след подаване на предложението за сключване на договор за заем, или обикновена заявка без такса. Обикновената заявка означавало заемодателят да вземе становище в срок от 10 дни. Следователно при необходимост от разглеждане на заявката в по-кратък срок, заемателят бил принуден да избере опция приоритетно разглеждане. Тази такса била уговорена в договора, едва след като е направена заявката, като потребителят преди подписване на договора се задължавал да плати такса, за която не му било известно в какъв размер ще бъде и как ще бъде платена. Еднократната такса ангажимент била във фиксиран размер – 550 лева и липсвала каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. Ето защо клаузата имала неравноправен характер по смисъла на чл. 144, т. 9 ЗЗП, като с нея се целяло неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга. Тази такса представлявала и скрит разход по договора за кредит, който привидно бил уговорен като такса преди отпускането и усвояването на кредита и с нея се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.

Ищецът посочва, че съгласно пар.1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Твърди, че клаузата предвиждаща, че заемателят дължи заплащане за т. нар. „такса ангажимент“ противоречи на добрите търговски практики като илюстрира директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, /чл.143, т.5 ЗЗП/. Такава разпоредба била в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което се явявала нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД.

2

Ищецът моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата, обективирана в раздел „Параметри и Условия“ от сключения между страните договор за потребителски паричен кредит PLUS20319856/30.11.2023 г., предвиждаща заплащане на такса ангажимент в размер на 550.00 лева, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит. Претендира разноски.

С отговора на исковата молба ответната банка, чрез пълномощника си юрк. С. Т., оспорва иска.

Изцяло неверни били твърденията на ищеца, че процесната такса е уговорена с оглед по-бързо разглеждане на заявление за кредит и становище в рамките на 20 минути, което без заплащане на такса обикновено отнемало 10 дни. Видно от представеното копие на Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-20319856/30.11.2023 г. подобни уговорки между страните нямало и не това била целта на таксата ангажимент. Подобни уговорки имали други банкови/финансови институции, при предлагани от тях финансови продукти, но не и в условията на процесния кредит. Съгласно ясно разписаната клауза на чл. 2 от процесния договор: „Кредитополучателят заплаща и такса ангажимент, посочена в съответното поле, срещу което кредиторът сключва договора при фиксиран лихвен процент по смисъла на § 1 т.5 от ЗПК, при съдържащите се в този документ условия, размери и срокове. Таксата се заплаща от Кредитополучателя при усвояване на кредита, като Кредиторът удържа сумата посочена в поле „Такса ангажимент“ от общия размер на кредита“. Очевидно в настоящия случай не ставало въпрос за такса експресно разглеждане, противно на грешните доводи, изложени в исковата молба.

Ищецът твърдял, че все още не е погасил задължението си за таксата ангажимент, но няколко изречения по-долу сочел, че я е платил преди подписване на договора. От съдържанието на исковата молба не можело да се установи кои от двата противоречиви довода се поддържа.

Видно от горецитираната клауза на чл. 2 от процесното кредитно споразумение, задължението за заплащане на таксата ангажимент възниквало след сключването на договора, срещу което кредиторът поемал ясно определен ангажимент за фиксиране на лихвения процент за целия му срок.

Таксата се удържала еднократно при усвояване на кредита от стойността на 3 одобрения заем. Стойността на таксата ангажимент била посочена на стр.1, раздел „Параметри и условия“, ред 5 – 550 лева от Договор за потребителски паричен кредит PLUS- 20319856 от 30.11.2023 г.

В съответствие с изискванията на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК на ищеца бил предоставен Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит. На стр. последна, абзац последен от процесния договор се съдържала декларация на И. И. А. за получената преддоговорна информация. В т. 4, част III от предоставения на ищеца Стандартен европейски формуляр, изрично било посочено, че таксата ангажимент е еднократна, възлиза на 2.50% от размера на кредита или 550 лева и се удържа от размера на заема. В част II, т. 2 от формуляра отново бил разяснен механизмът за удържане на разхода от стойността на главницата (22 000 – 550 = 21 450 лева - нетна сума за получаване по сметката на клиента).

Видно от горепосоченото, напълно неверни и неоснователни били твърдения на И. А., че се е задължил да плаща такса, за която не му е известно в какъв размер е и как ще бъде платена. Точно обратното, от представените писмени доказателства безспорно се установявало, че на ищеца е предоставена пълна, точна и максимално ясна информация относно този разход по заема, въз основа на която бил взет икономически обоснован избор за встъпване в кредитното правоотношение при предложените му условия.

Изцяло неверни били доводите за нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

От ищцовата страна се сочела недействителност на клаузата от процесния договор, уреждаща такса ангажимент, поради противоречие с чл. 19, ал.4 от ЗПК. Таксата ангажимент била включена в годишния процент на разходите по заема, като видно от раздел „Параметри и условия“, ред 10 от процесния договор, годишното оскъпяване възлиза на 9.06 %. Следователно не било налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ЗПК, уреждаща максимална стойност на ГПР до пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Противно на твърденията на насрещната страна не било налице нарушение и на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото бил посочен напълно правилен и отговарящ на действителния ГПР, включващ оспорената такса.

Не било налице нарушение и на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, доколкото таксата ангажимент представлявала самостоятелен разход по заема, част от неговото оскъпяване, който бил ясно съобщен на клиента още преди встъпването му в кредитното правоотношение.

4

При евентуално предсрочно погасяване на заема, съответната част от таксата ангажимент относно нереализирания срок на кредита подлежала на възстановяване на кредитополучателя. Това се установявало от представеното заверено копие от стандартно споразумение за пълно предсрочно погасяване на потребителски кредит от „Юробанк България“ АД, Бизнес линия „Лични финанси“.

В настоящия случай фиксирането на лихвения процент представлявало допълнително предлагана от кредитора възможност във връзка с кредита. Същото било благоприятно за потребителя, като му се осигурявало непроменлив размер на погасителните вноски и в този смисъл сигурност на плащанията. За сметка на това от кредитора се поемали промените на финансовите пазарни условия. Съответно, с таксата ангажимент се покривал отрицателен баланс, който не би бил генериран при референтен лихвен процент. От общодостъпната статистика, публикувана на интернет страницата на Българска народна банка, безспорно се установявало, че е налице постоянна тенденция по покачване на лихвения процент по потребителските кредити. Ноторно известен факт били настъпилите през годините външни и вътрешни политически кризи и инфлационни процеси довели до сериозно покачване на съответните индекси, определящи оскъпяванията по потребителските кредити.

В тази връзка изцяло неоснователни вили твърденията на ищеца за липса на еквивалентност между таксата и предложената услуга.

На следващо място, от ищеца се сочела недействителност на клаузата, уреждаща заплащане на такса ангажимент поради противоречие с чл. 144, т. 9 от ЗЗП. Такава разпоредба в действащия и приложим ЗЗП, обаче нямало. Дори и да се приеме, че се касае за техническа грешка и се визирал чл.143, ал. 1, т. 9 от ЗЗП, отново не било налице нарушение и тази разпоредба не би могла да се приеме за относима към настоящия случай, доколкото уреждала въпроса относно автоматично продължаване на срочен договор.

Категорично не можело да се приеме за приложима и разпоредбата на чл. 143, ал. 1, т.5 от ЗЗП, доколкото същата предвиждала неравноправност на договорна клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. В настоящия случай се атакувала клауза, касаеща заплащане на такса за предоставяне на допълнителна услуга, а не договорено обезщетение при неизпълнение от страна на кредитополучателя.

В допълнение на изложеното по-горе, ответникът счита, че 5 договорът също така не накърнява и принципа на добрите нрави. В договора били означени дата и място на сключването, вид на предоставения кредит, индивидуализация на страните, срок на договора, общия размер на кредита и начин на усвояването му, размер на ГЛП, информация относно размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Посочен бил годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит както и останалите изискуеми реквизити. Бил изготвен погасителен план, неразделна част от договора с вписани 36 бр. месечни погасителни вноски, при фиксирана месечна падежна вноска – 761.82 лв., с точни дати за погасяване на отделните вноски, в които вноски безспорно бил включен посоченият фиксиран лихвен процент. Лихвата била възнаградителна, уговорена за целия срок на издължаване. Поради това, процесният договор за потребителски кредит не противоречал не накърнява добрите нрави.