Решение № 4844 от 15.08.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4844 гр. София, 15.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

ВИКТОРИЯ МИНГОВА при участието на секретаря Галина Хр. Х. като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело № 20231100511035 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С решение от 15.11.2022г., постановено по гр.д. № 44557/2020г. на СРС, ГО, 87 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от И.

Х. Д.-А. срещу В. Х. Б. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 240 от ЗЗД и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на следните вземания: за сумата от 600 лева – главница по договор за заем от 12.10.2016г., ведно със законната лихва, считано от 25.10.2019г. до окончателното изплащане; за сумата от 190, 56 лева – неустойка за периода от 29.02.2017г. до 06.02.2018г. върху главница от 2 000 лева; за сумата от 11, 67 лева – неустойка за периода от 07.02.2018г. до 06.03.2018г. върху невърната главница от 1 500 лева; за сумата от 42, 50 лева – неустойка за периода от 07.03.2018г. до 06.08.2018г. върху невърната главница от 1 000 лева; за сумата от 74 лева – неустойка за периода от 07.08.2018г. до 24.10.2019г. върху невърната главница от 600 лева, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 61715/2019г. по описа на СРС, ГО, 87 състав.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба 1 от ответника В. Х. Б., в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че ищцата не е доказала в условията на пълно и главно доказване, че е уведомила заемополучателят, че трето лице ще изпълни нейното задължение за предаване на заемната сума. Освен това поддържа възраженията си, че в представения по делото договор за заем е налице дописване на неговото съдържание след сключването на договора, отнасящо се до начина на връщане на заетата сума. Конкретно сочи, че е налице дописване на банковата сметка, по която е следвало да се погасява задължението на ответника. Счита, че тези обстоятелства обосновават извод за неоснователност на претенцията. С оглед изложеното е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят.

Въззиваемата страна И. Х. Д.-А. оспорва въззивната жалба по подробно изложени съображения. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-правни норми. Аргументира становище, че по делото се установени всички кумулативни предпоставки на съдебно предявените вземания, а възраженията на ответника са неоснователни. В тази връзка сочи, че от извънпроцесуалното поведение на ответника се налага извод, че той не е оспорвал възникналата облигационна връзка и частичното изпълнение на задължението му по договора следва да се цени като извънсъдебно признание за тези обстоятелства. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав счита обжалваното решение за валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материално-правни 2 норми. По наведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност съдът приема следнато:

Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД.

Договорът за заем за потребление е неформален, реален, едностранен, възмезден или безвъзмездне, и комутативен – правните последици настъпват при предаване в собственост на вещите, предмет на тази сделка, като за заемодателя възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същатава валута и размер.

Фактическият състав на договора за заем, регламентиран в разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД , се състои от следните правопораждащи юридически факти: 1) съгласие на страните (съвпадане на две насрещни волеизявления с идентичен предмет за пораждане на признат от закона правен резултат) за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на изискуемост на това парично задължение и 2) реално предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Тези материални предпоставки, включени във фактическия състав на договора за заем, както и настъпването на изискуемостта на паричното договорно задължение за връщане на заетата сума следва да бъдат установени от ищеца-заемодател при пълно и главно доказване - съгласно правилата за разпределяне на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК. При оспорване на иска с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД ответникът може само да проведе насрещно доказване на своите възражения и оспорвания: че средствата са дадени на друго основание; че е налице порок на волята; че задължението е прекратено чрез изпълнение или чрез други правопрекратителни способи и др.

В конкретния случай е представен договор за заем за послужване от 12.10.2016г., сключен между И. Х. Д., в качеството на заемодател, и В. Х. Б., в качеството на заемател. По силата на постигнатото между страните съгласие заемодателят поел задължение да предостави на ответника за послужване сумата от 2 500 лева, която следва да бъде предоставена на заемополучателя по посочената в чл. 2 от договора банкова сметка. В чл. 3 от договора е посочено, че заемополучателят се задължава да върне предоставената сума в 3 пълния й размер до 28.02.2017г. по банкова сметка на заемодателя. С ръкописен текст е вписана и следната уговорка “в ДСК БАНК, IBAN ******* и титуляр Ю.Е. Н.”. Страните са постигнали съгласие, че за всяка просрочена сума след датата на падежа заемополучателят дължи на заемодателя неустойка в размер на законната лихва върху незаплатената сума за всеки просрочен ден /чл. 5 от договора/.

В приложение на нормата на чл. 180 от ГПК следва да се приеме, че подписаният частен документ /какъвто е представеният договор за паричен заем/, чиято автентичност /авторство на волеизявленията/ не е оспорена от ответника, се ползва с формална доказателствена сила и съставлява доказателство, че обективираното в него изявление изхожда от лицето подписало документа, в частност – изхожда от ответника.

Неоснователни са наведените от ответника оспорвания на исковата претенция за незавършен фактически състав на договорното правоотношение по доводи, че ищцата не е изпълнила задължението си да предостави уговорената заемна сума. Заемополучателят релевира възражения, че сумата от 2 500 лева не е преведена от ищцата по посочената в чл. 2 от договора банкова сметка, а от трето за спора лице – Ю. Н.. Действително, тези обстоятелства се установяват от представеното извлечение от банковата сметка на Ю. Н., както и от преводното нареждане от 14.10.2016г. В същите документи обаче е посочено основанието за извършен превод – “договор за заем от 12.10.2016г.”. По правило, когато съставен документ не сочи еднозначно кой е предоставил заемната сума – ищецът заемодател или трето лице, материалноправните обяснения за съставения документ могат да са найразнообразни – фактическият платец е представител на заемодателя /чл. 36 ЗЗД/; паричната сума e предоставена според постигната между третото лице и ответника уговорка в изпълнение на възникнало между тях облигационно правоотношение; със заемните средства, според вътрешните отношения между третото лице и заемодателя, това трето лице е погасило изцяло или отчасти свое парично задължение към заемодателя и др. В случая ответникът не твърди, нито от събраните по делото доказателства се установява, че на посочената в основанието за извършения превод дата – 12.10.2016г., е сключил друг договор за заем с друго лице /а не процесният, сключен с ищцата/. Не се установява и съществуването на облигационно правоотношение между ответника и Ю. Н., в изпълнение на което последният да е наредил банковия 4 превод. Получаването на процесната сума от 2 500 лева не е спорно между страните обстоятелство, т.е. ответникът е приел изпълнение от третото лице на посоченото в банковия превод основание /договор за заем от 12.10.2016г./.

С оглед изложеното се налага извод, че предоставянето на паричната сума в патримониума на ответника е извършено въз основа на сключения между страните процесен договор за паричен заем. Фактическият състав по процесния договор за заем /с оглед реалния характер на същия/ е завършен и е породил действие между страните.

Неоснователни са релевираните от ответника възражения срещу основателността на предявения иск, обосновани с обстоятелството, че е налице ръкописен текст в представения по делото договор за заем, изпълнен след подписване на съглашението. В случая е без значение обстоятелството, че част от съдържанието на договора е изпълнено чрез ръкописно изявление.

Това е така, тъй като не съществува забрана съдържанието на документа да бъде изпълнено от едно лице, а авторът на документа, с полагането на подпис под същия, да удостовери, че записаното отговоря изцяло на неговата воля.

Дори и да се приеме, че конкретната банкова сметка, по която следва да се връща заетата сума, е посочена впоследствие /след подписване на договора от страна на ответника/ това обстоятелство не освобождава заемополучателя от изпълнение на основното задължение по договора за връщане на заетата сума.

И това е така, тъй като съгласно чл. 68, б. “а” от ЗЗД ако местоизпълнението не е определено от закона, от договора или от естеството на задължението, изпълнението при паричните задължения трябва да се извърши в местожителството на кредитора по време на изпълнение на задължението. В допълнение следва да се има предвид, че по делото е установено частично изпълнение на задължението за връщане на заетата сума по процесния договор, като ответникът е погасявал отпуснатия заем чрез банкови преводи по посочената в договора банкова сметка с титуляр Ю.Е. Н., което следва да се цени като извънсъдебно признание за знание за уговорения между страните начин на изпълнение.

По изложените съображения се налага извод, че иска по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД е установен по основание – установени са твърденията за валидно възникнало правоотношение между страните по реалния договор за заем. В това правоотношение с посочения договорен източник ищецът има качеството 5 на заемодател, а ответникът е заемополучател. Заемът за потребление, както се посочи, е реален договор, който се счита сключен от момента на получаване на сумата от заемателя /ако сумата не е предадена няма сключен договор/, което в разглеждания случай съдът приема за доказано. Релевираните от ответника правоизключващи възражения са неоснователни. От представените и неоспорени извлечения от банковата сметка на Ю. Н. /по която е извършено частично погасяване на задължението за връщане на заетата сума/ се установява, че непогасеният остатък по договора за паричен заем е в размер на 600 лева. Предявената претенция по чл. 240, ал. 1 от ГПК за реално изпълнение е основателна.

Във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи срещу правилността на решението в частта, в която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД. По бланкетна въззивна жалба въззивният съд следва да се произнесе само по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение и по правилното или неправилно приложение на императивни материалноправни норми, който извод следва от разпоредбата на чл. 269 ГПК и дадените разяснения в т. 1 и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които въззивният съд проверява служебно решението само по отношение на приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не личен интерес, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото. Извън хипотезите на нищожност, недопустимост или неправилност на решението поради неправилно приложение на императивни материалноправни норми, при разглеждане на делото и постановяване на решението си въззивният съд е ограничен от посочените във въззивната жалба конкретни пороци на първоинстанционното решение и изведените от тях твърдения и искания на жалбоподателя. Поради това се налага изводът, че и при бланкетна въззивна жалба, в която жалбоподателят е направил довод за неправилност на решението, без да конкретизира отделни оплаквания за неправилността на акта, въззивният съд дължи произнасяне по съществото на делото, като формира собствени изводи по съществото на материалноправния спор въз основа на установените от първоинстанционния съд факти и обстоятелства, независимо дали потвърждава или отменя решението /арг. от чл. 271, ал. 1 ГПК/. Предвид характеристиките на въззивното производство като ограничен 6 въззив, въззивната инстанция следва да постанови решението си при съобразяване на фактите, установени по делото. По подадена бланкетна въззивна жалба, в която не са посочени конкретни и изрични пороци на обжалваното решение или на част от фактическите и правни изводи, приети от първоинстанционния съд, и при липса на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивна материалноправна норма, е недопустимо извършване на цялостна проверка на правилността на обжалваното първоинстанционно решение от въззивния съд. /решение № 172 от 10.04.2017г. на ВКС по т.д. № 2312/2015г., I ТО, ТК/.