Решение № 346 от 19.12.2024, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 346 гр. Варна, 19.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Георги Йовчев

Членове:

Николина П. Дамянова

Даниела Ил. Писарова при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева като разгледа докладваното от Даниела Ил. Писарова Въззивно търговско дело № 20243001000480 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Й. Н. Н. от *****, действащ чрез пълномощника си адв.В. Н. от САК, срещу решение №285/21.06.2024г., постановено по т.дело №119/2023г. по описа на Окръжен съд -Варна, с което са били изцяло отхвърлени исковете за осъждане на застрахователя ДЗИ -ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ АД, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 150 000 лева за търпени от ищеца болки и страдания в резултат от загубата на неговия син Й. Й. А., починал при ПТП на *****г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на произшествието на *****г. до окончателното изплащане.

В жалбата се излага, че решението на ВОС е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуален закон.

Твърди се, че по делото било безспорно установено, че настъпилото ПТП, причинено виновно от водача на л.а.Рено Туинго с рег.№***** – С. И. С., довело до смъртта на низходящ на ищеца Й. А.. Твърди се, че за това събитие е налице влязла в сила присъда на наказателния съд, която се ползва със задължителна сила относно меродавните за деликта обстоятелства съгл.чл.300 ГПК.

1

Въззивникът излага, че неправилно съдът приел, че за процесния случай е приложима разпоредбата на чл.493, ал.2, т.1, б.а вр.ал.3 от КЗ като поради това отхвърлил иска. Съгласно посочената разпоредба, застрахователят може да откаже да заплати на тези от пострадалите лица, за които установи и докаже, че доброволно са се качили в МПС и са знаели, че владението му е отнето чрез кражба, грабеж или престъпление по чл.346 НК. Твърди се, че в разрез със събраните по делото доказателства, без да ги анализира поотделно и в съвкупност, съдът приел, че синът на ищеца /пътник в процесния автомобил/ е знаел за противозаконното отнемане на автомобила, с който е причинен деликта. Съдът посочил в мотивите си единствено бланкетно, че се позовава на свидетелските показания на третото лице -помагач С. и обясненията на св.М.Х. както и правилата на формалната и житейска логика. В тази връзка въззивникът твърди, че съдът нарушил нормите на чл.236 и чл.235 ГПК като не е мотивирал акта си и не е обосновал приетите за установени факти, не е изложил съображения относно кредитираните и некредитирани от него доказателства по делото. /вкл. свидетелски показания, а и обяснения на третото лице - помагач/ Излагат се доводи, че свидетелят не е могъл да знае, съответно да свидетелства за факт, който не му е бил известен. Излагат се съображения за заинтересованост на третото лице помагач, съответно за необективност и недостоверност на дадените от него обяснения.

Индиция, че пострадалият е знаел за кражбата на автомобила липсвали и в наказателното производство както и в постигнатото там споразумение, с което С. С. се признал за виновен за извършената кражба на л.а.Рено Туинго. Поради това се твърди, че в гражданското производство не е установена хипотезата на приложената материалноправна разпоредба на чл.493, ал.3 КЗ, а именно че пострадалият е знаел за престъпното присвояване на МПС. Поради това, въззивникът счита, че съдът е постановил неправилен и немотивиран съдебен акт, който следва да бъде отменен.

На следващо място, въззивникът поддържа твърденията си по основателността на иска – по материалноправната легитимация на ищеца съгл. очертания с ППВС 4/1961г. кръг на правоимащи лица, действително търпените от него болки и страдания от загубата на неговия син – пострадал при процесното ПТП, относно справедливия размер на претендираното обезщетение в размера от 150 000 лева. Претендират се и сторените в двете инстанции съдебно-деловодни разноски, вкл. адв.възнаграждение.

В срока по чл.263 ГПК е постъпил писмен отговор на насрещната страна чрез ю.к.П. Н., за неоснователност на въззивната жалба.

Страната споделя изложените в решението на ВОС фактически и правни изводи.

Счита решението за правилно и обосновано. Счита, че е налице хипотезата на чл.493, ал.2 вр.ал.3 от КЗ. Поддържа, че застрахователят е успял да докаже в процеса основание за изключване отговорността му съгласно цит.материалноправна норма, поради което правилно искът е бил отхвърлен. Твърди, че посредством свидетелските 2 показания на св.Х. и обясненията на третото лице, е успял да установи, че пострадалият е знаел релевантния факт, а именно, че водачът на автомобила С. противозаконно е отнел владението му както и че не е правоспособен водач като въпреки това доброволно се е качил в процесното МПС. Поддържа, че поради това ответникът е доказал правоизключващото си възражение. Оспорват се изложените доводи на въззивника за заинтересованост и недостоверност на събраните доказателства относно възражението на застрахователя. Отделно от изложеното, страната твърди, че не са налице и доказателства за търпените от ищеца болки и страдания, свързани със смъртта на неговия син като в тази връзка изразява съмнение за съществувала дълбока и емоционална привързаност между двамата – едно от основанията за това намира в това, че ищецът и неговият син са живели в различни населени места. Претендира се отхвърляне на жалбата и потвърждаване на съдебното решение ведно с присъждане разноските по делото.

Предмет на производството е и постъпила бланкетна въззивна жалба от третото лице-помагач С. И. С. срещу решението на ВОС, без излагане на конкретни оплаквания срещу фактически или правни изводи на първата инстанция.

Срещу въззивната жалба на третото лице е постъпил писмен отговор от страна на застрахователя за нейната неоснователност. Няма постъпил отговор от насрещната страна Й. А. Н..

В съдебно заседание пред настоящата инстанция въззивникът не се явява лично, но поддържа жалбата си с докладвана в заседанието писмена молба. Не въвежда нови доводи и факти нито прави нови доказателствени искания.

Третото лице -помагач лично поддържа жалбата си като моли за по-нисък размер на обезщетението за неимуществени вреди.

Застрахователят, чрез ю.к.Н., оспорва въззивната жалба на изложените вече съображения в отговора си.

Въз основа твърденията и възраженията на страните, събраните доказателства, ценени в съвкупност, доводите на страните и приложимите правни норми, съдът, в пределите на въззивното производство, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността, а по допустимостта в обжалваната част; по отношение правилността на решението съдът е обвързан от оплакванията в жалбата. С въззивната жалба е въведен като предмет на въззивно обжалване решението на първата инстанция в неговата цялост.

Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително, произнасянето съответства на предявените искания и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими.

3

Предварителните въпроси по спора са изяснени и обсъдени в постановеното по делото определение № 620/01.10.2024 г., в производството по чл. 267 ГПК.

За да се произнесе по спора, въззивният съд съобрази, че производството е било образувано по искове на Й. А. Н. за осъждане на „ДЗИ-Общо застраховане“ЕАД, да заплати на ищеца сумата от 150 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в търпени болки и страдания в резултат от смъртта на неговия син Й. Й. А., починал вследствие на ПТП на ***** г., на републикански път II-29, при движение от гр.Добрич към гр.Варна, на територията на общ.Аксаково, обл.Варна, по вина на водач на л.а.„Рено Туинго“, рег. № *****, чиято отговорност към момента на инцидента е била застрахована при ответника по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, ведно със законна лихва върху търсеното обезщетение, считано от ***** г. (датата на деликта), до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 432, ал. 1 КЗ във вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

С исковата молба ищецът твърди, че поради настъпилото произшествие е починал неговият син. Сочи се, че по повод ПТП е образувано наказателно производство, в което водачът на автомобила С. С. е признат за виновен за причиняване по непредпазливост смъртта на Й. А.. Обосновава активната си процесуална легитимация и интереса си от водене на производството с обстоятелството, че е баща на починалото дете. Поради това внезапната смърт на Й. А. е довела до множество страдания и огромни затруднения в семейство му. Излага подробни съображения, че отношенията между баща и син са били изключително близки и топли, характеризиращи се във взаимно разбирателство, обич и подкрепа.

Тъй като причинителят на уврежданията е застраховано лице по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, валидна към момента на настъпване на събитието, ищецът е предявил застрахователната си претенция (със заявление от 03.02.2022 г.) пред ответника застраховател, при който е заведена щета, по която е отказано плащане на застрахователно обезщетение. Дружеството мотивирало отказа си, като посочило, че липсва законово основание за това.

В срока по чл. 367 ГПК постъпил писмен отговор от ответната страна, с който се оспорва иска като неоснователен. Основното възражение на ответника е свързано с обстоятелството, че въпросната застраховка няма покритие по отношение на застрахователната претенция, тъй като процесният автомобил е бил противозаконно отнет от неговия водач и починалия Й. А.. Твърди, че в настоящия случай е налице кражба на въпросния автомобил, което обстоятелство е изрично установено в провелото се наказателно производство. Поради това намира за осъществени предпоставките по чл. 493, ал. 2 т. 1 б. „а“ КЗ, съответно липсва основание за застрахователя да извърши плащане по застрахователния договор. На следващо място 4 ответникът оспорва размера на иска като недоказан и завишен, несъобразен със съдебната практика и принципа за справедливост в чл.52 ЗЗД. Ответникът релевира и възражение за съпричиняване на вредоносния резултат съобразно чл.51, ал.2 ЗЗД.

Приносът на пострадалия се аргументира както с кражбата на процесния автомобил, така и с нарушение разпоредбата на чл.137а ЗДвП, доброволното качване в автомобил, управляван от неправоспособен водач, липсата на предпазен колан, което е довело до изпадането на тялото му от автомобила, съответно е причинило настъпване на тежки увреждания и летален изход. В този смисъл и в условията на евентуалност, се претендира за редуциране размера на търсеното обезщетение. На следващо място отправя възражение за момента, от който следва да се присъди лихва за забава върху главницата.

В производството пред първата инстанция е конституирано и трето лице – помагач на страната на ответника, лицето С. И. С. (деликвент, водач на лекия автомобил „Рено Туинго“, рег. № *****), което не е изразило становище по претенциите.

Като безспорно в настоящото производство следва да се отдели обстоятелството, че при настъпило произшествие на ***** г., Й. Й. А. (син на ищеца, на 15 години към ПТП) е починал, возейки се в автомобил „Рено Туинго“, с рег.№*****, управляван от С. И. С.. Не е налице спор, че към момента на събитието е налице валидна застраховка, сключена по повод автомобил, по която е предявена на 03.02.22г. застрахователна претенция за изплащане на застрахователно обезщетение (чл.380, ал.1 КЗ) от бащата на починалото момче – Й. А. Н.. Не се оспорва, че застрахователят е отказал плащане. Не се спори, че смъртта на пострадалия е настъпила именно в резултат на ПТП, на място.

Не се спори относно качеството на ищеца на лице от кръга на правоимащите лица съгл.ППВС №4/1961г. Застраховане гражданската отговорност на водача на автомобил, причинил ПТП, с оглед социалното значение на застраховката, има покритие и спрямо вредите, причинени на трети лица при управление на автомобила от всяко трето лице, вкл. несобственик съгласно чл.477, ал.2 от КЗ.