Решение № 6435 от 05.04.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 6435 гр. София, 05.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 44 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: П Х при участието на секретаря Т В като разгледа докладваното от П Х Гражданско дело № 20241110103755 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от „А С В“ ЕАД срещу В. Г. Г., с която са предявени при условията на обективно кумулативно съединяване положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните съществуването на вземания на ищеца от ответницата съответно за сумата от 415 лв. – главница по Договор за паричен заем № 1487 от 10.11.2015г., сумата от 37,66 лв. – възнаградителна лихва за периода от 17.11.2015г. до 17.05.2016г., сумата от 246,88 лв. – неустойка за непредоставено обезпечение по договора, и сумата от 85,05 лв. – мораторна лихва за периода от 26.04.2016г. до 23.04.2018г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 26444/2018г. по описа на СРС, 44 с-в.

Вземанията си за исковите суми ищецът предявява на основание Договор за паричен заем № 1487 от 10.11.2015г., сключен от ответницата с „К Т“ ЕООД, по който последната не е изпълнила задълженията си за връщане на отпуснатата й в заем сума в размер от 500 лв. при договорените условия, както и не е предоставила на кредитора обезпечение на заема. С договор за цесия кредиторът „К Т“ ЕООД е прехвърлил вземанията си в полза на „А К П З“ ЕООД, което дружество на свой ред е цедирало същите на ищеца, като ответницата е била надлежно уведомена за цесиите. За дължимите суми е била издадена заповед за изпълнение, която не е влязла в сила поради постъпило възражение от длъжника. С тези доводи ищецът обосновава 1 правния си интерес от търсената искова защита по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.

Претендира направените по делото разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба. С депозирана след този срок молба от 26.06.2025г. ответницата не оспорва факта на сключване на процесния договор, както и размера и изискуемостта на вземанията за главница и възнаградителна лихва по същия. ВъзраЗва срещу дължимостта на начислените вземания за неустойка и мораторна лихва. Навежда и възражение за изтекла погасителна давност.

Съдът, като прецени твърденията на страните и като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, формира следните изводи от фактическа и правна страна:

Успешното провеждане на сезиращите съда искове, при изложените в исковата молба обстоятелства, формиращи основанието на съдебно предявените спорни субективни права, се предпоставя от установяване на правопораждащ фактически състав, включващ следните юридически факти: 1/ наличие на валидно сключен договор за паричен заем със сочените в исковата молба предмет и съдържание; 2/ изпълнение на задължението на кредитора за предоставяне на парична сума в уговорения размер на ответницата; 3/ настъпила изискуемост на вземането за връщане на заемната сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва; 4/ валидна неустоечна клауза, санкционираща неизпълнението на поето задължение за предоставяне на обезпечение на заема; 5/ неизпълнение задълженията на ответницата; 6/ придобиване вземанията на кредитора по договора от страна на ищеца съгласно договор за цесия и надлежно уведомяване на ответницата за цесията. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК ищецът носи тежестта за пълно и главно доказване на фактите, съставляващи основание на исковете и имащи характер на положителни такива, а именно съществуването на валидна облигационна връзка и произтичащите от нея изискуеми вземания в предявените размери, преминали в правната му сфера по силата на твърдяното частно правоприемство. По отношение на неизпълнението от страна на ответницата, доколкото то се израЗва в неосъществяване на дължимо поведение, в нейна тежест е да установи положителния факт, който го изключва – погасяване на дълга.

По делото не е спорно и от събраните писмени доказателства се установява, че на 10.11.2015г. между В. Г. Г., в качеството на заемополучател, и „К Т“ ЕООД, в качеството на заемодател, е сключен Договор за паричен заем № 1487, по силата на който посоченото дружество е предоставило на ответницата заемна сума в размер от 500 лв., срещу поето задължение за връщането й ведно с уговорена възнаградителна лихва на 27 седмични погасителни вноски по приет погасителен план, с крайна падежна дата 17.05.2016г. В договора е посочен ГПР, възлизащ на 49,05 %. В раздел 4 „Допълнителни условия по договора за заем“ е предвидено задължение на 2 заемополучателя в срок от три дни от сключването на договора да осигури обезпечение на заема под формата на поръчителство от две физически лица, които следва да отговарят на изискванията, определени в т. 11 от Общите условия. В т. 11.5.3 от Общите условия, приобщени към доказателствата, се съдържа уговорка за дължима неустойка в случай на неизпълнение задължението за предоставяне на обезпечение, чийто размер се определя в договора и погасителния план. От съдържанието на процесния договор се установява още, че в същия е уговорено право на заемодателя да прехвърли вземанията си в полза на избрано от него трето лице.

Представени са Рамков договор от 31.03.2017г. за прехвърляне на парични задължения, сключен между „К Т“ ЕООД и „А К П З“ ООД, и Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 3.05.2019г., сключен между „А К П З“ ООД и „А С В“ ЕАД, ведно с извлечения от приложение към всеки от тях, съдържащи индивидуализация на вземанията предмет на извършените цесии. Видно от посочените договори, вземанията срещу ответницата по процесния договор за паричен заем са били предмет на две последователни цесии, съответно първо прехвърлени от заемодателя „К Т“ ЕООД в полза на „А К П З“ ООД и впоследствие прехвърлени от последното в полза на ответното дружество.

Установява се от представени пълномощни, че всеки от цесионерите е бил упълномощен от цедента за уведомяване на длъжника за извършената цесия, като до ответницата са адресирани две уведомителни писма, обективиращи иЗвления на цесионерите от името на съответния упълномощител цедент за прехвърлянето на вземанията. Не са ангажирани доказателства уведомленията да са били връчени на ответницата, но същите се намират приложени към исковата молба. При тези данни съдът приема, че ищецът се легитимира като кредитор на процесните вземания по силата на сключения договор за цесия, като цесията е произвела действие и спрямо ответницата длъжник. В тази връзка съдът съобраЗва от една страна, че няма пречка уведомяването на длъжника да бъде направено и от цесионера по пълномощие от цедента, каквото в случая е било дадено от цедента по всяка от двете цесии, тъй като съобщаването на цесията няма характер на лично и незаместимо действие. От друга страна, макар изпратените уведомителни писма за цесиите да не са били връчени на ответницата преди завеждане на делото, доколкото са представени с исковата молба, препис от която е връчен на ответната страна ведно с всички приложени към нея документи, следва да се приеме, че последната е узнала за цесията в хода на процеса.

Това обстоятелство съдът съобраЗва съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК като новонастъпил след предявяване на исковете факт, относим към спорното право, с което се явява изпълнено изискването по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, за да се породят последиците на цесията и по отношение на ответника длъжник (в този смисъл Решение № 78 от 9.07.2014г. на ВКС по т.д.№ 2352/2013г., ІІ т. о., ТК, Решение № 137 от 2.06.2015г. на ВКС по гр.д.№ 5759/2014 г., ІІІ г. о., ГК, Решение № 156 от 30.11.2015г. на ВКС по т.д.№ 2639/2014 г., 3

ІІ т. о., ТК). Следва също да се посочи, че ищецът като цесионер е и активно процесуално легитимиран да води исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, доколкото се установява да е придобил вземанията по издадената в полза на праводателя му „А К П З“ ООД заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 26444/2018г. по описа на СРС, 44 с-в, в периода след издаване на заповедта до предявяване на исковете (така т.

10б от ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк.д.№ 4/2013г. на ОСГТК на ВКС).

Не се спори, че отпуснатата заемна сума е била изцяло усвоена от ответницата, както и, че от нейна страна са били извършени плащания по договора в общ размер от 173 лв. Безспорно е също, че ответницата не е предоставила изискуемото от кредитора обезпечение, поради което в нейна тежест съгласно предвиденото в договора е начислена неустойка в размер от 246,88 лв.

При така установените факти основателността на исковите претенции е обусловена от преценка валидността на процесния договор и съдържащите се в него клаузи, които ищецът сочи като източник на предявените вземания.

Не се твърди и не са ангажирани доказателства за това предоставеният на ответницата кредит да е предназначен и използван във връзка с упражнявана от нея професионална и търговска дейност, поради което съдът приема, че ответницата е страна по сключения договор за паричен заем като потребител на финансовата услуга по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП, предоставена й от заемодателя – небанкова финансова институция, търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. С оглед качеството на страните по него и естеството на престациите договорът е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК и отношенията между страните се регулират от специалния закон. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Договорът се сключва в писмена форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК, и трябва да отговаря на строго определени изисквания по ЗПК за неговото съдържание. Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно част от изискванията на чл. 11, ал. 1 ЗПК досежно съдържанието на договора са императивни и нарушението им влече нищожност на същия. Съдът следи служебно за нищожност в хипотезите, в които нищожността следва пряко от клаузите на самия договор (ТР № 1 от 27.04.2022г. по тълк.д.№ 1/2020г. на ОСГТК на ВКС), а в договори, сключени с потребители, следи 4 служебно за недействителност на договора или уговорки в него, свързани с наличието на неравноправни клаузи, тъй като кредитополучателят по такъв договор се ползва и от потребителската защита срещу неравноправни клаузи по чл. 143 и сл. ЗЗП.

Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, регулиращи правоотношението между страните, нищожността на уговорките в процесния договор може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод (арг. и от т. 1 на ТР № 1 от 9.12.2013г. по тълк.д.№ 1/2013г случая. на ОСГТК на ВКС).

От съдържанието на сключения с ответницата договор за паричен заем се установи, че в същия е уговорена неустойка за непредоставено обезпечение, т.е. неустойка, която санкционира неизпълнение не на главното задължение на заемополучателя по договора – да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, а на задължението в определен срок от сключване на договора да предостави обезпечение за кредитора, от което пряко не произтичат вреди. Тази неустойка се дължи независимо от допусната забава в плащането на главното задължение, наред с главницата и уговорената възнаградителна лихва. При съобраЗване на основанието за дължимост на неустойката съдът намира, че същата излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага без насрещна престация от негова страна и без да е извършил допълнителни разходи по заема или да е претърпял подлежащи на репариране вреди. Това позволява на кредитора да се обогати неоснователно за сметка на длъжника и нарушава принципа на справедливост. Такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на кредитора за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията му. Несъмнено целта на регламентираната по този начин неустойка не съответства на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т.е. същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта й нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. В този смисъл са и задължителните раЗснения в Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т. 3. Отделно от това, съгласно императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. С начисляването на неустойка на предвиденото в процесния договор основание посочената законова забрана се нарушава, тъй като тази неустойка реално се кумулира с дължимото обезщетение при забава в плащането на главното задължение, което води до заплащане на обезщетение за забава в размер, по-висок от допустимия от закона размер, съизмерим със законната лихва.