Решение № 18386 от 14.10.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 18386 гр. София, 14.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ при участието на секретаря НАДЯ СТ. ТОДОРОВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело № 20241110168135 по описа за 2024 година

РЕШЕНИЕ

14.10.2025 г., гр. София

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, I I Г. О., 156-ти състав, в открито публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ при секретаря Надя Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр. дело № 68135/2024 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Подадена е искова молба от „Ю.Б.“ АД срещу С. П. А. и Ю. П. А., като се твърди, че последните били наследници на Л.И.А. Поддържа, че общият наследодател бил сключил договор за издаване на кредитна карта „Euroline” с „БРС АД от 06.11.2003 г., като същата не била изпълнила задълженията си и дължала сумата от 1197,55 лева – главница и сумата от 162,00 лева – мораторна лихва върху главницата за периода 14.05.2020 г. до 07.05.2024 г.

Навежда доводи, че наследодателят на ответниците бил приел общите условия по договора.

Излага съображения, че е правоприемник на БРС АД, поради което бил активно материалноправно легитимиран да претендира процесните вземания. Твърди, че ответника е преустановил редовното изпълнение на задълженията си от 08.05.2019 г., поради което вземанията били обявени за предсрочно изискуеми. Поддържа, че наследниците на 1 кредитополучателя също са уведомени за предсрочната изискуемост с оглед тяхната отговорност за дълговете на наследодателя. Излага съображения, че в случая наследниците отговаряли за по 1/2 ид. ч. от дълга на наследодателя. Иска ответниците да бъдат осъдени да заплатят разделно по равно претендираните суми, както и сторените деловодни разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответницата А., чрез особения представител, като се сочи, че предявените искове са допустими, но неоснователни. Твърди, че вземанията са погасени по давност, което аргументира подробно.

Иска отхвърляне на предявените искове.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът А. не е подал отговор на исковата молба и не е изразил становище по предявените искове.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно и пасивно субективно съединени осъдителни искове с правно основание с правна квалификация чл.

422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК, във вр. чл. 430 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Спорните материални субективни права са обусловени от осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на валиден договор за предоставянето на банков кредит чрез кредитна карта; 2) кредиторът да е предоставил, съответно длъжника да усвоил сумата по отпуснатия кредит, като не са заплатени на уговорения в договора падеж, дължимите вноски; 3) кредитната карта да е била предоставена на ответника; 4) ищецът да е правоприемник на „БРС АД.

Между страните не се спори, като от представните по делото доказателства и от извършена служебно справка по реда на чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ се установява, че ищецът е универсален правоприемник на „Българиън Ритейл Сървисис“ АД.

Представено е Заявление за издаване на кредитна карта от 06.11.2003 г., с която Лиляна Иванова А. е поискала от „Българиън Ритейл Сървисис“ АД да бъде издадена Кредитна карта „Euroline”, като „Българиън Ритейл Сървисис“ АД се е задължило и е издало кредитна карта. По силата на договора кредиторът предоставя кредит ползван чрез платежното средство, а длъжникът се задължава да възстанови ползвани парични средства, съобразно уговореното в договора, ведно с уговорената договорна възнаградителна лихва.

Двустранно подписаното заявление за издаване на кредитна карта по съществото си представлява частен диспозитивен документ, обективиращ минимално изискуемото договорно съдържани (т. нар. essentialia negotii) по договора за кредит. Следователно, тъй като заявлението е двустранно подписано и липсват доказателства от които да се направи извод, то същото обвързва страните с оглед обективираните в него изявления и произтичащите от това права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.

Прието е заключението на ССчЕ, което изяснява, че за периода от 11.11.2003 г. до 08.03.2013 г. от Лиляна Иванова А. са били усвоени суми в общ размер от 6216,00 лева, като за периода от 11.11.2003 г. до 14.10.2019 г. са начислени общо такси в размер на 1032,96 лева, съответно размерът на възнаградителните лихви за периода от 19.12.2003 г. до 19.09.2019 г. е в размер на 4885,43 лева, а размерът на мораторните лихви за периода от 19.08.2011 г. до 19.09.2019 г. е в размер на 1513,37 лева. Вещото лице е посочило, че за периода от 18.12.2003 г. до 19.09.2019 г. общият размер на извършените плащания е в размер на 12108,21 лева. Експертът е изяснил, че общият размер на вземанията по договора е 13647,76 лева, а общо заплатеният размер е за сумата от 12108,21 лева, като в случая оставала незаплатена главница в размер на 1539,55 лева, както и мораторна лихва в размер на 652,44 лева за периода от 14.05.2020 г. до 07.05.2024 г.

Съдът, като извърши преценка на заключението на ССчЕ, съобразно правилото на чл.

2

202 ГПК намира, че следва да го кредитира, тъй като е изготвено обективно, компетентно и добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно на поставените задачи, като по делото липсват доказателства, че експертът е заинтересован от изхода на правния спор или е недобросъвестен.

Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК „При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.“, тоест първоинстанционният съд следи служебно и може да се произнесе по действителността на договора или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се касае за потребителски спор, съдът следи и за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално уговорени – арг. чл .146, ал. 1 ЗЗП.

В случая обаче следва да се вземат предвид и постановките на Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК, в което е възприето, че „Съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.“.

Между страните по делото е сключен договор за издаване на кредитна карта. Този договор е консенсуален, двустранен, възмезден и комутативен – правните последици настъпват при съвпадане на волеизявленията на страните по него, като за тях се пораждат взаимни права и задължения, чието предметно съдържание е известно на страните при сключването на договора.

Когато се извършва разплащане при търговци с кредитни карти, възникват три отделни, макар и свързани, правоотношения. Първото – между търговеца и картодържателя.

То представлява т. нар. външно, валутно отношение, което най-често се поражда от договор за покупко-продажба. Второто – между търговеца и трето лице, което извършва плащането на продажната цена за сметка на купувача. То е типично мандатно правоотношение, по силата на което това трето лице се задължава да извърши плащане по съответния договор за покупко-продажба. Този договор може да бъде и възмезден. Трето – между купувача и третото лице. То представлява т. нар. вътрешно отношение, на покритие, което също е породено от договор за поръчка, съчетан с договор за кредит, по силата на който третото лице се задължава да извършва плащане на продажната цена при търговеца за сметка на купувача, като по този начин го кредитира. За купувача възниква задължението да върне заетата сума заедно с уговорените възнаградителни лихви и такси по обслужване на кредита.

Чрез използването на съответното техническо средство – кредитната карта, картодържателят може да сключва сделки в търговски обекти, които са технически оборудвани да приемат плащания посредством картата, както и възможност на картодържателя да тегли кредит в брой срещу задължение от негова страна да погасява на 3 месечни вноски, определени в месечните извлечения (които му изпраща ищецът), предоставените му кредити и да заплаща такси за одобряване на кредит, за обслужване на кредит, за ползване на кредит в брой, за ползване на кредит над кредитния лимит, за просрочено плащане и уговорената годишна лихва върху покупките и теглените суми в брой.

По своята правна същност договорът за издаване на кредитна карта и отпускането на кредит до уговорения кредитен лимит представлява банков кредит, тъй като ищецът сключва по занятие кредитни сделки. Договор за кредит може да сключва само банка по смисъла на ЗБ (отм. – обн., ДВ, бр. 52 от 1.07.1997 г., в сила от 1.07.1997 г., доп., бр. 15 от 6.02.1998 г., в сила от 1.01.1999 г. - изм., бр. 89 от 3.08.1998 г., изм., бр. 21 от 20.02.1998 г., в сила от 1.01.1998 г., доп., бр. 52 от 8.05.1998 г., изм., бр. 70 от 19.06.1998 г., изм. и доп., бр.

54 от 15.06.1999 г., изм., бр. 103 от 30.11.1999 г., в сила от 30.11.1999 г., изм. и доп., бр. 114 от 30.12.1999 г., в сила от 31.01.2000 г., бр. 1 от 4.01.2000 г., доп., бр. 24 от 24.03.2000 г., изм., бр. 63 от 1.08.2000 г., изм. и доп., бр. 84 от 13.10.2000 г., изм., бр. 92 от 10.11.2000 г., в сила от 1.01.2001 г., бр. 1 от 2.01.2001 г., доп., бр. 45 от 30.04.2002 г., изм. и доп., бр. 91 от 25.09.2002 г., изм., бр. 92 от 27.09.2002 г., в сила от 28.12.2002 г., бр. 31 от 4.04.2003 г., доп., бр. 19 от 1.03.2005 г., изм., бр. 31 от 8.04.2005 г., в сила от 8.10.2005 г., изм. и доп., бр. 39 от 10.05.2005 г., бр. 105 от 29.12.2005 г., в сила от 1.01.2006 г., изм., бр. 30 от 11.04.2006 г., в сила от 12.07.2006 г., бр. 33 от 21.04.2006 г., бр. 34 от 25.04.2006 г., в сила от 1.01.2008 г. (*), отм., бр. 59 от 21.07.2006 г., в сила от деня на влизане в сила на Договора за присъединяване на Република България към Европейския съюз - 1.01.2007 г., изм. и доп., бр. 63 от 4.08.2006 г., в сила от 4.08.2006 г., изм., бр. 68 от 22.08.2006 г., бр. 80 от 3.10.2006 г., в сила от 3.10.2006 г., бр. 53 от 30.06.2007 г., в сила от 30.06.2007 г., но действащ към момента на сключване на процесния договор), след получаване на съответно разрешение (лицензия) от Централната банка – БНБ. Съгласно императивна разпоредба на чл. 1, ал. 4 ЗБ (отм.), във вр. с чл. 1, ал. 1, пр. 2 ЗБ (отм.) могат да отпускат кредити, т. е. да извършват „банкова дейност” само лица, получили разрешение (лицензия) за банка от БНБ. За разлика от договора за паричен заем, който е реална сделка, при договора за кредит предоставянето на пари в заем е в изпълнение на вече поето парично задължение за кредитодателя. В този смисъл са и уговорките в процесните общи условия – чл. 6 “Теглене на пари в брой в качеството на кредит – Картодържателят има право да извършва тегления в брой в рамките на кредитния си лимит…” и чл. 7 “Кредитен лимит. 7.1. Сделките на картодържателя с търговски обекти (чл. 4) не трябва да надвишават максималния лимит, наричан от тук нататък кредитен лимит”. Следователно, не се сключват отделни и независими една от друга сделки при теглене на пари от АТМ чрез използване на картата или извършване на разплащане при търговец, тоест не се сключват реални сделки, както е при договора за паричен заем, а въззиваемия (с оглед настъпилото правоприемост чрез купуване на търговското предприятие на „БРС“ АД) се е задължил да предоставя парични средства на картодържателя в рамките на уговорения кредитен лимит, както е при договора за банков кредит, който е консенсуален договор. И тази дейност той извършва по занятие – трайно, с цел да реализира 4 печалба от уговорените такси и възнаградителни лихви. Ищецът не доказа, че дружестовото, което е издало кредитната карта и чието предприятие е закупил, след като е сключен процесния договор е било банка по смисъла на ЗБ (отм.), а служебно известно е на съда, че той сключва договори за издаване на кредитни карти по занятие. Следователно, „БРС“ АД е сключвало договори за потребителски кредит, като тези сделки са присъщи и разрешени на един единствен вид финансови институции – банки (към момента на сключване на договора – 06.11.2003 г.). Договорът за кредит е абсолютна банкова сделка, без значение дали кредитодателят формира финансов ресурс чрез влогонабиране, заем или от собствени средства.