Решение № 687 от 27.05.2022, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 687 гр. Варна, 27.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Диана Д. Митева

Членове:

Цвета Павлова

Пламен Ат. Атанасов при участието на секретаря Жасмина Ив. Райкова като разгледа докладваното от Цвета Павлова Въззивно гражданско дело № 20223100500556 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.

С решение № 261005/19.03.2021 год., постановено по гр.д. № 21017/2019 год., ВРС – 14 състав е осъдил „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК 831919536 със седалище и адрес на управление гр.София, район Възраждане, пл.Света Неделя № 7 да заплати на Д.Н. Р.Г., ЕГН ********** сумата от 6 226.28 евро, получена от ответника при начална липса на основание за периода от 10.01.2015 год. до 10.12.2019 год. чрез извършено служебно инкасо от разплащателна сметка на Д.Н. Р.Г. – кредитополучател по сключения между страните договор за кредит № 6876 от 20.08.2007 год., със солидарен длъжник СВ. Г. СП., ведно със законната лихва върху главницата от 6 226.28 евро, считано от датата на завеждане на исковата молба 23.12.2019 год. до окончателното изплащане на сумата, на основание чл.55, ал.1 предл.първо и чл.86, ал.1 ЗЗД, както и разноски за производство в размер на 987.11 лева, на основание чл.78 ГПК, като е отхвърлил иска на СВ. Г. СП.

1 за осъждане на „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК 831919536 със седалище и адрес на управление гр.София, район Възраждане, пл.Света Неделя № 7 да заплати на Д.Н. Р.Г., ЕГН ********** сумата от 6 226.28 евро, получена от ответника при начална липса на основание за периода от 10.01.2015 год. до 10.12.2019 год. чрез извършено служебно инкасо от разплащателна сметка на Д.Н. Р.Г. – кредитополучател по сключения между страните договор за кредит № 6876 от 20.08.2007 год., със солидарен длъжник СВ. Г. СП., ведно със законната лихва върху главницата от 6 226.28 евро, считано от датата на завеждане на исковата молба - 23.12.2019 год. до окончателното изплащане на сумата, на основание чл.55, ал.1 предл.първо и чл.86, ал.1 ЗЗД, както и разноски за производство в размер на 987.11 лева, на основание чл.78 ГПК.

Недоволен от горното е останал ищеца, който обжалва постановеното първоинстанционно решение в осъдителната му част. В жалбата се излага, че решението на ВРС е неправилно, необосновано и постановено при процесуални нарушения. Излага се, че при така повдигнатият правен спор първоинстанционният съд е следвало да се произнесе относно дължимостта и размера на възнаградителната лихва, което не е сторено. Твърди се, е неправилно съдът се е позовал на постановеното от ВКС решение без да формира мотиви относно отражението на недействителността на клаузите на договора върху действителния размер на лихвата, въпреки твърденията в отговора, че недейстивтелността на клаузите за увеличение на лихвата не водят до възникване на задължение на банката да намалява лихвата при договорения фиксиран неин размер. Сочи се, че е налице не само непълнота на мотивите на първоинстанционния съд, но и изместване на спора. Излага се, че съдът не е изследвал действителната воля на страните към датата на сключване на договора и като не е съобразил с договорената лихва, позовавайки се на решението на ВКС относно нищожността на клаузите за едностранно увеличение на лихвата, е дописал договора и намалил дължимата възнаградителна лихва. Същевременно, посочвайки, че кредитира заключенията на вещите лица съдът не се е съобразил с тях, а единствено с молбата на ищците за увеличение на иска. Настоява за отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск с присъждане на разноски.

В срока по чл.263 ГПК, насрещните страни депозират писмен отговори, с който оспорват жалбата. Молят за потвърждаване на съдебното решение.

2

Постъпила е и въззивна жалба от СВ. Г. СП. срещу решението в отхвърлителната му част. Излага, че надлежната легитимация по иска и правният въпрос дали служебно инкасираната сума е собственост на съпругата му или СИО е разрешен с влязло в сила решение, поради което и решението е неправилно.

В срока по чл.263 ГПК, насрещната страна депозира писмен отговор, с който оспорва жалбата.

Постъпила е и частна жалба от „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК 831919536 срещу определение № 265084/07.07.2021 год., постановено по делото, с което е отхвърлена молбата на частния жалбоподател да изменение на решението в частта му за разноските. Излага се, че неправилно съдът е приел, че липсват доказателства за реално сторени разноски, които са приложени към представения в последно съдебно заседание списък. Излага също така, че не е възможно разделяне на адвокатския хонорар поотделно за всеки един от ищците, още повече, че заплатеното възнаграждение е минималното такова за един иск. Настоява се за отмяна на постановеното определение и присъждане на разноските, съобразно отхвърления иск.

Насрещната страна С.С. оспорва частната жалба.

В с.з. по същество, въззивникът „Уникредит Булбанк“ АД моли за отмяна на първоинстанционното решение в осъдителната част.

В с.з. по същество, въззиваемата страна оспорва въззивната жалба.

Поддържа депозираната от нея такава и моли за уважаването й.

Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбите и отговорите, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбите, инициирали настоящото въззивно произнасяне, са подадени в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В 3 обхвата на така посочените въззивни предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение съдържа реквизитите на чл.236 ГПК и е действително. Произнасянето съответства на предявеното искане и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими.

По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания относно обжалваната част от решението.

По жалбата на „Уникредит Булбанк“ АД:

Видно от сезиралата първоинстанционния съд искова молба, производството по делото е образувано по предявен от ищците Д.Р. и С.С. иск за осъждане на ответника „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД да им заплати сумата от 6 149.57 евро, представляваща общия размер на получените от нея за периода от 10-ти януари 2015 год. до 10-ти декември 2019 год. чрез служебно инкасо от разплащателната сметка на кредитополучателя Д.Р.Г., суми при начална липса на основание за това.

Твърди се от ищците, че съгласно постигнатата между страните договореност в чл.7.2. от договора за кредит № 6876 от 20.08.2007 год., погасяването на кредита следвало да се извършва на равни месечни вноски, всяка с падеж на 10-то число на месеца, чийто размер е определен в погасителен план и включва част от главницата и част от договорената лихва по кредита. Излага, че според чл.4 от договора ГЛП се изчислява от два компонента – БЛП по т.10.3 и 10.4, която компонента е променлива като към момента на сключване на договора е била 4.355 % и надбавка върху базов лихвен процент в размер на 2.645 %, която е фиксирана. И като се позовават на начина за определяне на лихвения процент по кредита, договорен между страните с чл.4.1.а. от договора, твърдят, че за исковия период банката е инкасирала и получила суми над договорения размер на дължимите ежемесечно суми, чийто размер възлиза на исковата сума от 6 149.57 евро и която се претендира, ведно със следващото се обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й плащане.

4

Не се спори между страните, че на 20.08.2007 год. между Уникредит Булбанк“ АД и ищцата Д.Г., в качеството й на кредитополучателя, и ищецът С.С. като солидарен длъжник е сключен договор за банков кредит № 6876/20.08.2007 год., по силата на който банката е предоставила на Д.Г. сумата от 55 евро за довършителни работи срещу задължението за неговото връщане чрез 240 месечни анюитетни вноски с падеж 10-то число на месеца, считано от 10.09.2007 год. до 10.08.2027 год., съгласно погасителен план и приложимите Общи условия по кредити на физически лица –ипотечни кредити – неразделна част от договора. В чл.7.2 от договора е посочено, че от посочените 240 месечни вноски, 239 бр. вноски са равни анюитетни вноски в размер на 426.41 евро /главница и лихва/, и една последна изравнителна вноска.

Съгласно т.4 от договора годишният лихвен процент /ГЛП/ за съответния период на олихвяване се формира от два компонента: базисен лихвен процент по т. 10.3 и т. 10.4 от Условията по кредити на физически лица, определен съгласно т. 11.1.1 при подписване на договора и надбавка.

Така с т.4.1 страните постигнали съгласие, че за периода на лихвения план 10.09.2007-10.08.2027 год., кредитополучателят ще заплаща годишен лихвен процент от 7 %, формиран от 4.355 % базисен лихвен процент по едномесечния SOFIBOR към деня на сключване на договора и надбавка от 2.645 %.

Не е налице спор между страните и че уговореният и прилаган между страните начин на плащане на месечните погасителни вноски е извършван чрез служебно инкасо от разплащателна сметка на Д.Г. от страна на банката.

С оглед наведените и поддържани твърдения и възражения, основният спорен между страните въпрос е относно приложимия към договора лихвен процент.

Ответникът, в чиято тежест е да установи основание за инкасиране на исковата сума в претендирания период, се позовава на договорената към датата на подписване на договора лихва от 7 %, която е и приложимата такава след прогласяване нищожността на т.11.1.1, 11.1.2 и 11.1.3 от договора, даващи му право за нейното едностранно изменение. Ищците се позовава на чл.4.1 от договора и счита, че размерът на дължимото на банката възнаграждение е променлив.

5

Съдът, тълкувайки систематично разпоредбите на чл. 4.1, 7.2. и чл.11.3 от Договора и чл. 10.5. от Общите условия, намира, че размерът на дължимата от кредитополучателя годишна възнаградителна (договорна) лихва е първоначално фиксирана и формирана от базовия лихвен процент (БЛП) на банката, равен на индекса едномесечен Еурибор, публикуван на интернет-страница EURIBOR на „REUTERS“ два работни дни след първия работен ден на всеки месец и надбавка, но може да бъде променяна едностранно от банката съгласно клаузите на чл.11 от договора. Видно е, че същата е договорена между страните като сбор от посочените два елемента, като към момента на сключване на договора ищцата е била уведомена за размера на едномечения СОФИБОР и се е съгласила да дължи възнаграждение в конкретно посочения размер – 7 %. Съдът съобразява обективните предели на влязлото в сила решение № 6/17.07.2018 год., постановено по т.д. № 2111/2016 год. на ВКС – II т.о. с което клаузи от д о г о в о р а /чл.11.1.1, чл.11.1.2 и чл.11.1.3/, позволяващи на банката едностранно да определя на БЛП, задължителност на новоопределения такъв, уведомяване на кредитополучателя и солидарния длъжник за изменението и възможност за едностранно увеличаване размера на лихвата, са прогласени за нищожни. Обявяването на тези клаузи за нищожни обаче не отпада клаузата за определяне на лихвата по кредита при наличието на изрична и ясна уговорка на това възнаграждение към момента на сключване на договора.

Последното би изключило неговия възмезден характер. В този смисъл е и съдебната практика, обективирана в решение № 92/09.09.19 г. по т.д. № 2481/17 г. на ВКС, ІІ т.о. , решение №9 от 27.02.20г. по т.д. № 62/19г. на В., І т.о. и др., в които е направено разграничение, че клауза в договор за банков кредит, с която е постигнато съгласие дължимата от кредитополучателя цена по възмездния договор за банков кредит да се формира от два компонента БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, с възможност за промяна на цената /лихвата/, обусловена от промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и условия за промяната, доведена до знанието на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла на чл.143, т.10 от ЗЗП и нищожна съгласно чл.146 от ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката- кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП, но не и в частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва, включваща БЛП и договорна надбавка в 6 определен размер.