Решение № 5442 от 27.10.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5442 гр. София, 26.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Калина Анастасова

СТОЙЧО Т. ПОПОВ при участието на секретаря Нина Св. Гърманлиева като разгледа докладваното от СТОЙЧО Т. ПОПОВ Въззивно гражданско дело № 20221100504101 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20009827 от 02.02.2022 г., постановено по ГД № 25002 по описа за 2021 г. на Софийски районен съд (СРС), II ГО, 126 състав, Столична община е осъдена да заплати на „ДЗИ – О.з.” ЕАД на основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ, вр. чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД сумата 338,84 лева, представляваща регресно вземане за платено застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Каско” за вреди на лек автомобил марка Дачия, рег. № ****, причинени вследствие на ПТП, настъпило на 16.07.2020 г., в гр. София, на ул.

„Акад. Методи Попов“, около № 17, и ликвидационни разноски, заедно със законната лихва от 29.04.2021 г. до погасяване на задължението и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 548,00 лева, представляваща разноски по делото.

Със същото решение е отхвърлен предявеният от Столична община срещу „Х.“ АД обратен иск с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 82, вр. чл. 258 от ЗЗД за заплащане на сумата от 718, 84 лева, представляваща вреди от неизпълнение на договор за поддържане и текущ ремонт на уличната мрежа и пътните съоръжения на райони „Искър“, „Слатина“, „Изгрев“ и „Средец“ от 11.06.2018 г.

Решението е постановено при участието на „Х.“ АД като трето лице-помагач на страната на ответника Столична община.

Решението е обжалвано от ответника Столична община само и единствено в частта, с която е отхвърлен предявеният от Столична община обратен иск – ищец по обратния иск, 1 срещу „Х.“ АД – ответник по обратния иск. Въззивникът поддържа, че в тази част първоинстанционното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон.

Излагат се съображения, че ищецът по обратния иск – като възложител, с договор от 11.06.2019 г. е възложил на ответника по обратния иск – като изпълнител, да извършва поддръжка и ремонтни дейности на уличната мрежа и пътните съоръжения на територията на Столична община – VI зона, вкл. ул. „Акад. Методи Попов“, където е настъпило описаното ПТП с лек автомобил марка „Дачия“, рег. № ****. Не се оспорва, че ул. „Акад.

Методи Попов“ не е включена в Приложение № 6 към договора, но на основание чл. 1, ал. 1, т. 2 от последния ответникът е имал задължение да извършва поддръжка и ремонтни дейности и на улици, включени в обхвата на посочената зона, но извън Приложение № 6, на база на конкретни възлагания, при констатирана необходимост. Твърди се, че с изпълнение на задълженията си по посочения договор Столична община е предприела всички необходими действия за осигуряване безопасността на автомобилното и пешеходното движение, като многократно е възлагала на ответника извършването на ремонтни дейности в процесния район. Ремонтните дейности е следвало да бъдат извършени в срок до 24.08.2020 г., а в срок до 30.09.2020 г. – да бъде представена и документация за осъществения ремонт. Сочи се, че СМР фактически са приключили на 30.07.2020 г., а ПТП е настъпило 16.07.2020 г. – след възлагане извършването на ремонтните дейности и преди тяхното завършване. Навеждат се доводи, че съгласно Глава VI, чл. 11, ал. 1, т. 20 от договора ответникът като изпълнител носи отговорност за безопасността на всички видове работи и ремонтни дейности, в частност – да обезопаси и сигнализира ремонтирания участък от началото на ремонтните дейности до тяхното приключване. Ето защо отправя искане до СГС като въззивна инстанция за отмяна на обжалваното решение в посочената част и вместо него да се постанови друго, с което исковата му претенция да бъде уважена в цялост. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „Х.“ АД, с което се изразява становище за правилност и законосъобразност на първоинстанционното решение, респ. за допустимост, но неоснователност на въззивната жалба. Позовава се на разпоредбата на чл. 266 от ГПК за обстоятелства, които въззивникът не е посочил пред първоинстанционния съд. В тази връзка моли решението на първата инстанция да бъде потвърдено. Претендират се разноски.

Първоинстанционното решение в частта, с която Столична община е осъдена да заплати на „ДЗИ – О.з.” ЕАД на основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ, вр. чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД сумата 338,84 лева, е влязло в сила, доколкото в тази част решението не е обжалвано в срок от ответника, респ. тази част от решението не е предмет на въззивна проверка.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално леги2 тимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, респективно обжалваното решение е неправилно, по следните съображения:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предявен за разглеждане е обратен иск с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 82, вр. чл. 258 от ЗЗД.

Основателността на исковата претенция е обусловена от установяване кумулативното наличие на следните предпоставки (юридически факти), а именно: 1. наличие на облигационно правоотношение, породено от договор за изработка, по силата на който ищецът по обратния иск е възложил на ответника по последния поддръжка и ремонт на процесния участък от пътната мрежа на Столична община; 2. неизпълнение на задълженията на ответника по договора; 3. настъпването на вреди за ищеца, изразяващи се в ангажиране на отговорността му по чл. 49 от ЗЗД, а именно да възстанови щетите по процесното МПС, настъпили в следствие на описаното ПТП; 4. причинна връзка между неизпълнението на договорните задължения на ответника и настъпването на вредите за ищеца; 5. размера на вредите. Установяването на тези обстоятелства е в тежест на ищеца. В тежест на ответника е да проведе насрещно доказване относно тези обстоятелства, както и положителния факт на плащането при условията на пълно и главно доказване.

В разглеждания случай не е спорно, че между страните е възникнало договорно правоотношение, породено от договор от 11.06.2019 г., с който ищецът е възложил на ответника по обратния иск – като изпълнител, да извършва поддръжка и ремонтни дейности на уличната мрежа и пътните съоръжения на територията на Столична община – VI зона.

По делото не е установено обаче, че е налице неизпълнение по този договор от страна на ответника. Всъщност неоснователността на исковата претенция по обратния иск следва 3 от фактическите твърдения на ищеца и от доказателствата, които той сам е ангажирал.

Ищецът твърди, че поддръжката и ремонтът на ул. „Акад. Методи Попов“ са възложени на ответника с възлагателно писмо от 22.06.2020 г., като срокът за извършването им бил до 24.08.2020 г., а до 30.09.2020 г. е следвало да се представят документи за удостоверяване на извършените СМР. Сочи се, че с Акт от 30.07.2020 г. относно фактическото приключване на СМР е констатирано, че СМР са извършени съгласно договора от 11.06.2019 г. и възлагателното писмо от 22.06.2020 г. Посочените обстоятелства се установяват от представените като писмени доказателства документи – договора от 11.06.2019 г., сключен между страните, възлагателно писмо от 22.06.2020 г. и Акт от 30.07.2020 г. относно фактическото приключване на СМР.

От посоченото следва единствен извод, че ответникът е изпълнил точно в количествено, качествено и времево отношение възложената му работа, като дори е приключил с ремонтните дейности около един месец преди крайния срок за изпълнение.

Работата е приета от възложителя ищец без възражения, което се установява от цитирания Акт от 30.07.2020 г. (неоспорен от ищеца), подписан и от представител на Столична община, район „Изгрев“. Една от предпоставките, обуславящи основателността на исковата претенция е останала неустановена. При това положение обратният иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

Съдът е длъжен да изгради фактически изводи относно всички релевантни за спора обстоятелства, дори доказателствата по делото да не са достатъчни, като приложи правилата за последиците от разпределението на доказателствената тежест в гражданския процес (така Решение № 1985 от 17.10.2005 г. на ВКС по гр. д. № 1075/2005 г., IV г. o.). В случая доказателствената тежест за неустановените правнорелеванти факти се носи от ищеца по обратния иск, предвид което нему следва да се възложат и неблагоприятните последици от тяхното неустановяване, а именно отхвърляне на исковата му претенция поради недоказване на юридическите факти (предпоставките), обуславящи основателността на същата.

На следващо място, доводът, че съгласно Глава VI, чл. 11, ал. 1, т. 20 от договора ответникът като изпълнител носи отговорност за безопасността на всички видове работи и ремонтни дейности, в частност – да обезопаси и сигнализира ремонтирания участък от началото на ремонтните дейности до тяхното приключване, по същество е твърдение за ново обстоятелство, което се навежда за първи път пред въззивната инстанция, респ. ищецът по обратния иск е могъл да го заяви още в първоинстанционното производство. При това положение предвид забраната по чл. 266, ал. 1 от ГПК възможността ищецът по обратния иск да основе претенцията си и на това фактическо обстоятелство е преклудирана и посоченото оплакване не следва да се разглежда по същество от въззивния съд. Освен това с посочената разпоредба от договора се въвежда задължение за изпълнителя да носи отговорност за безопасността на всички видове работи и ремонтни дейности, но не и задължение преди тяхното започване да обезопаси всяка една неравност (дупка) на съответния участък от пътя. А същевременно, както вече бе посочено, изпълнителят (ответникът по обратния иск) е изпълнил в срок, съобразно уговорено и работата му е 4 приета без забележки от възложителя ищец по обратния иск.

Ето защо исковата претенция по обратния иск се явява неоснователна и като такава правило е отхвърлена от първата инстанция.

Доколкото изводите на двете инстанции по обуславящите изхода на спора въпроси съвпадат, то обжалваното решение се явява правилно и като такова следва да се потвърди от въззивния съд.

По отношение на разноските:

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК право на разноски във въззивното производство има единствено въззиваемият ответник по обратния иск. Същият претендира единствено юрисконсултско възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт.