Решение № 2731 от 17.06.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2731 гр. Пловдив, 17.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20245330100581 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД.

Ищецът К. П. У., ЕГН: **********, от град Пл, ж.к. „*******“ бл. № ****, вх. Б***, ет. ***, ап. ***, чрез пълномощник адв. С. П., е предявил против „Креди Йес” ООД, ЕИК:

200688545, със седалище и адрес на управление: град Хасково, ул. „Лозарска” № 12, представлявано от управителя В. М. И., иск за признаване на установено, че договор за паричен заем №*********** г. е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, чл. 11 ал. 1 т.

9, 10 и 11, чл. 10а ал. 2 и чл. 19 ал. 1 и 4 от ЗПК.

При условията на евентуалност, се моли за прогласяване на нищожността на клаузата по чл. 8 от договора, предвиждаща неустойка.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № ********** г., по който на ищеца била предоставена сумата от 1 000 лева, на 9 месечни вноски, всяка от по 222 лева, при ГЛП- 36 % и ГПР- 48, 589 %, с общо дължима сума от 1 998 лева. За погасяване на кредита била заплатена сумата от 400 лева. Твърди се, че договорът за кредит бил недействителен, поради неспазване на императивни правила. На първо място- макар лихвеният процент да бил фиксиран, не били посочени условията по прилагането му, нямало яснота относно начина на изчисление на лихвата, а погасителният план не съдържал разбивка за това каква част от вноската представлява именно лихвата и не можело да се прецени дали той отговаря на действително прилагания. На второ място- ГПР само формално отговарял на законовите изисквания, но в него не била включена сумата за 1 неустойка от 800 лева, платима на 9 равни вноски към погасителната месечна вноска.

Неустойката представлявала допълнителна печалба за кредитора, значително надхвърляща размера на лихвата. На следващо място- в договора единствено се посочвали като абсолютни стойности размерите на лихвата и ГПР, но липсвала ясно разписана методика за формиране на ГПР (кои компоненти били включени в него). Не било спазено и изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК да се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР, като поради непълноти и неточности в съдържанието на договора за потребителски кредит, той се явявал недействителен. Неустойката от 800 лева следвало да бъде включена в ГПР, поради което размерът му не бил действителният и това водело до нищожност на договора. Отделно, самата клауза за неустойка била нищожна, защото тя не обезпечавала основното задължение по договора, а вторичното- за предоставяне на обезпечение. Непредставянето на обезпечение обаче не водело до претърпяване на вреди от кредитора, поради което неустойката излизала извън основните й функции- обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Освен това, размерът й бил повече от 50 % от заетата сума, което водело до утежняване на финансовото състояние на длъжника. Кредиторът имал задължение преди да отпусне кредита да провери кредитоспособността на потребителя, без да начислява допълнителни суми за това, но с неустойката на практика се прехвърлял рискът върху длъжника. Предявява се иск за прогласяване на нищожността на договора/ клаузата за неустойка по договора. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но пълномощникът й представя писмено становище, а допълнително- и писмена защита.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва. Признава се, че между страните бил сключен договор за кредит със съответните параметри. Неустойката била дължима поради непредставяне на обезпечение, с което да се гарантира вземането на кредитора. Ищецът бил предварително запознат с това условие, което било израз на свободата на договаряне между страните. Неустойката отговаряла на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, без да противоречи на закона и на добрите нрави. Този разход бил дължим само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. Тя била начислена само, защото длъжникът не изпълнил поетото задължение по кредита. Клаузата била индивидуално договорена, като параметрите по кредита били съобразени с индивидуалните потребности и възможности на заемателя. Ответникът бил небанкова финансова институция, която отпускала краткосрочни потребителски кредити, които обаче били по- рискови и това налагало обезпечаването им. Неустойката била разсрочена, като този й начин на заплащане бил уговорен предварително, а дори и да се приемело, че тя е нищожна, това не водело до нищожност на целия договор. ГПР бил фиксиран и отговарял на законовия размер, като бил изчислен по специална формула съобразно закона. Размерът на неустойката не следвало да се включва в ГПР, защото тя не била такса или лихва по кредита, а разход, дължим само при неизпълнение. Договорът отговарял на изискванията на закона и не бил в противоречие с тях, като правата на потребителя не били нарушени. Нямало твърдяната недействителност по чл. 11 ал. т. 10 от ЗПК. Моли за отхвърляне на иска. Също претендира разноски, като 2 прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но чрез пълномощника си взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за паричен заем № ******** г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 1 000 лева, при следните условия: срок- 9 месеца, при фиксиран месечен лихвен процент- 3, 330 % и годишен процент на разходите- 48, 102 %, при общ размер на всички плащания- 1 173, 76 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 824, 24 лева, платима разсрочено заедно с всяка вноска.

Като писмени доказателства са представени копия от молбата за заем, декларации, лична карта, СЕФ, общи условия и погасителен план.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на 3 договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48, 102 %, а възнаградителната лихва (фиксиран месечен лихвен процент)- 3, 330 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 8 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 824, 24 лева (при отпусната заемна сума от 1 000 лева тя е повече от ¾ от стойността на кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително суми за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (гаранция, ипотека, особен залог, ценна книга) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.

Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца. Оттук- главният иск се явява основателен, поради което не се налага разглеждане на евентуалния иск, поради несбъдване на предпоставките за това.

Предвид изхода на делото- уважаването на главния иск, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски, които се претендират и за тях е 4 представен списък по чл. 80 от ГПК. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 80 лева, както и възнаграждение на пълномощника му в размер на 500 лева, по отношение на което обаче ответникът е направил възражение за прекомерност. По смисъла на чл. 78 ал. 5 от ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, съдът по искане на другата страна може да присъди и по- нисък размер на разноските, като по смисъла на т. 3 от ТР № 6/ 2012 г. решаващият състав е свободен да намали възнаграждението дори точно на предвидения в Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимум. В конкретния случай действително делото не се отличава с фактическа или правна сложност, приключило е в едно с.з., в хода на процеса не са настъпили никакви усложнения, а и по подобни потребителски спорове вече е установена трайна съдебна практика, в който смисъл са налице предпоставките за намаляване на възнаграждението. С оглед цената на иска, според нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредбата, минималният размер на адвокатското възнаграждение следва да възлиза на сумата от 400 лева. Именно до този размер съдът намира, че е справедливо да намали адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищеца, като точно тази сума се възложи в тежест на ответника.