Определение № 240 от 06.02.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 240 гр. София, 05.02.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в закрито заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Елеонора Чаначева

Членове:

Васил Христакиев

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Мария Бойчева Частно касационно търговско дело № 20238003901779 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на “Феникс-Енергетика ремонт” ООД, ЕИК 109592262, и частна касационна жалба на “ФениксДупница” ООД, ЕИК 819362448, против определение № 1910/24.07.2023 г. по в.ч.гр.д. № 1602/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, 14 граждански състав, с което е потвърдено определение от 30.05.2022 г. по т.д. № 26/2020 г. н а Окръжен съд - Кюстендил, с което са оставени без уважение молбите по чл. 248 ГПК на ответниците и настоящи частни касатори за изменение на постановеното по горецитираното дело решение от 18.02.2022 г. в частта за разноските.

В частните касационни жалби се съдържат сходни оплаквания за неправилност на въззивното определение. Релевира се оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение, тъй като липсват мотиви на въззивния съд по наведените в частната жалба доводи. Поддържа се, че въззивното определение е постановено в противоречие с чл. 78, ал. 3 ГПК, който изрично предвижда в тежест на ищеца разноските, направени от ответника, съразмерно с отхвърлената част от иска. Излагат се доводи, че в случая искът не е уважен, не е налице признание на същия, а той е отхвърлен като неоснователен, поради което не е следвало да се приложат разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и 2 ГПК. Сочи се, че въззивният съд е действал в противоречие с чл. 5 ГПК – принципа на законност, тъй като не може да запълва празноти в процесуалния закон по аналогия на чл. 78, ал.1 и 2 ГПК.

Счита се, че тълкуването на чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК налага извод, че при разрешаване на спора по същество правото на страните на разноски е предпоставено от основателността или неоснователността на предизвикания 1 от ответника спор. Обосновава се, че разпоредбата на чл.78, ал. 2 ГПК, регламентираща възлагане на разноските върху ищеца, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, предвижда изключение от правилото на 78, ал. 1 ГПК, което изключение не може да се тълкува по аналогия или по аргумент на противното относно други правила – чл. 78, ал. 3 и 4 ГПК. Аргументира се, че нито разпоредбата на чл.

78, ал. 2 ГПК, нито друга разпоредба дават основание за възприетото от въззивния съд разрешение разноските на ищеца да се възложат в тежест на ответника, поради това, че с поведението си е дал повод за завеждане на делото. Въведени са оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост.

Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното определение се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като са поставени следните въпроси:

“1. Има ли право на ответника да получи направените в заповедното и исковото производство разноски, когато ответникът е платил в хода на производството, поради което съдът е отхвърлил иска, поради неоснователност на иска?

2. Дължат ли се на ответника направените от него в заповедното и исковото производство разноски, когато ответникът е платил в хода на производството, но ищецът не е оттеглил иска, поради което съдът е отхвърлил иска?

3. При липса на признание на иска, но наличие на поведение на ответника, с което е дало повод за завеждане на делото, дължат ли се на ответника разноските по делото, ако съдът е отхвърлил иска?

4. Има ли значение поведението на ответника, с което е дало повод за завеждане на делото, за отговорността за разноските по делото на ответника, при липса на признание на иска и ако съдът е отхвърлил иска?

5. Има ли право ответникът да получи направените от него разноски не само когато предявеният иск срещу него е отхвърлен, но е дал и повод за завеждане на делото?

6. Може ли празнота в процесуалния закон – относно отговорността за разноски при отхвърляне на иска поради плащане по време на процеса – да се запълва чрез прилагане по аналогия на чл. 78, ал. 2 ГПК?

7. Може ли съдът да се позовава на неотносими разпоредби в закона– чл. 78, ал. 2 ГПК, въз основа на което да отказва разноски на ответника при отхвърляне на иска?

8. Може ли съдът да се позовава на неотносими разпоредби в закона– чл. 78, ал. 2 ГПК, въз основа на което да дерогира правило, установено в чл.

78, ал. 3 ГПК? Разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, в хипотеза на направени от ответника разноски и отхвърляне на иска поради плащане в хода на процеса, има ли примат пред разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК?

2

9. Нарушен ли е принципът за равенство на страните, който принцип е залегнал в чл. 9 ГПК, в случая, когато съдът превратно тълкува разпоредби на чл. 78 ГПК и запълва празноти в ГПК, чрез което присъжда резултат – прилага правилото на чл. 78, ал. 2 ГПК – противен на закона – чл. 78, ал. 3 ГПК, който резултат реализира защита само на ищеца?

10. Може ли разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК да се тълкува по аналогия или по аргумент за противното относно други правила, каквито са тези по чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК, необходима ли е изрична норма за това?” По първите девет въпроса се поддържа наличие на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Сочи се, че непълнотата на закона и липсата на съдебна практика обуславят основание за допускане на касационно обжалване. По десетия въпрос се сочи, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – определение № 606/24.10.2017 г. по т.д. № 1440/2017 г. на ВКС, ТК, I т.о.

Искането за допускане на касационен контрол се основава и на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното определение.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на частните касационни жалби от “УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 3 ГПК, намира следното:

Частните касационни жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното определение за оставяне без уважение на искането на ответниците за изменение на решението в частта за разноските, е приел, че производството пред Кюстендилски окръжен съд е образувано по искова молба на “УНИКРЕДИТ БУЛБАНК ” АД против “Феникс-Енергетика ремонт” ООД и “Феникс-Дупница” ООД, с която са предявени отрицателни установителни искове по чл. 464 ГПК за признаване за установено, че присъединеният взискател “Феникс-Енергетика ремонт” ООД няма вземане за извършени подобрения срещу длъжника по изпълнението “Феникс-Дупница” ООД в размер на 445 451,28 лева. Същите са отхвърлени като неоснователни.

Съобразил е, че за да стигне до този правен резултат, първата инстанция е взела предвид, че задълженията макар и съществуващи към завеждане на исковата молба, в хода на процеса са изцяло платени и с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК е отчела тези настъпили в процеса правопогасяващи факти, и е възложила сторените от ищеца разноски в тежест на ответниците, доколкото те с поведението си са дали повод за завеждане на делото.

3

Въззивният съд е счел за неоснователни оплакванията в частните жалби за недопустимост на съдебния акт поради липса на мотиви, тъй като първоинстанционният съд е изложил достатъчно съображения защо стига до този извод и дори при липса на мотиви или бланкетни такива, съдебният акт не е недопустим, а неправилен. Посочил е, че в последния случай въззивната инстанция дължи самостоятелна преценка и собствени изводи по повдигнатия спор, ако няма такива, които да са предмет на ревизиране. За неоснователни са приети и оплакванията в частните жалби за неправилност на обжалваното определение, тъй като при разрешаване на въпроса за отговорността за разноските при отхвърлен иск, съдът следва да държи сметка за извънпроцесуалното поведение на ответника, което е станало едновременно причина за завеждане на иска, т.е. за дирене на съдебна защита на претендирано от ищеца право, но и за отхвърляне на иска. Аргументирал се е, че с оглед доказателствата по делото, а и това не се спори от ответниците, че при образуване на делото ищецът е имал качество на взискател спрямо дълг на един от ответниците и правен интерес да оспори качеството на кредитор на втория ответник. Изтъкнато е, че банката и ответникът “Феникс-Дупница” ООД са били обвързани от договори за банков кредит, обезпечени с ипотеки, и в този смисъл ищецът е имал качеството на привилегирован кредитор по чл.

136, т. 3 ЗЗД. Акцентирал е, че принудителното удовлетворяване на ищеца и целта на привилегията е била осуетена от противопоставеното от втория ответник конкуриращо изпълнително основание, несъществуването на което е било въведено като основание на исковете по чл. 464 ГПК. Стигнал е до извода, че именно погасяването на дълга след завеждане на делото е станало причина за загубване на материалноправната легитимация на ищеца към датата на устните състезания и отхвърляне на предявения иск, като този факт се дължи изцяло на процесуалното поведението на ответниците, поради което правилно е възложена от първата инстанция отговорността за разноските по делото в тежест на ответниците.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените от частните касатори първи и втори въпрос се отнасят до отговорността за разноските в заповедното и развилото се във връзка с него исково производство. Същите са хипотетични и не отговарят на решаващите изводи на въззивния съд, тъй като в случая претенцията на ищеца е по реда на чл. 464 ГПК – оспорване вземането на присъединен взискател в изпълнителното производство. Поради изложеното така поставените от 4 частните касатори два въпроса не отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – поставеният правен въпрос да е от значение за изхода по конкретното делото .

Формулираните от частните касатори трети и четвърти въпрос не са правни, тъй като не кореспондират с решаващите изводи на въззивния съд относно отговорността за разноските по делото, основаващи се на извършено в хода на процеса плащане на вземанията на ищеца, с което последният е загубил качеството на кредитори по иска по чл. 464 ГПК, а не на наличие или липса на признаване на основателността на ищцовата претенция. Поради това и тези въпроси не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.

Поставените от частните касатори шести, седми, осми, девети и десети въпрос също не са правни по смисъла на т. 1 от горецитираното тълкувателно решение. Същите предпоставят отговор на въпроса за евентуалното прилагане по аналогия на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК – ответникът с поведението си да не е дал повод за завеждане на делото и да признае иска, което не отговаря на решаващите изводи на въззивния съд. Въззивната инстанция приема, че от значение за отговорността за разноските е обстоятелството, че в случая ответниците са дали повод за завеждане на делото. С оглед на горното и по така формулираните въпроси не се обосновава наличие на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допуск до касация.