Решение № 36 от 21.01.2026, Районен съд - Ямбол

РЕШЕНИЕ

№ 36 гр. Ямбол, 21.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЯМБОЛ, XV СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Марина Хр. Христова Иванова при участието на секретаря Т. С. К. като разгледа докладваното от Марина Хр. Христова Иванова Гражданско дело № 20252330102324 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано по искова молба на „Креди Йес“ООД , с която се претендира да бъде прието за установено по отношение на ответника Х. П.

С. , че дължи на ищцовото дружество сумите, за които е издадена заповед за изпълнение срещу ответника и солидарния длъжник Д. Л. по ч.гр.д. №*******/2025 г. на ЯРС- 2153, 59 лв. – главница , 469, 86 лв. - договорна лихва, 215, 36 лв.- неустойка по чл. 14,ал. 1от ОУ, законна лихва и разноски.

В исковата молба се посочва, че вземането на ищеца произтича от запис на заповед от 26.02.2024 год. с издател Х. С. и авалиран от Д. Л.. Посочения запис на заповед обезпечавал договор за паричен заем от 26.02.2024 год., със заемател ответника и поръчител Л.. По силата на договора и след предоставянето на необходимата преддоговорна информация на ответника била предоставена заемната сума от 2500 лв., със задължения да я върне на 17 месечни вноски. Били му предоставени и погасителен план и ОУ. Ответникът заплатил вноски 1, 2 и 3 и частично сумата от 16, 86 лв. по вноска 4 , след което плащанията били преустановени. Поради неизпълнението ищецът упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, като уведомлението за това било връчено лично на ответника на 29.04.2025 год.

Излагат се подробни съображения относно основателността на претенцията, като се иска нейното уважаване, както и присъждане на разноски.

В депозирания в законния срок отговор ответникът оспорва претенцията като неоснователна. Твърди, че съгласно чл. 6 от сключения между страните договор, заемателят е следвало да предостави едно от изброените обезпечения – двама поръчители, залог върху движима вещ или безусловна банкова гаранция, като санкцията за неизпълнение била неустойка в размер на 2 635, 61 лв., която се кумулира и заплаща заедно с месечните погасителни вноски. Оспорва се дължимостта на посочената неустойка. Твърди се, че договорът за кредит е нищожен, като не е 1 изпълнено изискването на чл. 11,ал.1,т.9 от ЗПК и сключен при неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1,т.10 от ЗПК, като ГПР е неточен, подвеждащ и в същия не е включена посочената неустойка под формата на скрита договорна лихва, като при включването й разписаният в договора размер не би отговарял на законоустановените рамки по чл. 19,ал.4 от ЗПК. Твърди се още, че са налице неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, както и нарушена разпоредбата на чл. 147,ал.1 ЗПК.

Излагат се подробни доводи, като се посочва и, че в случая не е налице нито една от предпоставките на чл. 26,ал.4 от ЗЗД , като се иска отхвърляне на иска поради недействителност на сключения договор за паричен заем. Претендира се и присъждане на разноски.

В съдебно заседание страните, редовно уведомени не изпращат представители.

След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Не е спорно по делото, че по заявление на ищеца е образувано ч.гр.д.

№*******/2025 год. на ЯРС , по което съдът е издал заповед за изпълнение, за процесните суми срещу солидарните длъжници Х. П. и Д. Л.. В предвидения в чл. 414 ГПК срок длъжникът е депозирал възражение против заповедта за изпълнение, поради което и в едномесечния срок от уведомяването си за това заявителят е предявил настоящия иск по чл. 422 ГПК.

По ч.гр.д. № *******/2025 год. е приложен оригинал на запис на заповед от 26.02.2024 год. с издател Х. П. С. и поръчител Д. Н. Л., за сумата от 5950 лева, платим на предявяване, предявена на издателя на 27.02.2024 год.

Приет е договор за паричен заем от 26.02.2024 год. , сключен между ищцовото дружество и заемателя Х. П. за сумата от 2 500 лв. платими на 17 месечни погасителни вноски от 194, 96 лв., при ГПР – 48, 511 % и месечен лихвен процент – 3, 330 %, с краен падеж 24.07.2025 год. и обща дължима сума 0 3 314, 39 лв.В чл.3.3. от договора е определено съдържанието на ГПР, а в чл. 6.1 обезпечение на заема посредством осигуряването на гарант, отговарящ на посочени условия, респ. учредяване на ипотека, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга издадена в полза на заемодателя. Представен е и погасителен план, включващ 17 месечни погасителни вноски от по 350 лв. – погасителна вноска без неустойка и с разсрочена неустойка при непредставяне на обезпечение, както и ОУ към договора.Представени са и СЕФ и молба за заем.

С РКО от 26.02.2024 год. сумата от 2500 лв. е предадена в брой на ответника.

На 29.04.2025 год. на ответника е връчено приложеното Уведомление за предсрочна изискуемост.

На 26.02.2024 год. между ищцовото дружество и Д. Н. Л. е бил сключен договор за поръчителство за обезпечаване на задълженията по процесния договор за паричен заем.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Предявен е иск с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240 ЗЗД.

Така предявения иск съдът намира за допустим, т.к. е предявен от легитимна страна – заявител в заповедното производство, в предвидения от закона едномесечен срок от уведомяването на заявителя по реда на чл. 415 ГПК.

За уважаване на исковата претенция ищцовото дружество следва да докаже при 2 условията на пълно и главно доказване вземането си на претендираното основание и в претендирания размер, а именно валиден запис на заповед, издаден от ответника в полза на ищеца за процесната сума.

В настоящото производство не са наведени възражения срещу формата и съдържанието на записа на заповед от 26.02.2024 год., нито такива възражения, основани на пороци на волята при издаването му. При извършената проверка се установява, че същият съдържа всички необходими реквизити, посочени в чл. 535 от ТЗ, поради което настоящият състав намира, че процесният запис на заповед е редовна от външна страна ценна книга. Процесната ценна книга съдържа наименованието „запис на заповед“ както в заглавието на акта, така и в текста на същата. Налице е безусловна клауза за заплащане на определена парична сума. Падежът на записа е уговорен съобразно нормата на чл. 537 от ТЗ, вр. чл. 486, т. 1 от ТЗ - на предявяне, което е сторено на 27.02.2024 год. В менителничният ефект и положен подпис на издателя. Тъй като представеният запис на заповед съдържа всички законоустановени реквизити, същият е действителен и е породил валидно менителнично задължение.

С т.17 от ТР № 4/ 18.06.2014 год. на ВКС по тълк. дело № 4/ 2013 год. е прието, че предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422 ал.1/ ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417 т.9/ ГПК е съществуване на вземането, основано на запис на заповед. При въведени от страните твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение, като всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията, и са обуславящи за претендираното, съответно отричано право – за съществуването или несъществуването на вземането по записа на заповед.

В това производство ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение.

В процесния случай твърдение за наличие на каузално правоотношение е въведено и от двете страни в процеса, които не спорят, че са били обвързани от договор за паричен заем от 26.02.2024 год. с кредитополучател ответника и обезпечен с поръчителство на трето лице. Ответникът не е оспорил и реалното получаване на уговорената по договора сума, вкл. че към настоящия момент е настъпил крайния срок за връщане на сумата уговорен между страните. Основните оспорвания на ответника касаят действителността на договора за кредит.

Предвид качеството на кредитополучателя - физическо лице и липсата на противни твърдения, съдът намира, че процесното каузауно правоотношение притежава характеристиките на договор за потребителски кредит, при което освен нормите на ЗПК и ЗЗД и с оглед качеството на кредитополучателя на "потребител", приложение намират и нормите на Закона за защита на потребителите - съгласно чл.

24 ЗПК, във вр. чл. 143 - чл. 148 ЗЗП, както и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, които прогласяват неравноправните клаузи за нищожни, поради пряко противоречие с императивните норми, защитаващи потребителя като по-слаба в икономическо отношение страна.

Безпротиворечиво с практиката на СЕС по приложението на Директива № 93/13/Е., разпоредбите на която са транспонирани в националното законодателство съгласно § 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП, в константната практика на ВКС ( решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/2014 г., I т.о., решение № 142/01.08.2018 г. по т.д. № 1739/2017 г., II т.о., решение № 237/20.01.2017 г. по т.д. № 2927/2015 г., I т.о. и др.) се приема, че поради повелителния характер на нормите на ЗЗП, първоинстанционният и 3 въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договори.

В тази насока, настоящият съдебен състав намира, че е налице нарушение на чл.

11, ал. 1, т. 10 ГПК, който гласи, че договорът за кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 8 от Договора за кредит от 26.02.2024 год. , при непредставяне в определения срок от страна на потребителя обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер от 2635,61 лева. Разпоредбата на чл. 6 от договора, възлага в тежест на кредитополучателя да осигури физическо лице- гарант (което следва да отговаря на множество, кумулативно поставени условия) и едно от посочените обезпечения, а именно: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем (съобразно чл. 10, ал. 2, т. 4 от Общите условия на ответното дружество ) или ценна книга, издадена в полза на заемодателя.

Прочитът на съдържанието на клаузата на чл. 8, вр. чл. 6 от Договора и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество "неустойката" представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 8, вр. чл. 6 от Договора въвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране и то в не толкова висок размер - 2500 лева. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури, което и да било от горепосочените обезпечения и то само в тридневен срок от сключването на договора за кредит. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели единствено да капитализира допълнителен приход (да се обогати използвайки обстоятелството, че е икономически по- силната страна в правоотношението). Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" при формиране на ГПР по договора. Съобразно изложеното, то явен е стремежът на кредитора да заобиколи по този начин нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за "неустойка при липса на обезпечение" към всяка анюитетна вноска (чл. 8 от договора). В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. След като вземането за неустойка не е включено в ГПР, то е налице разминаване, при това съществено, предвид заемната сума и тази за неустойка, между действителния годишен процент на разходите и този, посочен в процесния договор за кредит. Горния извод сочи на нарушение на изискването на чл. 10, ал. 1, т.