Определение № 776 от 11.11.2025, Апелативен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 776 гр. Варна, 11.11.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в закрито заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Милен П. Славов

Членове:

Петя Ив. Петрова

Мария Кр. Маринова като разгледа докладваното от Милен П. Славов Въззивно частно гражданско дело № 20253000500622 по описа за 2025 година намира следното:

Производството е образувано по частна жалба вх. № 21639/25.07.25г., подадена от Г. И. Г. и С. З. Г. чрез общия им процесуален представител адв. И.

В. от АК-Варна, уточнена с молба с вх. № 22061/30.07.25г., против разпореждане № 4282/22.07.2025г., постановено по в. гр. д. № 1531/24г. на ОС-Варна, с което е разпоредено да се издаде изпълнителен лист „съобразно диспозитива на образец ІІ и ІІІ от решението на ВРС, без разноски“. Счита се, че разпореждането е издадено от некомпетентен съд, тъй като на осн. чл. 405, ал. 2 от ГПК родово компетентен по молбата за издаване на изпълнителен лист е първоинстанционния ВРС. Освен това съдебният акт не отговаря на изискванията за реквизити, съобразно нормата на чл. 254, ал. 2, т. 4, т. 5 и т. 6, вр. чл. 279 от ГПК – не са посочени фактическите и правни основания за постановяване на акта, нито е ясно изразена волята на съда, тъй като решение с посочените образци І и ІІ липсва. В обжалвания съдебен акт не е била посочена и възможността за неговото обжалване – пред кой съд и в какъв срок, съобразно нормата на чл. 407 от ГПК. Съдът не е извършил и проверка, съобразно изискването на чл. 406, ал. 1 от ГПК – дали е налице подлежащо на изпълнение съдебно решение. Претендира се отмяна на обжалваното разпореждане и отхвърляне на искането за издаване на изпълнителен лист, а ако такъв е бил издаден – същият да бъде обезсилен.

В депозирания отговор на частната жалба от насрещната страна Б. П. Т., чрез адв. К. М., се поддържа, че същата е неоснователна. Счита се, че в случая е била налице хипотезата на чл. 404, ал. 1, т. 1, пр. 2 от ГПК, тъй като е било налице невлязло в сила осъдително решение на въззивния съд. Ако се приеме, че решението на въззивния съд е било влязло поради оттегляне на касационната жалба и връщането й от съда, то издаването на изпълнителен лист е от компетентността на първоинстанционния съд, но произнасянето от по-горестоящия съд не води до недопустимост на постановения съдебен акт по аналогия на чл. 270, ал. 4 от ГПК. Нормата на чл. 254, ал. 2 от ГПК се отнася до определенията, а не до разпорежданията. В случая са били спазени всички 1 изисквания на процесуалния закон – сезирането на съда с писмена молба от страна чрез надлежно упълномощен представител, която е била разгледана от съдия от съда, и в съдебния акт ясно е била обективирана волята му за издаването на изпълнителен лист. Освен това при съпоставянето на обжалваното разпореждане с първоинстанционното решение и издаденият изпълнителен лист, следва изводът, че е била допусната техническа грешка при изписване на диспозитива на разпореждането, като е била написана думата „образец“ вместо „абзац“. Този пропуск обаче не води до нищожност на акта, а ако волята е неясна за жалбоподателя – той би могъл да поиска тълкуване на разпореждането на съда. Претендира се потвърждаване на обжалвания съдебен акт.

Настоящият съд намира частната жалба за допустима, тъй като същата е подадена в срок, редовна е, насочена е срещу обжалваем съдебен акт, от страна с правен интерес от обжалването и при наличието на надлежна представителна власт. Разгледана по същество частната жалба се явява неоснователна по следните съображения:

Въззивното производство по в. гр. д. № 1531/24г. на ВОС е приключило с постановяването на решение № 1154/07.11.24г., с което е било потвърдено решение № 468/15.02.2024г., постановено по гр. д. № 11953/2022г. по описа на Районен съд - Варна, 51 състав, с което: е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗС от Г. И. Г. и С. З. Г. срещу Б. П. Т. за признаване на установено в отношенията между страните, че ищците са собственици въз основа на придобивна давност на реална част с площ от 26 кв.м. от поземлен имот с идентификатор №*** одобрен със Заповед РД-1873/23.06.2008 г. на ИД на АГКК, с последно изменение, засягащо имота, от 06.07.2017 г., находящ се в гр. Варна, р-н „Аспарухово“, м.

„Ракитника-I“, местност „24“, целият с площ от 662 кв.м, която реална част се намира в северната част на имота и е с неправилна трапецовидна форма при граници: на север с ПИ *** и ***, на североизток с ПИ ***, на юг и изток с останалата част от ПИ ***. е прието за установено на основание чл. 108 ЗС в отношенията между Б.

П. Т. от една страна и Г. И. Г. и С. З. Г., от друга страна, че Б. П. Т. е собственик в режим на СИО със съпругата си Илка Петрова Т.а, въз основа на покупко-продажба, обективирана в нотариален акт за покупкопродажба на недвижим имот № 161, том 2, рег. № 7671, дело 332 от 2021 г. на нотариус Орлин Стефанов с рег. № 196 в НК, на описаната по-горе реална част;

Г. И. Г. и С. З. Г. са осъдени да предадат на Б. П. Т. владението върху 2 описаната реална част, която е повдигната в цвят на Комбинирана скица – Приложение № 3 на л. 348 от делото, която е приподписана от съда и представлява неразделна част от решението;

Г. И. Г. и С. З. Г. са осъдени да заплатят на Б. П. Т. сторените по делото съдебно-деловодни разноски в размер на 395.80 лева, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, а на адвокат К. Е. М. от АК Варна, сумата от 1 500 лева, представляваща адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата.

С въззивното решение са били потвърдени и постановените от ВРС по реда на чл. 248 от ГПК по посоченото дело определения – определение № 5726/20.05.25г. (с което е била оставена молбата на Г.и за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските чрез намаляване на присъденото в полза на адв. К. М. адвокатско възнаграждение от 1 500 лв.) и определение

№

5725/20.05.25г.

(с което е било допълнено първоинстанционното решение в частта за разноските като Г.и са били осъдени да заплатят на адв. К. М.а сума в размер на още 1 500 лв., на осн. чл.

38, ал. 2 от ЗАдв.).

Срещу въззивното решение в неговата цялост е била подадена касационна жалба на 27.12.24г. от Г.и. С молба от 09.06.25г. касаторите чрез процесуалния си представител, са заявили, че не поддържат касационната си жалба в частта, с която въззивният съд е потвърдил решението на ВРС, постановено по иска на Г.и с правно основание чл. 124 от ГПК и по насрещния иск на ответниците с правно основание чл. 108 от ЗС. Заявено е, че се поддържа жалбата срещу въззивното решение само в частта му, с която са били потвърдени двете определения на ВРС по чл. 248 от ГПК. С разпореждане № 3461/17.06.25г. окръжният съдия е върнал, поради оттегляне, касационната жалба на Г.и срещу въззивното решение. Указано е, че след влизане в сила на разпореждането, делото следва да се изпрати на ВКС, ведно с частната жалба, инкорпорирана в касационната жалба на Г.и, срещу въззивното решение. Разпореждането е било връчено на Г.и на 19.06.25г. и 1седмичният срок за обжалването му е изтекъл на 26.06.25г., в който не е била подадена частна жалба. Поради това следва да се приеме, че въззивното решение относно предявените искове е влязло в сила на 27.06.25г.

Със заявление от 08.07.25г. (л. 120 от въззивното дело) адв. К. М. като пълномощник на Б. П. Т. е отправил искане до ВОС след влизане в сила на разпореждането, с което е върната касационната жалба на насрещните страни, да бъде разпоредено издаване на изпълнителен лист във връзка с осъждането на Г.и да предадат на Т. владението върху описаната реална част от поземления имот. С разпореждане № 4282/22.07.25г. (предмет на настоящото обжалване), окръжният съдия е разпоредил: „След заплащане на сумата от 5 лв. да се издаде ИЛ, съобразно диспозитива абзац ІІ и ІІІ от решението на ВРС. Без разноски! След това делото да се върне на ВКС“. От отбелязванията върху първоинстанционното и върху въззивното решение е видно, че е бил издаден изпълнителен лист на Б. П. Т. за предаване владението върху имота на 22.07.25г. Няма данни изпълнителният лист да е бил получен от страната, в 3 чиято полза е бил издаден, но от отговора й на частната жалба по настоящото дело личи, че съдържанието на изпълнителния лист е известно на Б. Т..

С оглед на изложеното следва да се приеме, че въззивният съд е постановил обжалваното разпореждане за издаване на изпълнителен лист по осъдителното решение в частта му за предаване владението на описания имот, след като същото е било влязло в сила.

По въпроса относно допустимостта на разпореждането на въззивен съд за издаване на изпълнителен лист по влязло в сила осъдително решение, е налице протИ.речива практика на ВКС. Така в цитираните от частните жалбоподатели в молбата им, получена във ВКС с рег. № 16135/03.09.25г.

(приложена към задната корица на ч. гр. д. № 2579/25г. на ВКС, І г. о.), съдебни актове (определение № 160/20.04.22г. по ч. т. д. № 689/22г., І т. о. на ВКС; определение № 2067/25.04.25г. по ч. гр. д. № 3829/24г., ВКС, ІV г. о., определение № 618/04.04.23г. по ч. гр. д. № 1080/23г., ІV г .о. на ВКС, определение № 270/09.07.19г. по гр. д. № 3001/18г. на ВКС, ІV г. о., определение № 312/03.11.14г. по т. д. № 516/12г. на ВКС), се приема, че по влезлите в сила осъдителни решения, компетентен да издава изпълнителен лист е първоинстанционният съд, съобразно нормата на чл. 405, ал. 2 от ГПК, а произнасянето в тази хипотеза от въззивния съд, е недопустимо.

Съществуват обаче и съдебни актове на ВКС в протИ.положния смисъл.

В същите се приема, че действително в този случай, функционално компетентен да се произнесе по молбата за издаване на изпълнителен лист, е първоинстанционният съд, по арг. от чл. 405, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 404, т. 1, предл. 1 ГПК, но дори и когато въззивният съд се произнесе по тази молба, вкл. когато я уважи, неговият съдебен акт не би бил недопустим – при съответното приложение на правната норма, уредена в чл. 270, ал. 4 ГПК, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК и чл. 279 ГПК (в този смисъл Определение № 1965 от 12.07.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 1393/2024 г., II т. о., Определение № 683 от 18.11.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 2534/2019 г., II т. о., Определение № 205 от 17.10.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1930/2017 г., I г. о., ГК и др.).

Настоящият състав на съда споделя второто изразено становище.

Съобразно нормата на чл. 270, ал. 4 от ГПК, решението на окръжния съд не може да се обезсили само поради това, че искът е бил подсъден на районния съд. В правната теория значението на тази норма е обяснено с това, че правораздавателната власт на окръжния съд като по-висш по степен първоинстанционен съд обхваща и тази на районния съд и с неговото решение на страните са предоставени по-големи гаранции за защита на правата им.

След като в тази хипотеза решението на окръжния съд по съществото на повдигнатия пред съда спор, се явява допустимо, то по аргумент за по-силното основание неговият съдебен акт по процесуалния въпрос относно наличието на предпоставките на чл. 406, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, също следва да се приеме за допустим.

Съдът намира за неоснователни и останалите оплаквания на жалбоподателите. В процесното разпореждане волята на съда е ясно изразена – да се издаде изпълнителен лист, съобразно диспозитива, представляващ абзац (а не, както жалбоподателите сочат „образец“) ІІ и ІІІ от решението на 4

ВРС, без присъдените разноски. Именно абзац ІІ и ІІІ от решението на ВРС съдържат диспозитива по уважения ревандикационен иск. Определен е и размерът на дължимата за внасяне от заявителя ДТ. Поради това съдебният акт отговаря на изискванията на чл. 254, ал. 2, т. 4 и т. 5 от ГПК. Действително в разпореждането не е бил указан срок и начин за обжалването му, но това не води до неговата незаконосъобразност. В случая правата на жалбоподателите не са били нарушени от този процесуален пропуск на съда, тъй като последният в настоящата хипотеза няма задължение да връчва разпореждането на ответниците по молбата за издаване на изпълнителен лист, а срокът за обжалване за тях започва да тече от връчването на поканата за доброволно изпълнение, към която не се прилага препис от разпореждането (чл. 407, ал. 1 от ГПК).