Решение № 5308 от 19.10.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5308 гр. София, 19.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Петя Попова при участието на секретаря КРАСИМИРА Б. ГЕОРГИЕВА като разгледа докладваното от Петя Попова Въззивно гражданско дело № 20221100505815 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение от 27.09.2021 г., по гр.д. № 8075/2019 г. по описа на СРС, 45-ти състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с Решение от 28.01.2022 г., по гр.д. № 8075/2019 г. по описа на СРС, 45-ти състав, на осн. чл. 422 ГПК е признато за установено, че Т. Т. Б., като солидарен длъжник, дължи на „Т.Д.“ ООД, сумата в размер на 4 091,00 лева, представляваща подлежаща на връщане част от получения авансово по Договор за доставка на стоки от 01.02.2017г. бонус, сумата в размер на 409,00 лева, представляваща неустойка по чл. 27 от договора, ведно със законната лихва върху горепосочените суми, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК - 25.05.2018г. до окончателно изплащане на сумите, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК в производството по ч.гр.д. № 32959/2018г. по описа на СРС, 45-ти състав..

Със същото Решение е отхвърлена исковата претенция за сумата от 2 227,55 лева, представляваща неустойка по чл. 28, ал.2 от Договора в размер на 0,5% за всеки ден забава върху дължимото вземане от 4500,10, за периода от 07.02.2018г. до 16.05.2018 г..

С оглед изхода на делото районният съд е разпределил отговорността за разноски.

Недоволен от така постановеното решение е останал ищецът „Т.Д.“ ООД, който в законоустановения срок е депозирал въззивна жалба, насочена срещу отхвърлителната му част за сумата до 2025,05 лева. Оспорва изводите на районния съд за нищожност на клаузата за неустойка по чл. 28, ал. 2 от договора поради накърняване на добрите нрави.

Поддържа, че уговорената между страните клауза има санкционна и обезпечителна функция, като посочва, че въззивникът ищец като страна по договора е предоставил в началото на изпълнението на договора авансово парична сума /под формата на стоки/ в немалък размер, по който начин е поел изцяло риска купувачът да не започне да изпълнява поетите 1 задължения. Твърди, че уговорената клауза за неустойка не предвижда начисляване на неустойка за забава върху неустойката за неизпълнение. Посочва, че страните са уговорили и краен предел. С тези доводи намира, че искът е основателен за сумата от 2025,05 лева, представляващ неустойка по чл. 28 от Договора в размер на 0,5 % за всеки ден забава за периода 07.02.2018 г. до 16.05.2018г.. Моли решението на районния съд да бъде отменено в атакуваната част до сумата от 2025,05 лева, като искът бъде уважен до този размер.

Претендира разноски.

В законоустановения срок не е постъпил отговор на въззивната жалба.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните.

В процесня случай предмет на въззивна проверка е Решението в частта, с която e отхвърлен искът по чл. 422, ал. ГПК вр. чл. 92 от ЗЗД за сумата до 2025,05 лева, представляваща неустоечно вземане по чл. 28, ал.2 от Договор за доставка на стоки от 01.02.2017г. в размер на 0,5% за всеки ден забава върху дължимото вземане от 4500,10, за периода от 07.02.2018 г. до 16.05.2018 г.. За разликата над 2025,05 лева до пълния предявен размер 2227,55 лева решението не е обжалвано.

Решението в частта, с която на осн. чл. 422 ГПК е признато за установено, че Т. Т. Б., като солидарен длъжник, дължи на „Т.Д.“ ООД, сумата в размер на 4 091,00 лева, представляваща подлежаща на връщане част от получения авансово по Договор за доставка на стоки от 01.02.2017г. бонус, сумата в размер на 409,00 лева, представляваща неустойка по чл. 27 от договора, ведно със законната лихва върху горепосочените суми, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК - 25.05.2018г. до окончателно изплащане на сумите, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК в производството по ч.гр.д. № 32959/2018г. по описа на СРС, 45-ти състав, като необжалвано е влязло в сила.

Въззивният съд, очертавайки предмета на въззивна проверка, намира, че решението на районния съд е валидно, а в обжалваната част е допустимо.

По отношение правилността на решението въззивният съд намира следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 92 от ЗЗД за признаване на установено в отношенията между страните, че въззиваемият ответник, като солидарен длъжник по Договор за доставка на стоки от 01.02.2017г. дължи на въззивика ищец сумата в размер на 2227,55 лева, представляваща неустоечно вземане по чл. 28, ал.2 от Договора в размер на 0,5% за всеки ден забава върху дължимото вземане от 4500,10, за периода от 07.02.2018 г. до 16.05.2018 г..

В конкретния случа с оглед обстоятелството, че първоинстанционното решение, в частта, с която е прието за установено, че Т. Т. Б., като солидарен длъжник, дължи на „Т.Д.“ ООД, сумата в размер на 4 091,00 лева, представляваща подлежаща на връщане част от получения авансово по Договор за доставка на стоки от 01.02.2017г. бонус, сумата в размер на 409,00 лева, представляваща неустойка по чл. 27 от договора, ведно със законната лихва върху горепосочените суми, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК - 25.05.2018г. до 2 окончателно изплащане на сумите, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК в производството по ч.гр.д. № 32959/2018г. по описа на СРС, 45-ти състав, като необжалвано е влязло в сила, със сила на пресъдено нещо е установени, че страните са били валидно обвързани от Договор за доставка на стоки от 01.02.2017г..

Съгласно чл. 28, ал. 2 от Договора за доставка на стоки от 01.02.2017 г. при забава на купувача за връщане на дължимата част от предоставения бонус по чл. 27 и чл. 28 от същия договор и в срока, предвиден в същите клаузи, наред с предвидената неустойка по чл. 27, купувачът дължи и неустойка в размер на 0,5 % от подлежащата на връщане сума за всеки ден забава, но не повече от 50 % от дължимата сума.

Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 , пр. 3 от ЗЗД е налице, когато се накърнява правен принцип, който може да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, час от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, на предотвратяването на несправедливо облагодетелстване. Договорна клауза за неустойка би могла да бъде нищожна поради накърняване на добрите прави, когато нарушава тези принципи и създава условия за неоснователно обогатяване, вследствие на заплащането

. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, преценката за нищожност на клаузата за неустойка поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, като неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В Тълкувателното решение са изброени примерни критерии, които имат принципен характер и са приложими при преценка нищожността на уговорена с договор неустоечна клауза, поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД като: естество на задълженията, изпълнението на които е обезпечено с неустойка - парични или непарични и техния размер; наличие или липса на други способи за обезпечение; видът на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и видът на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди за кредитора. Посочено е още, че прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна, а нейната действителност се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне на размер с очакваните от евентуалното неизпълнение вреди за кредитора.

Съгласно константата практика на ВКС нищожна поради противоречие с добрите нрави е договорна мораторна неустойка, която е несъизмеримо висока с очакваните за кредитора вреди от забавеното изпълнение и нарушава принципа за справедливост в гражданските и търговски спорове. Независимо дали е постигнато общо съгласие на съконтрахентите за приоритетно значение на санкционната функция на договорената помежду им мораторна неустойка, то когато размерът на същата е така необосновано завишен спрямо реално очакваните вреди за кредитора от забавено изпълнение на главното парично задължение, че още при сключване на договора създава условия за възприемането като средство за неоснователно обогатяване на последния и засяга съществуващото в обществото, в съответния етап от неговото развитие, разбиране за справедливост, тази неустойка излиза извън присъщите функции и като нарушаваща добрите нрави е нищожна./В този смисъл Решение № 148 ОТ 25.02.2020 г. по т. д. № 219/2018 г., Т. К., ІІ Т.

О. на ВКС; Решение № 49 от 27.05.2012 г., по т.д. № 16/11 г. на ІІ т.о.; Решение№ 298 от 31.10.2013 г., по т.д. № 1312/2012 г. на ІV г.о.; Решение № 16 от 16.06.2009 г., по т.д. № 430/2008 г. на ІІ т.о.; Решение № 74 от 21.06.2011 г., по гр. д. № 541/2010 г. на ІV г.о., и други/.

3

Съобразявайки гореизложените принципни постановки въззивният съд намира, че уговорената клауза за неустойка не е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Въззивният съд взе предвид обстоятелството, че задължението, което е обезпечено с уговорената между страните неустойка, е парично. Уговорената неустойка е мораторна – за забава на връщането на изчисления бонус, като страните са уговорили същата да се начислява само и единствено върху основното вземане на въззивника. Това е така, тълкувайки разпоредбата от договора касателно уговорената неустойка, е видно, че същата е уговорена в размер на 0,5 %, начисляван за всеки ден забава върху подлежащия на връщане бонус. Не се съдържа уговорка, че неустойката се начислява върху подлежащия на връщане бонус и дължимата компенсаторна неустойка по чл. 27 от договора. Както в заявлението, така и с исковата молба ищецът твърди, че неустойката по чл. 28, ал. 2 от договора се начислява върху сбора от сумите, дължими по чл. 27 от договора, но тълкувайки разпоредбата е видно, че действителната воля на страните при сключване на договора е различна, като именно в този смисъл са и доводите на въззивника във въззивната жалба.

Поради това неправилно районният съд е приел, че е уговорена неустойка за забава както върху основното задължение, така и върху обезщетение за неизпълнението.

На следващо място, от съдържанието на уговорената клауза се установява, че страните ясно и точно са договорили начин на формиране на размера на дължимата неустойка, а именно 0,5 % за всеки ден забава, изчислена върху подлежащия на връщане бонус. Въззивният съд счита, че така договореният размер не може да бъде третирана като несъизмеримо висок с очакваните за кредитора вреди от забавеното изпълнение, което да доведе до нищожност на клаузата. Несъмнено същият надхвърля този на законната лихва, но съгласно практиката на ВКС не е налице нищожност на уговорката за неустойка поради нарушаване на добрите нрави, когато неустойката надхвърля размера на законната лихва, респ. размера на претърпените от неизпълнението вреди, тъй като същата има и санкционна функция. /в този смисъл Решение № 4 от 25.02.2009 г. по т. д. № 395/2008 г., Т. К., І Т. О. на ВКС/. От друга страна в клаузата е уговорен краен предел на нарастване на размера на неустойката – до 50 % от основното задължение. Предвиденият максимален размер на неустойката се равнява на половината от основното задължение. С оглед размера на неустойката за всеки ден забава максималният размер от 50 % от основното задължение се достига сравнително бързо – за период от 99 дена неизпълнение. Независимо от това, предвид естеството на процесната неустойка като мораторна такава, следва да се отбележи, че времето през което ще се начислява до достигане на границата от 50 %, е било предоставено изцяло на волята и отговорността на длъжника по изпълнението – въззиваемия в настоящото производство. Предвид договорения краен предел на нарастване на неустойката, то не би могло да се възприеме, че така договорената клауза между страните има за цел несправедливо облагодетелстване на изправната страна. Напротив, неустоечната клауза е съобразена с частичното неизпълнение на процесното парично задължение, като не надвишава драстично размера на действителните вреди, съизмеряващи се при забавено изпълнение на парично задължение със законната лихва (в случая за процесния период възлизаща на 2433,41 лв., при съобразяване с обстоятелството, че забавата на длъжника продължава и към настоящия момент).