Решение № 441 от 13.07.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 441 гр. София , 12.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 9-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание на седемнадесети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Людмила Цолова

Светла Станимирова

Женя Димитрова като разгледа докладваното от Светла Станимирова Въззивно търговско дело № 20201001002221 по описа за 2020 година

Производството е образувано по въззивна жалба на „БЪЛГАРИЯ ЛИЗИНГ“-АД чрез адв.И.В. – ищец в първата инстанция против решение №316 от 13.02.2020 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-12 състав, допълнено в частта за разноските с определение от 22.07.2020 г., постановено по гр.д.

№88/2019 г, в отхвърлителната му част, с която е отхвърлен иска по чл.422, във вр. с чл.415 ГПК за установяване на вземане за договорна неустойка в размер на 50 000 евро по чл.20,т.6 от Договор за лизинг от 14.03.2014 г.,по Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК от 20.09.2018 г. на СРС по ч.гр.д.№ 31 387/2018 г.

Жалбоподателят излага доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди, че договорената неустойка по чл.20,т.6 от Договора за лизинг е уговорена в конкретен размер от 100 000 евро като компенсаторна, обезщетяваща вредите, настъпили за лизингодателя от прекратяването на договора поради виновно неизпълнение от страна на лизингополучателя. В заповедното производство, респ. в исковото по чл.422 ГПК е претендирана част от тази неустойка в размер на 50 000 евро.Жалбоподателят твърди, че тази неустойка доброволно е уговорена от страните при сключване на договора за лизинг, като е взета предвид спецификата на лизинговата вещ и ограничения кръг лица, ползващи се от нея. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и уважи иска по чл.422 ГПК и за вземането за неустойка в претендирания размер от 50 000 евро.

1

В отговора си ответникът „ИНВАМЕД ФАРМА“-ЕООД излага подробни съображения за неоснователност на жалбата с молба за потвърждаване на решението в обжалваната му част като законосъобразно и правилно.

Постъпила е и частна жалба от „БЪЛГАРИЯ ЛИЗИНГ“-АД против определение №3681 от 22.07.2020 г., постановено по същото дело, с което на основание чл.248 ГПК е допълнено решението в частта за разноските и „БЪЛГАРИЯ ЛИЗИНГ“-АД е осъдено да заплати на ответника „ИНВАМЕД ФАРМА“-ЕООД на основание чл.78,ал.3 ГПК сумата 5 594,48 лева съразмерно с отхвърлената част от иска.

Постъпил е отговор от ответника „ИНВАМЕД ФАРМА“-ЕООД с развити доводи за неоснователност на частната жалба.Твърди, че по делото са представени доказателства, че договорения адвокатски хонорар е изцяло заплатен.

Софийският Апелативен съд, като провери обжалвания съдебен акт във връзка с оплакванията в жалбата и събраните доказателства, приема следното:

Въззивната жалба, както и частната жалба са процесуално допустими като подадени от надлежна страна в законния срок.

По въззивната жалба против решението в отхвърлителната му част:

Жалбата е неоснователна по следните съображения:

Установено е по делото и няма спор между страните, че същите са били обвързани от валидно облигационно отношение, породено от Договор финансов лизинг № B L 32/14.03.2014г., по силата на който лизингодателят „БЪЛГАРИЯ ЛИЗИНГ“-АД се задължил да предостави на лизингополучателя „ИНВАМЕД ФАРМА“-ЕООД ползването на лизингови вещи, представляващи оборудване (компоненти) за фабрично реновиран позитронно-емисионен томограф - РЕТ-СТ, модел Biograph 6 True Point Eco, подробно описани в Приложение 1 към Договора за лизинг. Някои от клаузите на договора били променени със 7 броя Анекси, като към всеки от тях се съдържал нов погасителен план.

Ищецът закупил лизинговата вещ от „Сименс“-ЕООД съгласно Договор за доставка от 14.03.2014г., сключен между лизингодателя, лизингополучателя и „Сименс”-ЕООД, като заплатил цената за лизинговата вещ на продавача. Предал лизинговата вещ на лизингополучателя, за което били подписани между страните приемопредавателни протоколи от 26.03.14 г. и от 16.04.14 г. Със закупуването, плащането и предаването на лизинговата вещ, лизингодателят изпълнил изцяло задълженията си, произтичащи от Договора за лизинг и Договора за достава.

Лизингополучателят нееднократно изпадал в забава, като през 2017г. преустановил окончателно плащането на лизинговите вноски. Поради това ищецът му връчил Покана за доброволно изпълнение изх.№ 085/ 13.09.2017г. /л.37/, получена на 15.09.2017г., като в предоставения 7-дневен срок от получаването й не било извършено 2 плащане на задълженията.

Със Споразумение за прекратяване на Договор за лизинг от 26.09.2017г. /л.40/ същият бил прекратен поради неизпълнение на задълженията на лизингополучателя. В т.1 от споразумението страните са приели, че поради неизпълнение на задълженията на лизингополучателя всички вземания на лизингодателя по договора се обявяват за предсрочно изискуеми.

В т.3 от него страните приели, че към датата на прекратяването – 26.09.2017 г. просрочените задължения на лизингополучателя /лизингови вноски с настъпил падеж,неустойки за забава, други разходи по процесния договор/ са в размер на 12 076,36 евро. Прието е, че тази сума не включва предвиденото в Договор за лизинг обезщетение /неустойка/ за неизпълнение в размер на 100 000 евро.

На същата дата, според уговорката в т.4, оборудването /лизиинговата вещ било предадено на лизингодателя.

Тъй като задълженията на лизингополучателя не били изпълнени, лиизингодателят „БЪЛГАРИЯ ЛИЗИНГ“-АД подал заявление по чл.417 ГПК за заплащане общо на сумата 62 566,59 евро, в която сума била включена и претенция за частично заплащане на предвиденото в чл.20.6 от Договора за лизинг обезщетение/неустойка/в размер на 50 000 евро. На 20.09.2018г. СРС издал Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417,т.3 ГПК и ИЛ, с които ответникът бил осъден да заплати на ищеца сума в размер на 62 566,59 евро, ведно със законна лихва от 17.05.2018г. до окончателното изплащане, както и разноски в размер на 2 447,39 лв./л.7 и 8/. Тъй като длъжникът подал възражение, ищецът предявил настоящия иск за установяване съществуване на вземането.

С решението по настоящото дело първоинстанционният съд е уважил исковите претенции за главница /просрочени лизингови вноски в размер на сумата 7 725.04 евро; 3 201.02 евро - просрочена лихва към 26.09.2017 г.; 1090.30 евро - неустойки за забава към 26.09.2017 г.; 60 евро - начислена и неплатена такса за предоговаряне по анекс 7 към договора за лизинг и 486,26 евро -мораторна лихва за забава за периода 26.09.17г.11.05.18г.В осъдителната част решението не е обжалвано и е влязло в законна сила.

Отхвърлил е иска за установяване на вземането за мораторна лихва над сумата 486,26 евро до 490,23 евро, както и за сумата 50 000 евро - неустойка чл.20, т.6 от Договора за лизинг. Предмет на делото пред тази инстанция е отхвърлената претенция за сумата 50000 евро – част от договорената неустойка от 100 000 евро като обезщетение при прекратяване на договора поради неизпълнение от страна на лизингополучателя.

За да отхвърли този иск, съдът е уважил възражението на ответника за нищожност на тази неустоечна клауза поради противоречие с добрите нрави.

Въззивната инстанция споделя изцяло изложените съображения.

В чл.20,т.6 от Договора за финансов лизинг /л.13/ страните са уговорили, че при прекратяване на договора за лизинг поради неизпълнение от страна на лизингополучателя и обявяването му за предсрочно изискуем, лизингополучателят дължи на лизингодателя обезщетение, представляващо неустойка в размер на 100 000 евро.

3

Видно от посочената клауза, уговорената неустойка е компенсаторна , т.е. предвидена е като обезщетение при прекратяване на договора за лизинг поради неизпълнение от страна на лизингополучателя. Нейната цел е да обезщети лизингодателя за това, че поради виновното неизпълнение на задълженията на лизингополучателя договора е прекратен. Тя е уговорена като обезщетение за причинените на лизингодателя вреди вместо изпълнението.

Прави впечатление, че лизинговата цена по договора е 153 873,20 евро без ДДС /чл.7/, а договорената неустойка при прекратяване е 100 000 евро, т.е. същата е съизмерима с цената.

Основателно е възражението на ответника за нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави.

Според разрешението, дадено в съобразителната част по т.3 от ТР №1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, добрите нрави по см. на чл.26,ал.1 ЗЗД са неписани морални норми с правно значение, нарушаването на които има същата правна последица като противоречието със закона – нищожност на договора. Затова при предявен иск за присъждане на неустойка, уговорена по приватизационните и търговските договори, съдът следи служебно за съответствието й с добрите нрави като абсолютна предпоставка за нейната действителност. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес.

Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии - естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, които се обезпечават с неустойката; дали изпълнението е обезпечено с други правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението; съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените критерии, съдът може да съобрази и други наведени в производството, но при всички случаи е задължен да ги разгледа, съобразно установеното в хода на процеса като настъпили юридически факти, като едва тогава да извърши преценка за основателност на възражението. Т.е. следва да съобрази всички събрани по делото доказателства и наведени доводи, като ги съотнесе към разглеждания и разяснен със задължителна тълкувателна практика на ВКС, предмет по направеното възражение на ответника.

В посоченото ТР№1/2010 г. ВКС е приел, че нищожна поради 4 накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, преценени към момента на сключване на договора .

В настоящия случай страните изрично са уговорили неустойка за прекратяване на договора, съизмерима с лизинговите вноски, които лизингополучателят няма да получи поради прекратяване на договора, т.е. компенсаторна неустойка при върната вещ. Такава неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, тъй като лизингодателят по разваления договор получава имуществена облага от насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше развален, но без да предоставя ползването на вещта, което води до неоснователно обогатяване на бившия лизингодател и нарушава принципа за справедливост. В този смисъл са постановените по реда на чл.290 ГПК Решение №193 от 9.05.2016 г. по т. д. № 2659/2014 г., I т. о. и Решение №219 от 9.05.2016 г. по т. д. № 203/2015 г., I т. о. на ВКС.

С оглед характера на лизинговия договор, при прекратяването на който лизинговата вещ подлежи на връщане, което позволява последващото й реализиране на пазара, лизинговата цена по договора в размер на 153 873,20 евро, съотнесена към размера на уговорената неустойка от 100 000 евро, факта, че вземането на лизингоодателя е достатъчно обезпечено – по договора наред с лизингополучателя има и солидарен длъжник, издадени са записи на заповед и са и са учредени ипотеки върху два недвижими имота, то получаването на неустойка в такъв размер би надхвърлило присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Не на последно място уговорката за неустойка противоречи на добрите нрави и поради прекомерност на договорения размер от 100 000 евро.