Решение № 765 от 07.04.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 765 гр. София, 07.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Калина Анастасова

Господин Ст. Тонев при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело № 20211100511668 по описа за 2021 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 20166598 от 02.08.2021 г. по гр.д. № 48851/2020 г. по описа на СРС, 140 с-в е признато за установено, че Н. И.М., ЕГН **********, с адрес: гр. София, кв. „*******, дължи на „БНП П.П.Ф. С.А. Париж“, peг. № *******, чрез „БНП П.П.Ф.

С.А., клон България“, ЕИК *******, с адрес: гр. София, ж.к. „*******”, „Бизнес парк София”, сграда 14, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 3919,33 лв., ведно със законната лихва от 23.10.2019 г. до погасяването, представляваща непогасена главница, изискуема в периода от 05.10.2017 г. до 05.07.2021 г. по договор за потребителски кредит № PLUS-15156399/09.08.2017 г. сключен между страните, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл.

240, ал. 2 ЗЗД сумата в размер на 2490,07 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 05.10.2017 г. до 05.07.2021 г. по договор за потребителски кредит № PLUS-15156399/09.08.2017 г., сключен между страните, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД сумата в размер на 189,02 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 05.11.2017 г. до 11.10.2019 г., като е отхвърлен иска за установяване на дължима главница до пълния предявен размер от 4075,61 лв., т.е. за сумата от 156,28 лв., иска за установяване на възнаградителна лихва - до пълния предявен размер от 2493,09 лв., т.е. за 3,02 лв. и за периода от 06.07.2021 г. до 05.08.2021 г., както и иска за установяване на мораторна лихва до пълния предявен 1 размер от 801,33 лв.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която са уважени предявените по реда на чл.422 ГПК искове е подадена въззивна жалба от ответника Н. И.М. с излагане на доводи за неправилност на постановеното решение, поради необоснованост, нарушение на материалния закон и процесуалните правила. В производството, според жалбоподателя не е установено реално предаване на сумата по договора за кредит, поради което не е установено наличие на облигационно отношение, по силата на което ответника да дължи връщане на сумите, за които претенциите са били уважени.

Заявява, че кредитора не е упражнил правото си да обяви предсрочна изискуемост на вземанията, доколкото длъжника не е бил уведомен лично за това преди образуване на производството. Съответно, ако това е сторено в хода на процеса, то, същото е извършено спрямо особения представител на ответника, а не лично спрямо него.

Поддържа, че клаузите на договора за кредит са неравноправни и съдът не е съобразил това при решаване на спора по същество. Заявява, че при постановяване на решението си СРС не е съобразил, че възражението за давност на вземанията за лихви е основателно, доколкото срокът за тях е тригодишен. Поради това и вземанията за лихви за период три години преди подаване на заявлението са погасени по давност.

Моли за отмяна на решението на СРС в обжалваната част и отхвърляне в цялост на предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „БНП П.П.Ф. С.А. Париж“, peг. № *******, чрез „БНП П.П.Ф. С.А., клон България“ в подадения писмен отговор изразява становище за неоснователност на въззивна жалба. Излагат се доводи, че първоинстанционното решение е правилно, като съдът е обсъдил в него възникването на вземането и настъпването на изискуемост за изпълнение на същото. Твърди се, че първоинстанционният съд е обсъдил всички доводи на въззивника. Отделно от това, първоинстанционният съд правилно е установил, че сумата по кредита е била усвоена, за което е приета ССчЕ в производството. Поддържа, че договорът за кредит е действителен и не противоречи на действащите към момента на сключването му /17.04.2014 г./ разпоредби от ЗПК, както и на добрите нрави. Заявява, че връчването на особения представител представлява надлежно уведомяване на длъжника –ответник за настъпилата предсрочна изискуемост. Освен това при постановяване на решението, съдът следва да отчете и дължимост на падежиралите вноски по кредита.

Моли за потвърждаване на решението като правилно и законосъобразно в обжалваната част. Претендира разноски.

Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в 2 процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият състав намира, че постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, съдът намира следното:

СРС е сезиран с искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 124 ГПК, вр. с чл.79, ал.1, пр.1 и чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, доколкото вземанията, чиято дължимост се иска за бъде установена произтичат от договор за потребителски кредит.

Както е приел и СРС с доклада по делото при разпределяне на доказателствената тежест в процеса, в тежест на ищеца по общите правила на чл. 154, ал. 1 ГПК е да установи възникването и съществуването на вземането си към ответника по основание и размер.

Видно от представените по делото писмени доказателства е, че:

- Между ответника, в качеството му на кредитополучател, и „БНП П.П.Ф. С.А.

Париж“, peг. № *******, чрез „БНП П.П.Ф. С.А., клон България“, в качеството на кредитор, е сключен Договор за потребителски паричен кредит с номер PLUS15156399/09.08.2017 г., по силата на който последното дружество му е предоставил потребителски кредит в размер на 4000.00 (четири хиляди) лева срещу насрещното задължение на потребителя да я върне, ведно с договорената възнаградителна лихва, на 48 равни месечни вноски, всяка от които в размер на 159.30 лева. Допълнително към главницата била калкулирана такса ангажимент в размер от 140 лева, както и дължимата застрахователна премия по договор за застраховка на плащанията по процесния паричен заем в размер на 1075.20 лева, дължими от заемополучателя. В текста на договора е обективиран и погасителния план. Договорът предвижда, че просрочието в плащането на погасителните вноски е скрепено с право на кредитора да иска изпълнение, ведно с лихва за забава за времето на просрочието – чл.5 от договора.

Сочените обстоятелства се установяват от представените пред първата инстанция доказателства, поради което настоящата съдебна инстанция споделя извода на първостепенния съд, че по делото е установено, че между него и „БНП П.П.Ф. С.А.

Париж“, peг. № *******, чрез „БНП П.П.Ф. С.А., клон България“ е възникнало 3 валидно правоотношение по договор за потребителски паричен кредит, по силата на които кредиторът е предоставил на ответника потребителски кредит при задължение за ответника да върне предоставените му суми съобразно договореният погасителен план към договора.

Чрез представените пред първата инстанция писмени доказателства и констатациите на приетата ССчЕ е установено, че кредиторът е изпълнил задълженията си по процесния договор, респективно за ответника е възникнало задължение да върне получения кредит и договорената надбавка съобразно уговореното в съответния погасителен план.

Доводите на ответника, че не е получил заетата сума, съдът намира за неоснователни. Чрез констатациите на ССчЕ, която настоящия състав кредитира по реда на чл.202 ГПК се установява, че заемната сума е била преведена на потребителя по банковата му сметка с посочено основание – сключения договор.

Доводите на ответника, че не дължи непогасената част от заема, съдът намира за неоснователни, тъй като чрез ангажираните доказателства се установява получаване на сумата по договора за кредит и погасяване на част от нея – 1 бр. месечна погасителна вноска в размер на 159.30 лв. от общо дължими 48 бр. погасителни вноски. Установено е и, че след 05.10.2017 г. потребителят е спрял погашенията по договора.

Със ЗПК /ДВ. Бр.35/2014 г. в сила от 23.07.2014 г./ е въведено изискване договорът за потребителски кредит да се сключи по ясен и разбираем за потребителя начин. Освен това е въведено изискване с чл.10, ал.1 ЗПК по отношение размера на шрифта, в който договорът следва да бъде изготвен. Несъблюдаването на това изискване води до санкция – недействителност на договора /чл.22 ЗПК/. С последната посочена разпоредба е предвидено, че договорът за потребителски кредит е недействителен, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 12 и т. 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК.

В случая към момента на сключване на договора – 09.08.2017 г. сочените изисквания на чл.10, ал.1 ЗПК са спазени. Договорът за потребителски кредит е сключен в писмена форма, на хартиен носител, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Освен това договорът позволява на потребителя да се запознае с условията по него по ясен и разбираем начин, съдържа погасителен план с посочване не само на всяка погасителна вноска, а и на разпределението в нея на различните включващи се суми /оставаща главница и договорна лихва/. Доводите на въззивника за нарушение на разпоредбите на чл.10, ал.1 и чл.11, т.10 и т.1 ЗПК и съответно за недействителност на договора по реда на чл.22 ЗПК /ред.ДВ, бр. 18/05.03.2010 г./ съдът намира за неоснователни. В сключения договор за заем са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, с което е спазено изискването на чл.11, 4 т.10 ЗПК, както и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при фиксиран лихвен процент – 27.07%, с което е спазено изискването на чл.11, т.11 ЗПК. Както бе посочено в погасителния план са посочени конкретно дължимите месечни погасителни вноски при определения фиксиран размер на договорна лихва, както и размера на оставащата главница след всяко плащане, падеж за плащане на всяка вноска и конкретен размер.

Доводите на въззиваемата страна за изпълнение на посочените изисквания при сключване на договора за паричен кредит, съдът намира за основателни.

За формиране на сочените изводи въззивният съд възприема практиката на СЕС (Решение от 09.11.2016 г. по дело № С-42/15), с оглед тълкуването на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. В цитираното решение се казва, че "в договора за кредит не е необходимо да се посочват точните дати на падежа на отделните вноски на потребителя, стига условията по този договор да позволяват на потребителя да установи лесно и със сигурност падежите на тези вноски", както и че "в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяването на тази главница".

Същевременно, за да е налице нищожност на клаузите за лихва, годишния процент на разходите и неустойката, дължаща се на неравноправния им характер, съгласно разпоредбите на чл. 143 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, следва да са налице кумулативно следните предпоставки - клаузите да не са индивидуално уговорени, да е нарушен принципът за добросъвестност в договарянето и/или да е налице значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните по сделката и/или последната да е сключена в ущърб на потребителя. Въведената със ЗЗП, респ. с Директива 93/13, система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика както от гледна точка на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това го принуждава да приема предварително установените от продавача или доставчика условия, без да може да се повлияе на съдържанието им /решение от 14.06.2012 г. по дело С-618/10 на СЕС/. Клаузите не са индивидуално определени, когато те са типизирани и се сключват еднообразно с неограничен брой потребители на кредитни услуги. В този случай те са предварително изготвени от търговеца, като потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им - арг. чл. 146, ал. 2 ЗЗП. В тежест на търговеца е да докаже, че са индивидуално уговорени клаузите. В настоящия случай ищецът не е провел пълно и главно доказване за индивидуална уговореност на разпоредбите, чиято нищожност се твърди от ответника. От ЗЗП се извежда 5 изискването към търговците при формулиране на отделните уговорки да е използван ясен и разбираем език - от формална и граматическа страна. Въз основа на ясни и разбираеми критерии средният потребителят следва да може да предвиди произтичащите за него икономически последици от сключване на договора.

Разпечатката съдържа 37 от 61 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/ac008329-8e90-47ed-8e7c-df03a0b7b925