Определение № 1354 от 27.12.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1354 гр. София, 18.12.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Боян Балевски

Членове:

Кристияна Генковска

Красимир Машев като разгледа докладваното от Кристияна Генковска Касационно търговско дело № 20238002900382 по описа за 2023 година

, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от М. Х. А. против решение № 280/11.10.2022 г. по в.т.д.№ 309/2021 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 102/21.03.2022г. по т. д. № 198/2021 г. на ВОС в частта, с която е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че касаторът дължи на „Ново Финанс" АД вземанията, за които е издадена заповед № 4757/03.09.2020г. по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 10661/2020г. на ВРС з а част от предсрочно изискуемата главница в размер на 16 800лв. от 72 000лв., както и цялата начислена от кредитора договорна лихва до 27.07.20г. в размер на 9040лв по договор № 261-ВН-11.10.2018г. и за част от предсрочно изискуема главница в размер на 700лв от 3000лв, както и цялата лихва от 376.67лв по договор № 258-ВН-10.10.2018г. и в частта на разноските.

Касатора поддържа, че въззивното решение е неправилно и са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Ответникът по касационната жалба „Ново Финанс" АД в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба и наличието на предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

1

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните са били сключени последователно два потребителски кредита, като заемополучателят-касатор издал на 10.10.2018г. разписка за получена в брой главница от 3000лв, съвпадаща с уговорената заемна сума в подписан договор за потребителски ипотечен заем No 258-ВН-10.10.2018г., а на следващия ден договорил и ползване на предоставена по банков път главница от 72 000лв, по сключен договор No 261-ВН-11.10.2018г. и като пълномощник на собственика, учредил ипотека върху жилище с ипотечен акт вписан на 12.10.2018г в СВ. Счел е, че няма спор, че страните са уговорили 60 месечен срок за ползване на заетите суми, които заемателят е следвало да върне в цялост не по-късно от 11.10.2023г. срещу заплащане на фиксирана годишна лихва от 20 %, както и разсрочване само на това възнаграждение на кредитора на месечни вноски с падежи 11 число, считано от 11.11.2018г.

Според съда тези уговорки изцяло кореспондират на двата погасителни плана, съдържащи ясно обозначение на размера на еднаквите месечни вноски (определени с фиксиран лихвен процент върху един и същ размер на цялата ползвана главница) и изрично указани нулеви стойности на изискуема главница до последната падежна дата, когато е посочен като дължим целият размер на заема. Представени са и саморъчно и поотделно датирани от представители на насрещните страни на 27.09.2018г. предварителни договори с аналогично съдържание, примерни погасителни планове и формуляри с вписани параметри на тези кредити, като в част четвърта и пета (относими към погасяването на вноски) е посочено, че вноските не погасяват главницата, дължима в края на периода на договора. Действието на двата договора било отложено до внасяне на гаранционна вноска от 20 % от главницата, предназначена да обезпечи изпълнението на заемателя за първите 12 месеца от ползването на кредитите, за която няма спор че е била получена от кредитора и ползвана от него за покритие на вноските за лихви, уговорени по 2 плана до 11.10.2019г. (установено и от назначения по делото експерт). След изчерпването на тези начални вноски, заемателят е направил само две други вноски и е преустановил да обслужва задълженията си, като до получаването на удостоверените в разписки от 27.07.2020г. уведомления от кредитора, други плащания не са установени.

ВнАС е разгледал оплакванията по възраженията за опорочаване на договора. Счел е, че не всички норми за поведение на страните, въведени с ЗКНИП са толкова съществени, че нарушенията им да изключат напълно обвързаността на потребителите. Само правилата, посочени в чл. 38 като основания за нищожност опорочават договорите в цялост. Намерил е, че съдържанието на раздела „индивидуални условия“ в процесните договори, подписани от насрещните страни и възпроизведено и в ипотечния акт, съответства на реквизитите по чл. 23, ал. 1(съставени са като писмени документи на хартия), чл. 24, ал. 1, т. 5 – 9 и 11 ЗКНИП ( оповестен е срок на ползване; размери на главниците и условията за усвояването им съответно в брой и с банков превод; приложени са погасителни планове с датите на изискуеими плащания, размери на всяка месечно дължима вноска, общия им брой и разпределение на частите за лихви и главници; единствения приложим фиксиран лихвен процент; обща сума, дължима от потребителя по кредита като сбор на главницата и лихвата за целия период). ГПР е оповестен като определен от единствен известен предварително разход за фиксирана лихва.

По отношение на гаранционната сума въззивната инстанция е изложила съображения, че тя не следва да се третира като допълнителен разход, предвид уговореното й предназначение да покрива основния разход за лихва, доколкото заемателят не предложи предсрочно изпълнение и се освободи от задължението си занапред. Поради което сделките не са нищожни поради противоречие с нормативно императивно изискване по основното им съдържание. ВнАС е обсъдил и други по-общи норми, ограничаващи принцип на договорна свобода чрез отричане на действителността на уговорки, които не са резултат от добросъвестно информиране на потребителя до сигурно формиране на волята му след запознаване с всички съществени за индивидуалните му интереси права и задължения(чл. 146 и 147 З З П ) . Счел е, че в случая индивидуално водене на преговори не се установява, респективно не е изключен и контрола за неравноправно съдържание на потребителската сделка. Наличните по делото писмени 3 документи убедително според съда сочат, че доставчикът на финансовата услуга е снабдил клиента си със специфичната информация за предлагания свой финансов продукт и така е осигурил възможност на неподготвения потребител да се запознае с нея, сравнявайки я с други евентуално налични на пазара предложения (кредити с уговорени анюитети или периодично намаляващи месечни вноски). Дори и да не е проучил нужди и възможности на клиента си предварително и да не го е запознал принципно със своите продукти, доставчикът несъмнено е представил предварителен договор с ясен погасителен план, който съответства на стандартизираната информация по съществените клаузи, индивидуализиращи основен предмет на договорите.

Изготвените от кредитора документи, макар и да са унифицирани, са били ясни по отношение на съществените елементи на задълженията на кредитополучателя за начина на изплащане на получената главница, начина на олихвяване и размера на прилаганата за целия период лихва, както и общата стойност на сумата, която следва да се върне по заема. Примерният погасителен план, приложен към предварителната информация изцяло съответства на окончателния вариант, приложен от кредитора. Тази информация, предоставена на разположение в рамките на 14 дни преди договаряне на обезпечението и окончателното обвързване с доставчика, е позволило на средно запознат с този тип услуга потребител, който полага поне минимална грижа за запознаване с размерите на задълженията, които поема, да се ориентира в конкретната финансова тежест: месечни вноски в размер, покриващ само лихви и отложено към последваща дата връщане на цялата главница. ВнАС е приел, че целта на уреденото в чл.9 ал.2 ЗКНИП обвързващо предложение е насочена именно към гарантиране на възстановяване на равнопоставеността като основен принцип на договорна автономия в граждански оборот и като е изпълнил това условие на специалния закон кредиторът е осигурил добросъвестно поне по отношение на основния предмет на договора възможност на потребителя да формира свободно своя избор да приеме офертата. Съдът е намерил уговорките в чл.2.1 б. б, е, ж, з, и, м от договорите за достатъчно ясни, тъй като извън илюстрирането им в погасителния план, те не са се нужда ели от друго разясняване. Като съвпадаща воля по тези параметри, очертаващи основния предмет, те остават извън общия контрол за неравноправност(чл.145 ал.2 ЗЗП). Отделно от това, не е приел, че с уговарянето на начина на изплащане 4 на възнаграждението на кредитора като текуща лихва върху цяла ползвана главница, са предоставени права или са въведени задължения само за един от договарящите в отклонение от обществен стандарт за справедливост(чл. 143 ал.1 ЗЗП). Разяснил е, че при ползване на кредит с анюитети, потребителят би понесъл по-малка обща тежест, тъй като лихвата би се начислявала върху постепенно намаляващ общ размер на главницата, но същевременно подобен погасителен план би наложил текущо внасяне на много по-висок размер на месечна вноска, за да включва тя не само лихва, но и част от главницата. Дал е за пример, че в конкретния случай, при същите начални параметри анюитетните вноски биха били 79.48лв. вместо 50 лв. по първия и 1907.56 лв. вместо 1200лв по втория кредит. Затова е счел, че само уговарянето на отлагането на цялата главница към последен падеж не е оскъпило в ущърб на потребителя кредитната услуга, като „необосновано увеличаване“ на възнаградителна лихва. Напротив в погасителния план е бил приложен точно уговерения лихвен процент, а уговорката за отлагане на падеж на главницата в цялост е дала възможност и на заемателя да намали съществено текущите си разходи до момент, в който ще може да осигури нужните за изпълнение на цялото задължение средства. В тази връзка следва да се отчете, че при преценка на основното съдържание сделката, не може да се отчитат допълнителни акцесорни клаузи, пораждащи задължения в случай на неизпълнение на съществените престации, чието действие вече е отречено в отношенията между страните. Извеждането на доводи от сборуването на редовните лихви с наказателна надбавка, неустойка и законна лихва изобщо не може да се съпоставя с обичайна цена на редовен кредит. Без допълнителните клаузи, договорът изпълнява същественото си предназначение на сделка по кредитиране на потребител срещу ясно посочено възнаграждение от 20 % годишна лихва, дължима през целия срок от 5 години. С това съдържание сделката може да бъде съхранена без неравноправната й част. Съдът е заключил, че в т ази част на сделката не е опорочена до степен на недобросъвестно формулиране от страна на кредитора на клаузи от същественото съдържание, без което задължението не би било поето. Затова и няма основание да се отрече действителност на тази част от договора и по общите критерии за защита на потребителите по чл. 143 ЗЗП.

В н АС не е установил и опорочаване на волята в противоречие с 5 морални принципи. Посочил е, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 предл. 3 ЗЗД е налице само когато се нарушава неписан правен принцип, като принципа на справедливостта и на добросъвестността в гражданските отношения. Изброил е примери, установени от съдебната практика за накърняване на добрите нрави при злепоставяне на чужди интереси с цел извличане на собствена изгода, които принципно съвпадат с хипотезите на надмощно положение на специализиран на съответен пазар търговец над неинформиран потребител, поради което за да е налице по-общ състав на опорочаване на сделката, се налага да се установи другия обективен критерий на толкова значителна и явна несъразмерност на стойностите на насрещните престации, че полученото от зависимата или фактически подчинената страна да е толкова незначително, че да има практически нулева стойност. Счел е, че в процесния случай такава нееквивалентност липсва. Потребителят е получил право да ползва необезпокояван заети главници за целия пет годишен срок на договора срещу текущо възнаграждение под форма на разсрочена на ежемесечни вноски за лихва. Размерът на тази лихва е бил 20 % годишно, което не е необичайно за пазара на такива услуги. Позоваването на сборуваното възнаграждение за целия срок на договора би имало значение, само ако този срок не беше уговорен в полза на заемателя. При абстрахиране от неравноправната клауза за неустойката, позволяваща на кредитора да получи лихвата до края на петгодишния срок и при предсрочна изискуемост, балансът на престациите на двете страни е възстановен, тъй като размерът на възнаграждението става пряка функция само на фактическото несмущавано ползване. Затова според въззивната инстанция основните престации не са нееквивалентни и сама по себе си уговорката за лихва в чл. 2.2 б.ж не е неморално висока. Заключил е, ч е страните са договорили редовното ползване на главниците, лихвата, размерите и падежите на вноските.