Решение № 6877 от 13.11.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6877 гр. София, 13.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Димитър К. Демирев

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Димитър К. Демирев Въззивно гражданско дело № 20241100514969 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 14744/29.07.2024г., постановено по гр. д. № 60616/2022г. по описа на СРС, 155 състав, е прието за установено по евентуалните искове на М. С. А. против „Стик - кредит“ АД, че клаузите на чл. 9, чл. 10, чл. 11 и чл.27, ал.1 от договор за потребителски кредит от 25.10.2021 г., са нищожни, като са отхвърлени главните исковите за недействителност на договор за потребителски кредит от 25.10.2021 г., евентуалните искове за прогласяване на клаузите на чл. 9, чл. 10 и чл. 11 от договора за нищожни по чл. 33 от ЗПК, както и са отхвърлен обусловения осъдителен искове по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1 260 лв., платена от ищеца на ответника без основание, ведно със законната лихва върху главницата от 09.11.2022 г., както и евентуални осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 200 лв., платена от ищеца на ответника без основание, ведно със законната лихва от 09.11.2022 г. до окончателното й изплащане плащане. „Стик - кредит“ АД е осъдено да плати разноски на М. А. в размер на 504,57 лв., а на адв. Ф. - 300 лв. по чл.38 ЗАдв., съответно М. А. е осъдена да плати на „Стик - кредит“ АД разноски от 1

300 лв.

Срещу така постановено решение е депозирана въззивна жалба от М. С.

А., с която се обжалва отхвърлянето на главните искове за установяване, че договорът за потребителски кредит е нищожен, както и отхвърляне на иска за осъждане ответника да плати сумата от 1260лв. платена без основание, ведно със законната лихва и на евентуалния осъдителен иск за 200лв. платена без основание. Твърди се, че решението е неправилно и като постановено при нарушение на съдопроизводствените правило. Конкретните оплаквания касаят изводите на СРС, че възнаградителната лихва от 36% породила валидни правни последици. Твърди се, че договорът е нищожен по чл.22 ЗПК поради изначална недействителност на елемент от договорното съдържание /договорната лихва/ по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, защото същата противоречала на добрите нрави и била неравноправна, доколкото надхвърляла три пъти размера на законовата лихва, на което основание следвало да се счете, че не съответства на морала, вкл. с оглед краткия срок на договора. Извършеното договаряне на възнаградителна лихва създавало неравноправност по см на чл.143, ал.2, т.19 ЗЗП, защото размерът бил неточен и подвеждащ, като в нея не било включено вземането невярно наречено „неустойка“, което представлявало скрита договорна лихва. С такова договаряне се заобикаляли изискванията на чл.10, ал.1 вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Изложени са конкретни доводи срещу приетото от СРС, че формалното посочване на ГПР от 42.58% не нарушавало изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК вр. чл.10, ал.1 вр. чл.19, ал.1 и ла.2 вр. чл.21 и чл.22 ЗПК. С оглед заключението на ССчЕ, вещото лице по което изчислило ,че с включване на неустойката при изчисляването на ГПР същият възлиза на 124.54%, като същата представлявало скрито възнаграждение, което следвало да се калкулира като цена по кредита, съответно с оглед неправилното посочения ГПР се следвала санкцията по чл.22 ЗПК, вкл. с оглед практиката на СЕС. Така имало и друго нарушение водещо до недействителност – в ГПР не било посочено кои компоненти точно били включени в него и как се формира определеният процент. Налице било нарушение и на нормата на чл.11, ал.1, т.20 ЗПК, доколкото не бил записан лихвеният процент на ден /вр. произнасянето по решение № 59/20.05.2024г. по т.д. № 2695/2022г. на ВКС/.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено 2 следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпроса дали е приложена правилно императивна материалноправна норма.

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба М. А. срещу „Стиккредит“ АД, с която /след макар и хаотично уточнение л.24/ се иска установяване недействителност на договора за кредит по чл.22 ЗПК вр. чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, евентуално недействителност на клаузите на чл.9, чл.10 и чл.11 от договора за кредит, кумулативно съединени с иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата от 1260лв., евентуално за сумата от 200лв. недължимо платена сума за такси и неустойки. Фактическата обстановка е правилно установена, С оглед доводите във въззивната жалба, първият пренесен пред настоящата инстанция спорен въпрос касае преценката дали са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК.

Първоинстанционният съд е изложил фактически и правни изводи, след преценка на събраните по делото писмени доказателства, заключение на ССчЕ, като е приел, че не е налице нарушение на изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото в договора е посочен ГПР, съответно не е налице нарушение по чл.19 ЗПК.

Настоящият съдебен състав като съобрази съдържанието на цитираните клаузи намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в процесния договор неустойка поради непредоставяне на поръчителство представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите.

Видно от процесния договор за кредит /сключен по реда на ЗПФУР/ се установява, че договорената главница е в размер на 3000лв., срокът на кредита е 24м, при договорен фиксиран лихвен процент от 36% и посочен ГПР от 42.58%. В чл.17 от същия е договорено, че потребителят следва в три дни от сключване на договора да осигури поръчител, който да отговаря на определени условия (изброени в чл.20 от ОУ, а именно: чл.20, ал.1 физическо 3 лице навършило 21г., притежаващо българско гражданство, с постоянно местоживеене в България, с непрекъснати осигурителни права през последните дванадесет месеца преди датата на заявката за кредит, полагащо труд по трудово/служебно правоотношение по безсрочен трудов договор и не е в период на предизвестие, получавало е редовно възнаграждението си последните 12м., може да е поръчител само на един потребител и кредиторът имал право в зависимост от конкретния случай и/или кредитен продукт, едностранно да въвежда и допълнителни изисквания относно поръчителя.

Според чл.20, ал.2 също трябва да отговаря и на допълнителни изисквания – да има минимален осигурителен брутен доход от 1500лв., валидно трудово или служебно правоотношение при последен работодател минимум 6м., липса на записи в ЦКР относно просрочия, под наблюдение, загуба и т.н., да не е поръчител по съществуващ кредит, в която и да е банка или небанкова финансова институция,да не е потребител на кредитора, да предостави служебна бележка за доход за последните 6м назад. Според чл.20, ал.3 – подлежи на предварителна проверка и одобрение от кредитора, а одобрението е по преценка на кредитора, което одобрение се извършвани единствено по преценка на кредитора изрично в този смисъл чл.17, ал.2 от договора), или да предостави банкова гаранция, която също подлежи на одобрение. В чл.27 от договора е предвидено, че ако потребителят не изпълни задължението си по чл.17, дължи на кредитора неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, а в ал.2 при настъпване дължимостта на неустойката, потребителят заплаща периодично начислената неустойка заедно с погасителния план. Видно от приетия погасителен план общо дължимата сума по кредита (главница и лихва) е в размер на 4612.07лв., при неосигурена гаранция/поръчител е в размер на 10472.40лв., посочен е ГПР от 42.58%, както и са посочени на всяка една вноска от 25.11.2021г. до 25.10.2023г. – падеж, компоненти и стойности. Видно от приетото заключение на вещото лице по ССчЕ – при включване на неустойката при изчисление на ГПР същият възлиза на 124.54%.

В §1, т.1 ДР ЗПК се дефинира "общ разход по кредита за потребителя" като „всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на 4 кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“.

Настоящият съдебен състав приема, че неустойката при непредоставяне на поръчител представлява скрито възнаграждение, което следва да се включва в ГПР. В случая съдът приема, че така договореното „обезпечение“, съдържащо множество ограничения, кратък срок за предоставяне, вкл. възможност на кредитора на едностранно да въвежда и допълнителни изисквания относно поръчителя, така и подлежи на предварителна проверка и одобрение единствено по преценка на кредитора, по същество не преследва манифестираната в договора цел по обезпечение на вземанията /в този смисъл в чл.27, ал.1, изр.2 е описано, че неизпълнение на задължението по чл.17 причинявало на кредитора вреди, в размер на договорената неустойка, доколкото оценката на кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита били базирани на предположението, че последният щял да предостави в срок договореното обезпечение/, а преследва именно допълнително икономическа печалба, която привидно да не следва да се включва при изчисляване на ГПР, доколкото обективно би се нарушил чл.19 ЗПК, видно и от заключението на ССчЕ, съгласно което при включване на сумата при калкулиране на ГПР същият възлиза на 124.54%. Формулираната неустойка санкционира неизпълнение на задължение, различно от главното задължение и се дължи независимо от изпълнението на същото, т.е. изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се дължи независимо от това дали такива биха могли реално да настъпят или не.

Показателно, че не лице обезпечаване, а оскъпяване на заема със скрито възнаграждение е и обстоятелството, че още при сключването на договора неустойката се прибавя към погасителните вноски. Оттук съдът, приемайки, че „неустойката“ представлява сигурно възнаграждение, то посочването на годишен процент на разходите без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му по заема и е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - непосочване на годишен 5 процент на разходите, и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК /Вж. т.2 по Решение 21.03.2024г. на СЕС по С-714/22; съображенията към т.1 по Решение от 13.02.2025г. на СЕС по С-472/23г. и по аргумент по Решение от 13.03.2025г. по С-337/23г., както и Решение № 260408 от 27.10.2025 г. по в. гр. д. № 13102 / 2019 г. на СГС; Решение № 6198 от 15.10.2025 г. по в. гр. д. № 6393 / 2024 г. на СГС; Решение № 6075 от 09.10.2025 г. по в. гр. д. № 11810 / 2024 г. на СГС; Решение № 4917 от 29.07.2025 г. по в. гр. д. № 2390 / 2024 г. на СГС и др./. С оглед горното безпредметно е обсъждане другите основания за недействителност на договора поддържани във въззивната жалба.

С оглед изхода на делото по обуславящия иск /при установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, без лихви и други разноски по него/, подлежи на преценка по същество повдигнатия с въззивната жалба спор по отношение на кумулативно съединения обусловен иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.